Капиталът Критика на политическата икономия

Отрасли на английската промишленост без законни граници на експлоатацията

Досега ние наблюдавахме нагона към удължаване на ра­ботния ден, този вълчи ненаситен глад за принаден труд в една област, където безмерните злоупотреби, ненадминати, както казва един буржоазен икономист, и от жестокостите на испан­ците спрямо червенокожите в Америка[1], най-сетне са наложили да бъде поставен на капитала намордникът на законода­телното регулиране. Сега да хвърлим поглед на някои отрасли на производството, където изсмукването на работната сила или и сега още е свободно от ограничения, или до вчера е било такова.

«Господин Браутон [мирови съдия на графството] заяви като пред­седател на един митинг в общинския салон в Нотингем на 14 януари 1860 г., че сред онази част от градското население, която е заета с про­изводството на дантели, господствуват такива страдания и лишения, които са непознати на останалия цивилизован свят. В |2, 3, 4 часа су­трин 9—10-годишни деца биват изтръгвани от техните мръсни постелки и заставяни да работят само за своята издръжка до 10, 11, 12 часа през нощта, вследствие на което членовете им измършавяват, тялото им се съ- сухря, чертите на лицата им се притъпяват и целият им човешки облик се вцепенява в някаква каменна апатичност, така че човек се ужасява само като ги погледне. Нас не ни учудва, че г-н Малет и други фабриканти протестираха против всяко обсъждане на този въпрос. . . Подобна система, както е описана от негово преподобие г. Монтегю Волпи, е система на безгранично робство, робство в социално, физическо, морално и интелек­туално отношение. . . Какво да мисли човек за един град, който устройва публичен митинг, за да иска ограничаване на работното време за мъжете на 18 часа дневно!. . . Ние декламираме против виржинските и каролинските плантатори. Но нима тяхната търговия с негри с всичките ужаси на камшика и пазарлъците за човешко месо е по-ужасна от това бавно убиване на хора, което се върши с цел да се фабрикуват воали и яки, за да печелят капиталистите?[2]

Грънчарството (Pottery) в Стафордшайр е било предмет на три парламентарни анкети през последните 22 години. Резулта­тите им са изложени в отчета на г. Скрайвън от 1841 г., съставен за «Children’s Employment Commissioners», в отчета на д-р Гринхау от 1860 г., публикуван по нареждане на служебния лекар на Тайния съвет («Public Health, 3rd Report», I, 102—113), най-сетне в отчета на г. Лондон от 1863 г. във «First Report of the Children’s Employment Commission» от 13 юни 1863 г. За моята задача е достатъчно да взема от отчетите за 1860 и 1863 г. няколко свидетелски показания на самите експлоатирани деца. По децата може да се съди за възрастните, особено за жените и момичетата, и то в един отрасъл на промишлеността, в сравне­ние с който памукопредачеството и пр. изглеждат твърде приятно и здравословно занятие. [3]

Уйлям Ууд, деветгодишен, «започнал да работи, когато бил на 7 години и 10 месеца». Още от началото той «ran moulds» (пренасял в сушилнята изготвените във форми стоки и след това връщал обратно празните форми). През цялата седмица той всекидневно идва в 6 часа сутринта и прекратява работата около 9 часа вечерта. «Аз работя до 9 часа вечерта всеки ден. Така беше напр. през последните 7—8 седмици.» И така 15-часов труд за седемгодишно дете! Дж. Мърей, дванадесетгодишно’мом­че, дава такива показания:

«I run moulds and turn jigger («аз [нося форми и] въртя колелото»). Идвам в б часа, понякога в 4 часа сутринта. През цялата последна нощ работих до 8 часа тази сутрин. Не съм лягал от миналата нощ. Освен мен през тази нощ работеха още 8 или 9 други момчета; с изключение на едно всички отново дойдоха тази сутрин. Получавам седмично 3 шилин­га и 6 пенса (1 талер и 5 гроша). Не получавам нищо допълнително, ако работя непрекъснато през цялата нощ. През последната:седмица работих две цели нощи.» Фърнихау, десетгодишно момче, казва: «Невинаги разполагам с цял час за обед: често пъти само с половин час. Така е всеки четвъртък, петък и събота». [4]

Д-р Гринхау заявява, че продължителността на живота в грънчарските окръзи Стоук-упон-Трен и Уолстентън е извън­редно кратка. Макар че в окръга Стоук само 30,6% и в Уол­стентън само 30,4% от мъжкото население над 20 години е заето в грънчарското производство, все пак в първия окръг повече от половината, а във втория около 2/5 от смъртните случаи при гръдни болести сред мъжете се падат на грънчарските работ­ници. Д-р Буутройд, лекар, практикуващ в Хенли, казва:

«Всяко ново поколение на грънчарите е по-дребно и по-слабо от предишното.»

