Капиталът Критика на политическата икономия

Световна пари

С излизането си от границите на вътрешната сфера на обръ­щението парите отново напущат придобитите в тази сфера местни форми на мащаб на цените — формите на монета, на разменна монета и на стойностен знак, и се връщат обратно в първоначалната си форма на кюлчета от благородни метали. В световната търговия стоките универсално разгръщат своята стойност. За­това тук техният самостоятелен стойностен образ им противостои като световни пари. Едва на световния пазар парите функциони­рат в пълен размер като такава стока, чиято натурална форма е същевременно непосредствено обществена форма на осъществя­ване на човешки труд in abstracto. Техният начин на съществу­ване става адекватен на тяхното понятие.

Във вътрешната сфера на обръщението само една стока може да служи като мярка на стойността, а следователно и като пари. На световния пазар господствува двойна мярка на стойността, златото и среброто.[1]

Световните пари функционират като всеобщо платежно средство, всеобщо покупателно средство и абсолютна обществена материализация на богатството изобщо (universal wealth). Преобладава тяхната функция като платежно средство, което служи за разплащане по международните баланси. Оттук и лозунгът на меркантилната система; търговски баланс![2] Като международ­но покупателно средство златото и среброто служат главно, когато внезапно се наруши обичайното равновесие на обмяната на веществата между различни нации. Най-сетне, световните пари функционират като абсолютна обществена материализация на богатството там, където въпросът не е нито за покупка, нито за плащане, а за прехвърляне на богатството от една страна в друга и където е невъзможно прехвърляне в стокова форма било поради неблагоприятна конюнктура на стоковия пазар, било поради това, че самата цел на прехвърлянето налага в дадения случай паричната форма.[3]

Всяка страна има нужда от известен резервен фонд както за своето вътрешно обръщение, така и за обръщението на све­товния пазар. Следователно функциите на съкровище произти­чат отчасти от функцията на парите като вътрешно средство за обръщение и платежно средство, отчасти от тяхната функция като световни пари.[4] За последната роля винаги се изисква действителна парична стока, злато и сребро, и затова Джеймс Стюърт характеризира златото и среброто, за разлика от техните чисто локални заместници, като money of the world [световни пари].

Движението на златния и сребърния поток е двойно. От една страна, той се разлива от своите извори по целия световен пазар, където се всмуква в различни размери от различните на­ционални сфери на обръщението, за да навлезе в техните вътреш­ни канали на обръщението, да замести изтърканите златни и сребърни монети, да достави материал за луксозни предмети и да замръзне във вид на съкровища.[5] Това първо движение се извършва чрез пряка размяна на реализирания в стоките нацио­нален труд с реализирания в благородните метали труд на стра­ните, които произвеждат злато и сребро. От друга страна, зла­тото и среброто непрекъснато се движат в една или друга посока между различните национални сфери на обръщение — движение, което следва непрестанните колебания на камбиалния курс.[6]

Страните с развито буржоазно производство ограничават масово концентрираните в банковите резервоари съкровища до минимума, изискван от техните специфични функции.[7] С известни изключения едно очебийно препълване на съкровищ­ните резервоари над тяхното средно равнище свидетелствува за застой на стоковото обръщение или за прекъсване на течението на стоковите метаморфози.[8]

 


