Капиталът Критика на политическата икономия

Борбата за нормален работен ден. Влиянието на английското фабрично законодателство върху други страни

Читателят си спомня, че производството на принадена стойност, или извличането на принаден труд, съставя специфичното съдържание и цел на капиталистическото производство независимо от каквито и да било изменения в самия начин на производство, които възникват от подчиняването на труда под властта на капитала. Той си спомня, че от гледна точка на становището, което развихме досега, само самостоятелният и следователно юридически пълнолетният работник като продавач на стока влиза в договорни отношения с капиталиста. Така че ако в нашия исторически очерк главна роля играят, от една страна, съвременната промишленост, а, от друга — трудът на физически и юридически непълнолетни лица, то първата има за нас зна­чение само като особена сфера на изсмукване на труда, а вто­рият — само като особено бляскав пример на това изсмукване. Но и без да изпреварваме по-нататъшните изводи, от самата връзка на историческите факти следва:

Първо. В промишлените отрасли, които най-напред са рево­люционизирани от водата, парата и машината, в тези първи създания на съвременния начин на производство — в памучните, вълнените, ленените и копринените предачни и тъкачни фа­брики, — най-напред се задоволява стремежът на капитала към безгранично и безскрупулно удължаване на работния ден. Измененият материален начин на производство и съответно из­менените социални отношения на производителите[1] създават отначало безгранични нарушения на границите на работния ден, а след това вече като реакция предизвикват обществения контрол, който по законодателен ред ограничава, регулира и уеднаквява работния ден и неговите паузи. Затова през първата половина на XIX век този контрол се явява само като изклю­чително законодателство[2]. Но след като този контрол се разпростира върху първоначалната област на новия начин на производство, оказало се, че междувременно не само в много други отрасли на производството бил въведен същински фабри­чен режим, но че и манифактурите с малко или много остарели начини на производство, като напр. грънчарските и стъклар­ските работилници и т. н., и старозаветните занаяти като хле­барството и най-сетне дори разхвърляното, така наречено домашно производство, напр. производството на гвоздеи и т. и.[3], отдавна вече били попаднали под същата капиталистическа експлоатация, както и фабриките. Поради това законодател­ството било принудено постепенно да смъкне своя изключителен характер или пък — там, където то следва римската казуистика, както в Англия — произволно да обяви всяка къща, в която се работи, за фабрика (factory).[4]

Второ. Историята на регулирането на работния ден в някои отрасли на производството и още продължаващата се борба за това регулиране в други отрасли ясно доказват, че изолираният работник, работникът като «свободен» продавач на своята работна сила, на известно стъпало от развитието на ка­питалистическото производство не е в състояние да оказва каквато и да е съпротива. Ето защо установяването на нормален работен ден е резултат на една продължителна, малко или много прикрита гражданска война между класата на капита­листите и класата на работниците. Тъй като тази борба започва в областта на съвременната промишленост, тя най-напред се разиграва в нейното отечество, в Англия[5]. Английските фа­брични работници бяха челните борци не само на английската, но и изобщо на съвременната работническа класа, а техните теоретици първи хвърлиха ръкавицата в знак на борба срещу теорията на капитала[6]. Затова фабричният философ Юър заклеймява като незаличим позор за английската работническа класа обстоятелството, че била написала на своето знаме лозунга «робство на фабричните закони» за разлика от капитала, кой­то мъжки се борел за «пълна свобода на труда »[7].

Франция бавно крета по стъпките на Англия. Трябваше да дойде февруарската революция, за да се роди законът за 12- часовия работен ден[8], закон, който е много по-несъвършен от своя английски оригинал. Въпреки това френският революцио­нен метод проявява и свои особени предимства. С един замах той диктува на всички работилници и фабрики без разлика едни и същи граници на работния ден, докато английското законо­дателство под натиска на условията неохотно отстъпва ту в един пункт, ту в друг и е тръгнало по най-верния път, по който ще измисли нови юридически уловки[9]. От друга страна, френ­ският закон провъзгласява като принцип онова, което е Англия бе извоювано само в името на децата, непълнолетните и жените и едва напоследък се отстоява като общо право[10].

В Северноамериканските съединени щати всяко самостоя­телно работническо движение оставаше парализирано, докато робството обезобразяваше част от републиката. Трудът на бело- кожите не може да се освободи там, където трудът на черноко- жите носи печата на позора. Но с унищожението на робството веднага разцъфтя нов, подмладен живот. Първият плод от граж­данската война беше агитацията в полза на осемчасовия рабо­тен ден, която с приказната бързина на локомотив се разпро­страни от Атлантическия до Тихия океан, от Нова Англия до Калифорния. Общият работнически конгрес в Балтимор108 (16 август 1866 г.) заявява:

«Първото и най-важно искане в днешно време, което е необходимо, за да бъде освободен от капиталистическото робство трудът в тая страна, е издаването на закон, който ще установи 8-часовия работен ден като нор­мален работен ден във всички щати на американския съюз. Ние сме реше­ни да напрегнем всичките си сили, за да постигнем този славен резул­тат»196).