Същото казва и друг един лекар, г. Мак-Бийн:

«Откакто аз преди 25 години почнах сзоята практика между грънча­рите, забележителното израждане на тази класа се прояви в прогресиращо намаляване на техния ръст и тегло.»

Тези показания са взети от отчета на д-р Гринхау от 1860 г. [5]

От отчета на членовете на комисията за 1853 г. извличаме следното. Д-р Дж. Т. Арледж, главен лекар на болницата в Норт Стафордшайр, казва:

«Като класа грънчарите, мъже и жени. . . представляват население, което физически и морално е изродено. Те обикновено са с дребен ръст, лошо телосложение и често с изкривен гръден кош. Те преждевременно остаряват и животът им е къс; те са флегматични и малокръвни, слабостта на техния организъм се проявява в упорити пристъпи на диспепсия, в разстройства на черния дроб и бъбреците и в ревматизъм. Но особено са изложени на гръдни болести — на пневмония, туберкулоза, бронхит и астма. Една форма на тази последната им е свойствена и е известна под името грънчарска астма, или грънчарска туберкулоза. Скрофулозата, която поразява жлези, кости и други части на тялото, е болест на повече от две трети от грънчарите. Ако израждането (degenerescence) на насе­лението от този окръг още не е отишло много по-далеч, това се дължи само на притока на нови хора от съседните селски окръзи и на обстоятел­ството, че се сключват бракове с по-здраво население.»

Господин Чарлс Пирсън, доскоро лекар в същата болница, в едно писмо до комисаря Лондж пише между другото:

«Аз мога да говоря само въз основа на лични наблюдения, а не на статистически данни, но трябва да забележа, че моето възмущение винаги кипваше при вида на тези нещастни деца, чието здраве се жертвува заради алчността на техните родители и работодатели.»

Той изброява причините на болестите сред грънчарите и завършва тия причини с най-важната — «long hours» («дългите работни часове»). Отчетът на комисията изказва надеждата, че

«една манифактура, която заема такова видно положение в очите на света, няма повече да търпи позора, че нейният голям успех се при­дружава от физическо израждане, най-разнообразни физически^страдания и ранна смърт на работническото население, с чийто труд и сръчност са достигнати толкова големи резултати».

всичко, което важи за грънчарството в Англия, важи и за това в Шотландия. [6]

Кибритената манифактура датира от 1833 г., когато бил из­намерен начинът да се прикрепва фосфорът върху клечката. След 1845 г. тя бързо се развила в Англия и от гъсто населените части на Лондон преминала в Манчестер, Бирмингам, Ливър­пул, Бристол, Норуич, Нюкасл, Глазгоу и заедно с нея се е разпространявало схващането на челюстите — болест, която един виенски лекар още в 1845 г. определил като специфична болест на кибритените работници. Половината от тези работници са деца под 13 и младежи под 18-годишна възраст. Поради своята нездравословност и отвратителните условия на работа това про­изводство се ползва с такава лоша репутация, че само най- изпадналата част от работническата класа, полугладни вдовици и т. н., дават там на работа децата си, «парцаливи, изгладнели, съвсем изоставени и лишени от възпитание деца»[7]. От свиде­телите, които е разпитал комисарят Уайт (1863 г.), 270 са били под 18 години, 50 под 10, 10 само на 8, и 5 само на 6 години. Работен ден, който се колебае между 12—14 и 15 часа, нощен труд, нередовно хранене, най-често в самите работни помещения, които са отровени от фосфора. Данте би намерил, че в тези мани- фактури са надминати най-жестоките фантастични ужаси на неговия ад.

Във фабриката за тапети по-грубите сортове се печатат на машина, а по-фините на ръка (block printing). Най-оживеният производствен сезон се пада между началото на октомври и края на април. През този период работата често продължава почти без прекъсване от 6 часа сутринта до 10 часа вечерта и още по-късно през нощта.