[1] Оттам нелепостта на всяко законодателство, което предписва на националните банки да събират в съкровището само онзи благороден метал, който функционира като пари във вътрешността на страната. Общоизвестни са например спънките, които Английската банка по този начин сама си създава. Относно великите исторически епохи на изменения на относител­ната стойност на златото и среброто виж Карл Маркс, «Към критиката на политическата икономия», с. 136 и сл. [виж К- Маркс. Ф. Енгелс. Съч. Т. 13, с. 139 и сл.] — Добавка към второто издание. Сър Роберт Пил се опитал чрез своя банков закон от 1844 г. да преодолее тези за­труднения с това, че разрешил на Английската банка да издаде банкноти със сребърно покритие (на кюлче), но така, че сребърният запас никога да не превишава една четвърт от златния. При това стойността на среброто се оценява според неговата пазарна цена (в злато) на лондонския пазар. — (Към четвъртото издание. — Ние пак се намираме в епоха на голямо относително изменение на стойността на златото и среброто. Преди около 25 години стойностното отношение на златото към среброто беше равно на 151/2:1, сега то е приблизително 22:1, и среброто продължава да спада по отношение на златото. Това се дължи главно на преврата в начина на производството на двата метала. По-рано златото е било добивано почти само чрез промиване на златоносни алувиални пластове, които са продукт на атмосферното влияние върху златоносни скали. Сега този метод е вече недостатъчен и е изтикан на заден план от обработването на самите злато­носни кварцови жили — метод, който досега се е практикувал само като страничен, макар че е бил известен още на древните (Диодор, III, 12— 14). От друга страна, не само че в Скалистите планини на Западна Аме­рика бяха открити нови грамадни сребърни залежи, но и те, както и мек­сиканските сребърни мини бяха свързани с железници, което дава възмож­ност за доставяне на модерни машини и гориво, а с това и за добиване на сребро в широк мащаб при по-малки разноски. Обаче двата метала се намират в рудните жили в съвсем различна форма. Златото в повечето слу­чаи е самородно, но затова пък е разпръснато в кварца в съвсем малки количества; затова цялата жила трябва да бъде раздробена и златото да бъде промито, респ. извлечено с помощта на живак. При това на 1 000 000 грама кварц често пъти се добиват средно едва 1—3, а много рядко 30—60 грама злато. Среброто рядко се среща самородно, но затова пък се намира в особени руди, които сравнително лесно се отделят от останалата част на жилата и съдържат 40—90% сребро; или пък то се съдържа в по-малки количества в медни, оловни и т. н. руди, обработката на които сама по себе си е рентабилна. Още оттук се вижда, че докато трудът за добиване на злато по-скоро се е увеличил, този за добиване на сребро решително се е намалил, така че спадането на стойността на последното се обяснява съв­сем естествено. Това спадане на стойността би се изразило в още по-голямо спадане на цената, ако цената на среброто и сега още не се поддържаше на високо равнище с изкуствени средства. Но засега само малка част от сребърните богатства на Америка е достъпна за експлоатация, така че съществуват всички изгледи стойността на среброто да продължи още дълго време да спада. За това още повече ще допринесе относителното намаляване на нуждата от сребро за предмети за потребление и разкош, неговото за­местване с посребрени стоки, с алуминий и т. н. По това може да се съди за утопизма на биметалистичната представа, че един интернационален при­нудителен курс отново би повдигнал среброто до старото му стойностно отношение със златото 1 : 151/а. По-скоро на среброто предстои все повече и повече да губи своето качество на пари и на световния пазар. — Ф. Е.)

[2] Противниците на меркаитилната система, която смята погаше­нието на излишъците в търговските баланси със злато и сребро за цел на световната търговия, на свой ред съвсем не са разбирали функцията на световните пари. Вземайки за пример Рикардо, аз подробно посочих, че погрешното разбиране на законите, които регулират масата на средствата за обръщение, е само отражение на погрешното разбиране на международ­ното движение на благородните метали («Към критиката на политическата икономия», с. 150 и сл. [виж К. Марас, Ф. Енгелс. Съч. Т. 13, с. 151 и сл]). Затова фалшивата догма на Рикардо: «Един неблагоприятен търговски баланс възниква изключително от пренаситеност със средства за обръще­ние. . . Износът на монети се дължи на тяхната ниска цена и не е после­дица, а причина за един неблагоприятен баланс» — се среща още у Бар- бон: «Изравняването на търговския баланс, ако има такова, не е причина за износ на пари от дадена страна; износът се дължи на разликата в стой­ността на кюлчетата благородни метали в различните страни» (N. Barbon, цит. съч., с. 59). Маккулох в «The Literature of Political Economy, a classified catalogue», London, 1845, хвали Барбон за това изпреварване на Рикардо, но благоразумно отбягва дори да спомене наивните форми, в които се явяват у Барбон абсурдните предпоставки на «currency prin­ciple». Безкритичността и дори нечестността на този каталог достигат своя връх в отделите върху историята на теорията за парите, защото тук Маккулох върти опашка като сикофант на лорд Овърстон (бившия бан­кер Лойд), когото той нарича «facile princeps argentariorum» [«несъмнен княз на банкерите»].