Едновременно с това (в началото на септември 1866 г.) «Международният работнически конгрес» в Женева прие по предложение на Лондонския генерален съвет следното решение: «Ние обявяваме ограничаването на работния ден като предва­рително условие, без което неизбежно ще се провалят всички други стремежи за освобождение. . . Ние предлагаме 8-часовия труд като законна граница на работния ден.»[11]

Така работническото движение, което инстинктивно израс­на от двете страни на Атлантическия океан от самите производствени отношения, потвърждава думите на английския фабри­чен инспектор Р. Дж. Саундърс:

«Никакви по-нататъшни стъпки по пътя на обществените реформи не могат да се провеждат с изглед за успех, ако предварително не бъде огра­ничен работният ден и не бъде изрично наложено спазването на законните му граници»[12].

Трябва да се признае, че нашият работник излиза от произ­водствения процес по-друг, отколкото е влязъл в него. На па­зара той, като притежател на стоката «работна сила», противо­стоеше на други стокопритежатели, т. е. противостоеше като стокопритежател на стокопритежател. Договорът, с който той продаваше своята работна сила на капиталиста, доказваше, така да се каже, черно на бяло, че той свободно разполага със себе си. След сключването на сделката се оказа, че той съвсем «не е бил свободен агент», че времето, за което той е свободен да продава своята работна сила, е време, за което той е прину­ден да я продаде[13], че всъщност вампирът не го изпуща, «докато остава още поне един мускул, поне един нерв, поне една капка кръв за смучене»[14]. За «защита» против «змията на свои­те мъки»110 работниците трябва да се сплотят и като класа да наложат един закон, една мощна обществена преграда, която да възпрепятствува и самите тях да продават по свободен договор с капитала на смърт и робство и себе си, и своето по­томство[15]. Вместо пищния каталог на «неотчуждаемите права на човека» се явява скромната Magna Charta111 на един ограни­чен от закона работен ден, която «най-сетне ще изясни кога свършва времето, което работникът продава, и кога започва времето, което принадлежи на него самия»[16]). Quantum mutatus ab illo!

 


[1] «Поведението н а всяка от тия класи (капиталисти и работници) беше резултат на положението, в което бе поставена всяка от тях» («Reports etc. for 31st October 1848», p. 113).

[2] «Предприятията, подчинени на ограниченията, бяха във връзка с производството на текстилни произведения с помощта на парна или водна сила. За да получи закрилата на фабричната инспекция, една трудова дей­ност трябваше да отговаря на две условия, а именно: да употребява парна или водна сила и да обработва известни влакнести материи» («Reports etc. for 31st October 1864», p. 8).

[3] Извънредно богат материал за състоянието на тази тъй наречена домашна промишленост намираме в последните отчети на «Children’s Employment Commission».

[4] «Законите на последната сесия (1864). . . обхващат различни отрасли на производството, производствените методи в които са извънредно различни; употребата на механическа сила за движение на машините вече не е както по-рано необходимо условие, за да се смята едно предприятие за фабрика в законния смисъл на думата» («Reports etc. for 31st October 1864», p. 8).

[5]  В Белгия, рая на континенталния либерализъм, няма никакви следи от това движение. Там дори в каменовъглените и металните мини се използват работници без разлика на пол и възраст, при пълна «свобода», за всякакъв работен ден и за всякакъв период от време. На всеки 1000 работника в тия производства се падат 733 мъже, 88 жени, 135 момчета и 44 момичета под 16 години; във високите пещи и т. н. на всеки 1000 се па­дат: 668 мъже, 149 жени, 98 момчета и 85 момичета под 16 години. Към това се прибавя и ниската работна заплата за огромната експлоатация на зрели и незрели работни сили, възлизаща средно на 2 шилинга и 8 пенса на ден за мъже, 1 шил. и 8 пенса за жени, 1 шил. и 21/3 пенса за малолетни. Но затова пък в 1863 г. Белгия е почти удвоила в сравнение с 1850 г. своя износ на въглища, желязо и др. както по количество, тъй и по стой­ност.

[6]  Когато Роберт Оуен в самото начало на второто десетилетие на нашия век не само теоретически защитава необходимостта от ограничаване ка работния ден, но и наистина въвежда 10-часовия ден в своята фабрика в Ню Ленарк, това било осмяно като комунистическа утопия, също както и неговото «свързване на производителния труд с възпитанието на децата;· или както създадените от него кооперативни магазини на работниците. В днешно време първата от тези утопии е фабричен закон, втората фигурира като официална фраза във всички «Factory Acts» [фабрични закони], а третата дори служи вече за прикриване на реакционни шарлатанства.

[7]  Ure (френски превод), «Philosophie des Manufactures», Paris, 1836, t. II, p. 39, 40, 67, 77 etc.