И. Лийч дава такова показание: «През последната зима (1862) от 19 момичета 6 отсъствуваха от работа поради болести, причинени от пре­умората. За да не заспиват, трябва да им викам.» У. Дюфи: «От умора децата често пъти не могат да си държат очите отворени, а всъщност и ние често пъти едва смогвахме.» Дж. Лайтбърн: «Аз съм на 13 години. . . Ние работехме през последната зима до 9 часа вечерта, а по-миналата — до 10 часа. През последната зима краката ми бяха така изранени, че почти всяка вечер виках от болки.» Дж. Апсдън: «Когато моето момче беше на 7 години, аз го носех на гръб през снега до фабриката и назад и то работеше по 16 часа!. . . Често пъти коленичех, за да го храня, докато то стоеше на машината — защото не биваше да я напуща или да я спира.» Смит, съдружник и управител на една фабрика в Манчестер: «Ние (той иска да каже ония «работни ръце», които работят за «нас») работим без обедна почивка, тъй че работният ден от 101/2 часа свършва в 41/2 часа след обед, а всичкото по-нататъшно работно време представлява извън­реден труд.[8] (Дали този г. Смит също тъй не се храни през тия 101/2 часа?) «Ние» (същият този Смит) «рядко спираме работата преди 6 часа вечерта» (той иска да каже: потреблението на «нашите» човешки ма­шини), «тъй че ние» (iterum Crispinus «в действителност през цялата година работим извънредно време. . . Децата и възрастните (152 деца и младежи под 18 години и 140 възрастни) работеха еднакво през последните 18 месеца средно най-малко по 7 дни и 5 часа в седмицата, или 781/2 часа седмично. За 6-те седмици, които свършиха на 2 май т. г.» (1863), «сред­ната работна седмица беше по-голяма — 8 дни, или 84 часа на седмица!»

Но същият този г. Смит, който е така предан на pluralis ша- jestatis[9], със самодоволна усмивка прибавя: «Машинният труд е лек.» А фабрикантите, които прилагат block printing [ръчното щампосване], казват: «Ръчният труд е по-здравословен от ма­шинния.» Изобщо господа фабрикантите с негодувание въстават против предложението «за спиране на машините поне през време на храненето». «Един закон — казва г. Отли, директор на една тапетна фабрика в Боро (в Лондон):

«Закон, който би ни разрешил да работим от 6 часа сутринта до 9 часа вечерта, би бил много удобен за нас (!), но определените от фабричния закон часове от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта не са удобни за нас (!). . . Ние спираме машините през време на обеда (какво великодушие!). Това спиране не създава особена загуба на хартия и бои.» «Но — със съчув­ствие прибавя той — аз мога да разбера, че свързаната с това загуба не е приятна.»

Отчетът на комисията наивно смята, че страхът на някои «ръководни фирми», че ще загубят време, т. е. време за присвоя­ване на чужд труд, и по такъв начин «ще се лишат от печалба», не представлява «достатъчно основание», за да се «лишават от обед» в продължение на 12—16 часа работа деца под 13 години и младежи под 18 години или за да им се дава храната така, както се слагат въглища и вода на парната машина, сапун — на въл­ната, масло — на колелото и т. н., т. е. през време на самия производствен процес, като прост спомагателен материал на средството на труда. [10]

Нито един отрасъл на английската промишленост (оставяме настрана машинното производство на хляб, което сега си пробива път) не е запазил и до днес толкова старовремски и — както в това ни убеждават поетите на Римската империя — дори дохри­стиянски начин на производство, както хлебарството. Но за капитала както вече отбелязахме по-преди, отначало е съвсем безразлично какъв е техническият характер на трудовия процес, който той завладява. Той го взема такъв, какъвто го заварва.