[3] Напр. при субсидии, парични заеми за военни цели или за възоб­новяване на плащанията в брой от страна на банките и т. н. стойността може да е нужна именно в парична форма.

[4] Бележка към второто издание. «Наистина аз не бих могъл да си пожелая по-убедително доказателство за това, че механизмът на резервните фондове в страни с металически еталон е в състояние да изпълни всяка необходима функция при уреждане на международни задължения, и то без забележима подкрепа от страна на общото обръщение — от лекотата, с която Франция, едва съвзела се от удара, нанесен от опустошителното не­приятелско нахлуване, изплати на съюзените сили в срок от 27 месеца наложените й военни репарации от почти 20 милиона [фунта стерлинги], и при това значителна част от тази сума — в металически пари, без забеле­жимо ограничение или разстройство във вътрешното парично обръщение и без каквито и да било тревожни колебания в своя камбиален курс» (Fullarton, цит. съч., с. 141). (Към четвъртото издание. Още по-убедителен пример за това представлява лекотата, с която същата тази Фран­ция можа през 1871—1873 г. да изплати в течение на 30 месеца едно повече от десет пъти по-голямо военно обезщетение, и то пак предимно с ме­талически пари. — Ф. Е.).

[5] «Парите се разпределят между различните нации според техните потребности. . . като винаги биват привличани от стоките.» (Le Trosne, цит. съч., с. 916). «Мините, които непрекъснато доставят злато и сребро, са достатъчно богати, за да доставят на всяка нация необходимото коли­чество» (J. Vanderlint, цит. съч., с. 40).

[6] «Камбиалните курсове се качват и падат всяка седмица; в из­вестни моменти през годината те са неблагоприятни за дадена нация, в други моменти те са благоприятни за нея» (N. Vanderlint, цит. съч., с. 39).

[7] Тези различни функции могат да влязат в опасен конфликт по­между си, ако към тях се добави функцията да служат като фонд за осигу­ряване размяната на банкнотите.

[8] Парите, които надхвърлят безусловно необходимото за вътреш­ната търговия количество, представляват мъртъв капитал и не донасят никаква печалба на страната, в която се държат, освен ако бъдат внасяни и изнасяни посредством външната търговия» (John Belters. «Essays about the Poor», London, 1699, p. 13). «Но какво да се прави, когато имаме пре­калено много монети? Тогава можем да претопим най-тежките от тях и да ги преработим в прекрасни прибори: или да ги изпратим като стока там, където има нужда от тях и където ги търсят; или можем да ги дадем под лихва там, където плащат висока лихва» (W. Petty. «Qu ntulum- cunque concerning Money», 1682, p. 39). «Парите са само тлъстините на държавния организъм и затова, когато са прекомерно много, те пречат на неговата подвижност, а когато са прекомерно малко. . . причиняват му болест. Също както тлъстините облекчават движението на мускулите, хранят при липса на храна, изпълват кухините и украсяват тялото, така и парите облекчават движението на държавата, докарват продукти от чужбина, когато има поскъпване в страната — изплащат задълженията. . . и украсяват цялото; само че — иронично завършва той — последното се отнася главно за онези лица, които имат много пари» (W. Petty. «Political Anatomy of Ireland», p. 14, 15)