[8] B Compte Rendu [отчета] на «Международния статистически кон­грес в Париж в 1885 г.» между другото е казано [с. 332]: «Френският закон, който ограничава продължителността на дневния труд във фабри­ките и работилниците на 12 часа, не установява постоянни определени ча­сове (периоди от време) за този труд, като само за детския труд предписва периода между 5 часа сутринта и 9 часа вечерта. Затова част от фабрикан­тите се възползват от правото, което им дава това съдбоносно мълчание, за да карат работниците си да работят без прекъсване ден след ден, с из­ключение може би на неделите. За тази цел те използват две различни смени работници, нито една от които не остава в работилницата повече от 12 часа, но работата в предприятието продължава ден и нощ. Законът е задоволен, но задоволена ли е хуманността?» Освен «съсипателното влияние на нощния труд върху човешкия организъм» отчетът подчертава и «пагубното влияние на нощното събиране на двата пола в едни и същи лошо осветлени работилници».

[9] «Напр. в моя окръг един и същ фабрикант в една и съща фабрика като избелвач и бояджия е подчинен на «Закона за работилниците за избел­ване и за бояджийниците», като щампосвач на басми — на Закона за фа­бриките за импримиране на басми и като finisher [апретурник] — на «Fac­tory Act» [«Фабричния закон»] (Доклад на мистер Бейкър в «Reports etc. for 31st October 1861», p. 20.) След като изброява различните постановле­ния на тези закони и произтичащите от тях усложнения, г. Бейкър казва: «От това личи колко е мъчно да се осигури изпълнението на тези 3 парла­ментарни закона, ако фабрикантът благоволи да заобикаля закона.» Нс пък по този начин на господа юристите се гарантират съдебни процеси.

[10] Фабричните инспектори се решават най-сетне да кажат: «Тези възражения (на капитала против законодателното ограничаване на ра- ботното време) трябва да паднат пред великия принцип за правата на тру­да. . . Настъпва момент, когато се прекратяват правата на предприемача върху труда на неговия работник и последният може сам да разполага със своето време, дори и тогава, когато не става още дума за изтощение» («Reports etc. for 31st October 1862», p. 54).

[11]  «Ние, работниците от Дънкърк, заявяваме, че продължител­ността на работния ден, която изисква днешната система, е твърде голяма и не оставя на работника време за почивка и развитие, а, напротив, го смъква до едно състояние на подчинение, което не е много по-добро от робството («а condition of servitude but little better than slavery»). Затова ние решихме, че 8 часа са достатъчни за един работен ден и със закон тряб­ва да бъдат признати като достатъчни. Ние каним в наша помощ печата, тоя мощен лост. . . и ще смятаме всички, които ни откажат тази помощ, за врагове на трудовата реформа и на правата на работниците» (решения на работниците в Дънкърк, щат Ню Йорк, 1866).

[12] «Reports etc. for 31st October 1848», p. 112.

[13] «Тези машинации (маневрите на капитала напр. през 1848— 1850 г.) доказаха освен това по необорим начин колко лъжливо е твърде­нието, което толкова често се повтаря, че работниците нямали нужда от закрила, а трябвало да бъдат разглеждани като свободни управители на единствената собственост, с която разполагат — труда на своите ръце и потта на своето чело» («Reports etc. for 30th April 1850», p. 45). «Свободният труд, ако той изобщо може да се нарече така, дори в една свободна страна изисква за своята защита властната ръка на закона» («Reports etc. for 31st October 1864», p. 34). «Разрешаването, а това е все едно налагането. . . на 14-часов работен ден със или без пауза за хранене и т. н.» («Reports etc. for 30th April 1863», p. 40).

[14] Фридрих Енгелс. «Английският законопроект за десетчасов ра­ботен ден» (в «Neue Rheinische Zeitung», Aprilheft, 1850, p. 5) [виж К- Маркс, Ф. Енгелс. Съч. Т. 7, с. 246 .

[15] В ония отрасли на промишлеността, които му са подчинени, за­конът за 10-часовия работен ден «спаси работниците от пълно израждане и запази тяхното физическо здраве» («Reports etc. for 31st October 1859», p. 47). «Капиталът (във фабриките) никога не може да пуща машините в движение по-дълго от един ограничен период от време, без да поврежда здравето и морала на заетите работници, а те не са в състояние сами да се защитават» (пак там, с. 8).

[16] «Още по-голямо предимство е и това, че най-сетне се прави ясна разлика между времето, което принадлежи на самия работник, и времето за неговия господар (his master’s time). Работникът знае сега кога свършва времето, което той е продал, и кога започва неговото собствено време и тъй като той предварително точно знае това, може предварително да се разпо­режда и със своите собствени минути, за свои собствени нужди» (пак там, с. 52). «Като направиха работниците господари на своето собствено време, те (фабричните закони) им дадоха морална енергия, която ги води към евентуално завладяване на политическата власт» (пак там, с. 47). Със сдържана ирония и с твърде предпазливи изрази фабричните инспек­тори загатват, че сегашният закон за 10-часовия работен ден е освободил донякъде и капиталиста от неговата първична бруталност като просто въ­плъщение на капитала и му е дал време за известно образование». Преди «господарят нямаше време за нищо друго освен за пари, а работникът — за нищо друго освен за труд» (пак там, с. 48).