Невероятната фалшификация на хляба, особено в Лондон, е била разкрита за пръв път от парламентарната комисия «по фалшификацията на хранителните продукти» (1855—1856) и всеки следствен комисар. Неговият отчет[11], заедно с показанията на свидетелите, развълнува публиката — но не сърцето й, а нейния стомах. Англичанинът, който здраво държи на библията, наистина знаеше, че ако човек по божие предопределение не е капиталист или лендлорд, или синекур, той е призван с пот на челото да яде своя хляб, но той не е знаел, че заедно с хляба трябва всеки ден да изяжда известно количество човешка пот, смесена с гной, паяжина, мъртви хлебарки, мухлясал немски квас, независимо от стипцата, пясъка и другите също тъй при­ятни минерални прибавки. Затова, без да се церемонят със светата «свобода на търговията», «свободното» открай време хлебарство бе поставено под надзора на държавни инспектори (в края на парламентарната сесия в 1863 г.) и със същия парла­ментарен акт бе забранена работата от 9 часа вечерта до 5 часа сутринта за хлебарските калфи под 18 години. Последното по­становление на закона говори по-красноречиво от цели томове за прекомерния труд в този занаят, от който лъха такава па­триархалност.

«Работата на един лондонски хлебарски калфа започва обикновено в 11 часа през нощта. По това време той замесва тестото — един много умо­рителен процес, който трае 1/2 до 3/4 часа в зависимост от големината и качеството на тестения продукт. След това той ляга върху дъската за ме­сене, която служи едновременно и за похлупак на нощвите, в които се омесва тестото, и спи няколко часа с един брашнен чувал под главата и друг брашнен чувал върху тялото. След това започва една бърза и непре­късната работа от 4 часа — да накъсва, тегли, формира, хвърля хляба в пещта, да го изважда от пещта и т. н. Температурата на една фурна е от 75—90° [по Фаренхайт, или 24 до 32° по Целзий], а в малките фурни тя по-скоро е по-висока, отколкото по-ниска. Когато приготвянето на хляба, кифлите и т. н. е свършено, започва разпределянето на хляба; след опи­сания тежък нощен труд значителна част от работниците разнасят през деня в кошове или в колички хляб от къща на къща, а освен това поня­кога работят и във фурната. Според годишното време и според размерите на предприятието работата се свършва между 1 и 6 часа след обед, докато друга част от калфите работят във фурната чак до полунощ»[12]. «През време на лондонския сезон калфите на хлебарите, които продават хляб на «пълни» цени в Уестенд, започват работата редовно в 11 часа през нощта и с едно или две съвсем кратки прекъсвания са заети с печенето на хляба до 8 часа на другата сутрин. След това пък ги заставят до 4, 5, 6 и дори до 7 часа да разнасят хляб или понякога да пекат бисквити във фурната. След свършване на работата те могат и да спят — по 6, а често пъти по 5 и 4 часа. В петък работата винаги започва по-рано, да речем в 10 часа вечерта, и продължава без прекъсване — било в печене или в разнасяне на хляба — до 8 часа вечерта в събота, а повечето пъти до 4 или 5 часа през нощта срещу неделя. Дори в първостепенните хлебарници, които продават хляб по «пълна цена», трябва в неделен ден да се върши 4 или 5 часа подготвителна работа за другия ден. . . Калфите на «underselling masters» {които продават хляб под пълната му цена) — а както беше отбелязано по-горе, те са повече от 3/4 от лондонските хлебарски работници — работят още по-дълго, но техният труд е почти изцяло ограничен във фурната, тъй като техните господари — като се изключат доставките за дребни бакалнички — продават само в своите собствени хлебарници. Към края на сед­мицата. . . т. е. в четвъртък, работата тук започва в 10 часа през нощта и продължава с незначително прекъсване до късно през нощта срещу не­деля». [13]

Що се отнася до «underselling masters», даже от буржоазно становище се признава, че «незаплатеният труд на калфите» {the unpaid labour of the men) съставя основата на тяхната кон­куренция». А т. нар. «full priced baker» [хлебар, който про­дава по пълна цена], изобличава пред следствената комисия своите «underselling» конкуренти като крадци на чужд труд и фалшификатори.

«Те успяват само затова, защото мамят публиката и изстискват от своите работници 18 часа труд срещу заплата за 12 часа».

Фалшификацията на хляба и възникването на класата хле­бари, които продават хляб под пълната цена, са се развили в Англия от началото на XVIII век, след като е западнал цеховият характер на занаята и зад номиналния хлебар застанал капита­листът във вид на мелничар или брашнар.[14] С това била поло­жена основата на капиталистическото производство, на неогра­ниченото удължаване на работния ден и на нощния труд, макар че последният едва след 1824 г. започва здраво да се затвърдява в Лондон.

От казаното може лесно да се разбере защо отчетът на комисията отнася хлебарските калфи към работниците, които имат най-кратък живот и които — ако са успели да избягнат като деца нормалната за всички слоеве на работническата класа смърт­ност — рядко достигат до 42-годишна възраст. Въпреки всичко това хлебарският занаят винаги е препълнен с кандидати. Изво­рите на притока на тези «работни сили» за Лондон са Шотлан­дия, западните земеделски окръзи на Англия и Германия.

През 1858—1860 г. хлебарските калфи в Ирландия органи­зираха със свои средства големи митинги за агитация против нощния и неделния труд. Публиката — напр. на майския митинг в Дъблин през 1860 г. — с чисто ирландска разпаленост взе тяхната страна. Като резултат на това движение се яви успеш­ното прокарване на изключително дневен труд в Уексфорд, Килкени, Клонмел, Уотърфорд и др.

«В Лимрик, където страданията на работниците, както е известно, минават всички граници, това движение не сполучи поради съпротивата на господарите-хлебари, особено на хлебарите-мелничари. Примерът в Лимрик стана причина за загубване на постигнатото в Енис и Типерери. В Корк, където общественото негодувание се прояви в най-буйна форма, господарите осуетиха движението, като се възползваха от своята власт и изхвърлиха работниците на улицата. В Дъблин господарите оказаха най-решителна съпротива и чрез преследване на калфите, които стояха начело на агитацията, принудиха другите работници да отстъпят и да се примирят с нощния и неделния труд».

Комисията на английското правителство, въоръжено до зъби в Ирландия, отправя умоляващи апели към неумолимите господари-хлебари в Дъблин, Лимрик, Корк и т. н.:

«Комисията вярва, че работните часове са ограничени от природни закони, които не могат безнаказано да се нарушават. Когато господарите заплашват своите работници с изгонване на улицата и с това ги принужда­ват да нарушават религиозните си убеждения, да не са подчиняват на за­коните на страната и да се отнасят с пренебрежение към общественото мнение» (всичко това се отнася до неделния труд), «те сеят вражда между капитала и труда и дават пример, опасен за религията, нравствеността и обществения ред. . . Комисията вярва, че удължаването на работния ден повече от 12 часа е узурпаторска намеса в семейния и частния живот на работника и води към гибелни морални резултати поради намесата в се­мейния бит на хората и в изпълнението на семейните им задължения като синове, братя, съпрузи и бащи. Трудът, който продължава повече от 12 часа, има тенденцията да подкопава здравето на работника, води към преждевременна старост и ранна смърт, а с това и към нещастия за работ­ническите семейства, които се лишават («are deprived») от грижите и под­дръжката на главата на семейството тъкмо в такова време, когато те им са най-необходими».

Току-що се запознахме с Ирландия. На другата страна на канала, в Шотландия, земеделският работник, човекът на плуга, се оплаква от своя 13—14-часов работен ден в най-суров климат, при 4-часов извънреден труд в неделен ден (и това в страната на съботяните!)[15]; в същото време пред един лондонски Grand Jury са изправени трима железопътни работници: един кондуктор, един машинист и един стрелочник. Една голяма железо­пътна катастрофа изпратила на оня свят стотици пътници. Причина за нещастието е небрежността на железопътните!ра­ботници. Те единодушно заявяват пред съдебните заседатели, че преди 10—12 години техният труд траел само 8 часа дневно. През последните 5—6 години той бил удължен до 14, 18 и 20 часа, а при особено голям наплив на пътници, като напр. през периодите на увеселителните влакове, работното време понякога продължавало без прекъсване 40—50 часа. Те били обикновени хора, а не циклопи. В известни моменти тяхната работна сила отказвала да служи. Те просто се вцепенявали. Мозъкът им преставал да мисли, очите — да виждат. Напълно «respectable British Juryman» [достопочтеният британски съдебен заседател] отговаря с присъда, която предава работниците на углавния съд по обвинение в «manslaughter» (убийство), и в една прибавка изказва благочестивото пожелание към господа железопътните магнати-капиталисти да бъдат в бъдеще по-щедри при купува­нето на необходимия брой «работни сили» и да проявяват по- голямо «въздържание» или «самоотречение», или «пестеливост» при изсмукването на купената работна сила. [16]

От пъстрата тълпа работници от всички професии, възрасти и полове, които ни преследват по-настойчиво, отколкото сенките на убитите са преследвали Одисей, и по самия вид на които, дори без сините книги под мишниците им, още от пръв поглед личи непосилният труд, ние ще извлечем две фигури, чийто по­разителен контраст доказва, че пред капитала всички хора са равни — една модистка и един ковач.

През последните седмици на юни 1863 г. всички лондонски вестници поместиха едно съобщение със «сензационното» загла­вие: «Death from simple Overwork» («Смърт само вследствие на извънмерен труд»). Касаеше се за смъртта на шапкарката Мери-Ан Уокли, двадесетгодишна, работничка в една твърде почтена придворна манифактура за дамски тоалети, експлоати­рана от една дама със симпатичното име Елиза. Наново бе раз­крита старата тъй често разказвана история[17], че тези момичета работят без прекъсване средно по 161/2 часа, а през сезона често пъти до 30 часа, като за поддържане на техните изчерпани «ра­ботни сили» им се дава вишновка, портвайн или кафе. А тогава сезонът беше в своя разгар. Трябвало бързо да се приготвят разкошните рокли на благородните леди за бала в чест на току-що импортираната уелска принцеса. Мери-Ан Уокли работила без прекъсване 261/., часа заедно с други 60 момичета по 30 души в стая с едва 1/3 от необходимото кубическо съдържание въздух, а нощем спели по две на едно легло в една от ония смрадливи дупки, на каквито са разделени спалните стаи посредством дървени преградки[18]. И това беше една от най-добрите шапкар­ски работилници в Лондон. Мери-Ан Уокли се разболяла в пе­тък и умряла в неделя, без дори да завърши последния тоалет, за голямо учудване на госпожа Елиза. Повиканият твърде късно при смъртното й легло лекар г. Кейс дал без заобикалки следните показания пред «Coroner’s Jury» [«съд за оглед на труповете»]:

«Мери-Ан Уокли е умряла от твърде продължителен труд в препъл­нено работно помещение и от това, че е спала в твърде тясна, лошо про­ветрявана спалня.»

За да даде на лекаря урок по добри обноски, «Coroner’s Jury» в отговор на неговите показания заявил:

«Покойната е умряла от апоплексия, но има основание за опасения, че нейната смърт е била ускорена от извънмерен труд в препълнена рабо­тилница и т. н.»

Нашите «бели роби», възкликна по този повод «Morning Star», орган на привържениците на свободната търговия Кобден и Брайт, «нашите бели роби работят до смърт и гинат и умират тихо и безшумно». [19]

«Работата до смърт е на дневен ред не само в модните работилници, но и на хиляди други места, изобщо навсякъде, където работите вървят добре. . . Да вземем за пример ковача. Ако може да се вярва на поетите, няма по-жизнерадостен и по-весел човек от ковача. Той става рано и пръска искри преди изгрев слънце; той яде, пие и спи като никой друг. Чисто физически погледнато, при умерен труд той наистина се намира в едни от най-добрите човешки условия. Но да тръгнем след него в града и да видим какъв тежък труд се стоварва върху този як мъж и какво място заема той в таблиците на смъртността на нашата страна. В Мерилебон (един от най- големите квартали на Лондон) ковачите умират годишно в пропорция

на 1000, което превишава с 11 средната смъртност на възрастните мъже в Англия. Това занятие, което представлява почти инстинктивно изкуство на човека и е само по себе си напълно безупречно, става поради извънмер- ния труд съсипателно за човека. Човек е в състояние да направи толкова и толкова удари с чук на ден, да извърви толкова и толкова крачки, да диша толкова и толкова пъти, да извърши такава и такава работа и да живее средно, да кажем, 50 години. А го принуждават да направи толкова повече удари, да извърви толкова повече крачки, да диша толкова по-често и с всичко това да увеличи с една четвърт изразходването на своите жизнени сили. Той се опитва да направи това — и в резултат се оказва, че в про­дължение на един ограничен период от време той извършва една четвърт повече работа и умира на 37 години вместо на 50».

 


[1] «Алчността на фабрикантите в техния ламтеж към печалби ги кара да вършат жестокости, които едва ли отстъпват на жестокостите,, вършени от испанците при техния ламтеж за злато по време на завладява­нето на Америка» (John Wade. «History of the Middle and Working Classes», 3rd ed., London, 1833, p. 114). Теоретичната част на тази книга, нещо като компендиум на политическата икономия, съдържа някои оригинални за своето време мисли, напр. за търговските кризи. Историческата част представлява безсъвестен плагиат от книгата на Sir Ai. Eden. «The State of the Poor», London, 1797.

[2] Лондонският «Daily Telegraph» от 17 януари 1860 г.

[3] Сравни Φ. Енгелс. «Положението на работническата класа в Англия». Лайпциг, 1845, с. 249—251 [виж К. Маркс, Ф. Енгелс. Съч. Т. 2, с. 420—422].

[4] «Children’s Employment Commission. First Report etc.» 1353, По­казания, p. 16, 19, 18.

[5] «Public Health, 3rd Report etc.», p. 103, 105.

[6] «Children’s Employment Commission», 1863, p. 22, 24, XI.

[7] «Children’s Employment Commission», 1863, p. LIV.

[8] Това не трябва да се разбира като извънредно работно време в нашия смисъл на думата. Тези господа разглеждат Ю^-часовия труд като нормален работен ден, който следователно съдържа и нормален при­наден труд. След това започва «извънредното работно време», което се за­плаща малко по-добре. По-сетне ще имаме случай да видим, че използ­ването на работната сила през така наречения нормален работен ден се заплаща под стойността, така че «извънредното работно време» е само хитър похват на капиталиста, за да изцеди повече «принаден труд»; впро­чем нищо не се изменя дори и тогава, когато употребяваната през «нормал­ния работен ден» работна сила наистина се заплаща по нейната пълна стойност.

[9]  - да говори като царете: ние. Ред.

[10] «Children’s Employment Commission», 1863, Evidence, p. 123, 124, 125, 140, LXIV.

[11] «Report etc., relating to the Grievances complained of by the Jou­rneymen Bakers etc.», London, 1852 и «Second Report etc.», London, 1863.

[12] Пак там, «First Report etc.», p. VI.

[13] «First Report etc.», p. LXXI.

[14] George Read. «The History of Baking», London, 1848. В края на XVI и в началото на XVIII век все още са били официално обявявани за «Public nuisanses» («Обществени вредители»] всички factors [посредници], които проникнали във всевъзможните занаяти. Така напр. през тримесеч­ната сесия83 на мировите съдии в графството Съмърсет Grand Jury [съд със съдебни заседатели] издал един меморандум до долната камара, в който между другото се казва, че «тези агенти от Блякуел хол представляват обществено бедствие, смущават производството на платове и трябва да бъдат изкоренени» («The Case of our English Wool etc.», London, 1685, p. 67).

[15] Публичен митинг на земеделските работници в Ласуейд при Глаз- гоу на 5 януари 1866 г. (виж «Workman’s Advocate» от 13 януари 1866 г.). Образуването в края на 1865 г. на трейдюнион на земеделските работници, на първо време в Шотландия, е историческо събитие. В един от най-по- тиснатите земеделски окръзи на Англия, Бъкингамшайр, наемните ра­ботници обявиха през март 1867 г. голяма стачка за повишение на сед­мичната заплата от 9—10 шил. на 12 шил. — (От гореказаното се вижда, че движението на английския земеделски пролетариат, което е било на­пълно смазано след потъпкването на неговите бурни демонстрации след 1830 г. и особено след въвеждането на новия закон за бедните, започва отново 60-те години, докато най-сетне в 1872 г. създава нова епоха. Във II том пак ще се занимая с този въпрос, както и с излезлите след 1867 г. сини книги за положението на английските земеделски работници. До­бавка към третото издание.)

[16] «Reynold’s Newspaper» от 20 януари 1866 г. Във всеки свой брой този седмичник помества под «сензационни заглавия» като: «Ужасна и фатална случайност», «Потресаваща трагедия» и т. н., цял списък на нови железопътни катастрофи. Един работник от северностафордширската жп линия пише в отговор на тези статии: «Всеки знае последиците, ако вни­манието на машиниста и огняря отслабне макар за минута. Но как може да бъде другояче при иззънмерното удължаване на труда, в най-сурово време, без прекъсване и почивка? Да вземем като пример за това, което става всеки ден, следния случай: миналия понеделник един огняр почна твърде рано сутринта своята дневна работа. Той я свърши, след като бе работил 14 часа и 50 минути. Преди да е успял да изпие чая си, пак го по­викаха на работа. По такъв начин той трябваше непрекъснато да работи 29 часа и 15 минути. Остатъкът от неговата седмична работа се разпределя по следния начин: сряда 15 часа; четвъртък 15 часа и 35 минути; петък 141/2 часа; събота 14 часа и 10 минути; всичко през седмицата 88 часа и 30 минути. И представете си неговото учудване, когато получи заплата само за 6 работни дни. Този човек беше новак и попита: какво разбират под еднодневен труд? Отговор: 13 часа, т. е. 78 часа в седмицата. Но тогава, къде е заплатата за останалите 10 часа и 30 минути? След дълги препирни той получи едно възнаграждение от 10 пенса (по-малко от 10 сребърни гроша).» Пак там. Броят от 4 февруари 1866 г.

[17] Виж Ф. Енгелс, «Положението на работническата класа в Англия», Лайпциг, 1845, с. 253, 254 [виж К. Маркс, Ф. Енгелс, Съч. Т. 2, с. 423— 426].

[18] Д-р Лизби, лекар при Board of Health [здравната служба], бе зая­вил по този повод: «Спалнята за възрастни трябва да съдържа най-малко300 куб. фута въздух, а дневната стая — 500 куб. фута.». А д-р Ричардсон, старши лекар в една лондонска болница, казва: «Различните шивачки, шапкарките, шивачките на дрехи и бельо са осъдени на тройно бедствие: извънмерен труд, недостиг на въздух и недостиг на храна или лошо хра­носмилане. Изобщо този вид труд във всеки случай по-добре подхожда на жени, отколкото на мъже. Но нещастието е там, че това производство в столицата е монополизирано само от 26 капиталисти, които благодарение на властта, произтичаща от самия капитал (that spring from capital), изсти­скват икономия от труда (force economy out of labour; той иска да каже, икономисват разноски, като прахосват работна сила). Тяхната власт се чувствува от цялата тази класа работнички. Ако някоя шивачка сполучи да си намери малък кръг от клиентки, конкуренцията я принуждава да работи в къщи до смърт, за да задържи тази клиентела, и със същия извън­мерен труд тя по необходимост трябва да натоварва своите помощнички. Ако нейното предприятие не сполучи или ако тя не може да се нареди само­стоятелно, тогава тя постъпва в някое ателие, където работата не е по- малко, но затова пък заплатата е по-сигурна. В това положение тя става същинска робиня, подмятана нагоре-надолу от всяка обществена вълна; тя ту умира от глад в къщи в мъничка стаичка или е близо до това; ту пък заета по 15, 16, дори 18 от 24-те часа в едва поносима атмосфера и с храна, която дори когато е добра, не може да се смила поради липсата на чист въздух. От тези жертви живее туберкулозата, която е болест само на лошия въздух» (Dr. Richardson. «Work and Overwork», in «Social Science Review от 18 юли 1863 г.)

[19] «Morning Star» от 23 юни 1863 r. «Times» се възползва от този случай, за да защити американските робовладелци срещу Брайт и т. н. «Мнозина от нас — казва този вестник — мислят, че докато нашите млади жени са подложени на убийствен труд, подтиквани от бича на глада вместо от плющенето на камшика, ние едва ли имаме право да сипем гръм и мъл­ния против семейства, които са се родили като робовладелци и които поне добре хранят своите роби и ги карат да работят умерено» («Times» от 2 юли 1863 г.). По същия начин и «Standard» [15 август 1863], вестникът на торите, обруга негово преподобие Нюман Хол: «Той отлъчва от църк­вата робовладелците, а се моли заедно с ония почтени хора, които карат лондонските кочияши и кондуктори на омнибусите и т. н. всекидневно да работят само по 16 часа за една кучешка заплата.» Най-сетне се разнесе гласът на оракула г. Томас Карлайл, за когото аз още през 1850 г. бях писал: «По дявола отиде геният, остана само култът.»84 В една кратка притча той свежда най-грандиозното събитие на нашето време — амери­канската гражданска война — към това, че северният Петър на всяка цена искал да счупи главата на южния Павел, защото северният Петър наемал работниците «на ден», а южният Павел — «до живот» («Macmillan’s Magazine». Ilias Amerikana in nuce.» Август 1863 г.). Така, най-сетне, се пръсна сапуненият мехур на симпатиите на торите към градския — но не и към селския! — наемен работник. Ядката на тези симпатии се нарича робство!