Капиталът Критика на политическата икономия

Борбата за нормален работен ден. Принудително ограничение на работното време по законодателен ред. Английското фабрично законодателство от 1833—1864 г.

След като на капитала са били нужни столетия, за да удъл­жи работния ден до неговите нормални максимални граници, а след това и отвъд тези граници — до границите на естествения дванадесетчасов ден[1] с възникването на едрата промишле­ност в последната третина на XVIII век настъпило стихийно като лавина и помитащо зсички прегради надпреварване в тази област. Разрушават се всички прегради, поставени от обичаите и природата, от възрастта и пола, от деня и нощта. Даже по­нятията за ден и нощ, които в старите статути са били понятни и за простите селяни, стават тъй разтегливи, че един английски съдия дори в 1860 г. е трябвало да прояви истинска талмудистка проницателност, за да обясни «по съдебен ред» какво е ден и какво е нощ[2]. Капиталът празнувал своите оргии.

Щом зашеметената от грохота на производството работни­ческа класа дошла малко на себе си, тя започнала да оказва съпротива най-напред в родината на едрата промишленост, в Англия. Но в продължение на три десетилетия извоюваните от нея отстъпки оставали чисто номинални. От 1802 до 1833 г. парламентът издал 5 трудови закона, но бил достатъчно хитър да не гласува нито стотинка за тяхното принудително прилага­не, за необходимия служебен персонал и т. н.[3]. Тези закони оставали мъртва буква. «Факт е, че до закона от 1833 г. деца и младежи са били принуждавани да работят («were worked») по цяла нощ, по цял ден или пък денонощно ad libitum [по же­лание] ».

Едва след фабричния закон от 1833 г. — обхващащ памуч­ните, вълнените, ленените и копринените фабрики — се въвежда за съвременната промишленост нормален работен ден. Нищо не характеризира така добре духа на капитала, както историята на английското фабрично законодателство от 1833 до 1864 г.!

Законът от 1833 г. обявява, че обикновеният фабричен ра­ботен ден трябва да започва в 5 1/2 часа сутринта и да свършва в 81/2 часа вечерта, и в тия граници, т. е. в един период от 15 часа, се смята за законно да се използват за работа младежи (т. е. лица на възраст между 13 и 18 години) през което и да било време на деня, винаги, при условие че един и същ младеж няма да работи повече от 12 часа в продължение на един ден, с изклю­чение на известни специално предвидени случаи. Точка 6-а от закона постановява, «че в течение на всеки ден на всяко лице с ограничено работно време трябва да се предоставя поне 11/2 часа за хранене». С едно единствено изключение, което ще бъде споменато по-късно, използването на деца под 9 години се забранява; трудът на децата от 9 до 13 години се ограничава до 8 часа дневно. Нощната работа, т. е. според този закон работата между 81/2 часа вечерта и 51/2 часа сутринта, се забра­нява за всички лица между 9 и 18-годишна възраст.

Законодателите са били толкова далеч от желанието да по­сегнат на свободата на капитала да изсмуква работната сила на възрастните, или както те го наричат — «свободата на труда», че измислили специална система за предотвратяването на та­кава ужасяваща последица от фабричния закон.

«Голямото зло на фабричната система, както тя сега е организира­на — се казва в първия отчет на централния съвет на комисията от 25 юни 1833 г., — се състои в това, че тя създава необходимостта да се удъл­жава работният ден на децата до крайните предели на работния ден на възрастните Единственото лекарство против това зло, без да се ограничава трудът на възрастните — което би породило още по-голямо зло, отколкото това, което трябва да бъде предотвратено, — изглежда планът да се въве­дат двойни смени от деца.»

Затова този «план» бил приложен под името Relaissystem («System of Relays; Relay на английски, както и на френски означава смяна на пощенските коне в различни станции) така че напр. от 51/2 часа сутринта до 11/2 след обед се впряга една смяна от деца между 9 и 13 години, а от l1/2 до 81/2 вечер­та — друга смяна и т. н.

Като награда за това, че господа фабрикантите най-безоч­ливо са игнорирали всички закони за детския труд, издадени през предходните 22 години, хапът, който е трябвало да преглът­нат, и този път бил позлатен. Парламентът постановил, че след 1 март 1834 г. никое дете под 11 години, след 1 март 1835 г. никое дете под 12 години и след 1 март 1836 г. никое дете под

години не трябва да работи във фабриката повече от 8 часа· Този «либерализъм», тъй снизходителен към «капитала»,, още повече заслужавал неговата признателност, като се има пред­вид, че д-р Фери, сър А. Карлайл, сър Б. Броуди, сър Ч. Бел* мистър Гътри и т. н., накратко — най-значителните лондонски physicians и surgeons [лекари и хирурзи], заявили в своите сви­детелски показания пред камарата на общините, че periculum in шога! Д-р Фери се изразил още по-рязко:

«Законодателството е еднакво необходимо за предотвратяване на смъртта във всичките й форми, в които тя може да бъде преждевременно причинена, и сигурно този (фабричният) начин трябва да бъде разгледа» като един от най-жестоките методи за причиняването й».

Същият този «реформиран» парламент, който от нежност към господа фабрикантите приковал още за много години децата под 13 години в ада на 72-часовия седмичен фабричен труд, със закона за освобождението на робите, който също тъй давал свободата на капки, забранил на плантаторите да принуждават занапред негрите роби да работят повече от 45 часа седмично!

Но недоволен и от това, капиталът повел сега шумна аги­тация, която продължила няколко години. Тя се въртяла главно около възрастта на категориите, които под името деца не трябвало да работят повече от 8 часа и за които се въвеждало известно задължително образование. Според капиталистиче­ската антропология детската възраст свършва с десетата или в най-краен случай с единадесетата година. Колкото повече се приближавал срокът за пълното прилагане на фабричния закон, съдбоносната 1836 година, толкова повече беснеела шайката от фабриканти. Тя наистина сполучила дотолкова да наплаши правителството, че то в 1835 г. предложило да се намали пре­делната детска възраст от 13 на 12 години. Но през това време the pressure from without [натискът отвън] нараствал заплаши­телно. И камарата на общините не посмяла. Тя отказала да хвърля 13-годишни деца повече от 8 часа на ден под Джагернаутовата колесница на капитала и законът от 1833 г. влязъл в пълна сила. Той останал непроменен до юни 1844 г.

През десетилетието, в което той отначало само отчасти, а после напълно регулирал фабричния труд, официалните отчети на фабричните инспектори гъмжат от оплаквания за невъзмож­ността на неговото прилагане. Тъй като законът от 1833 г. предоставял на господа капиталистите свободата да определят през 15-часовия период от 51/2 часа сутринта до 81/2 часа вечерта кога всеки «младеж» или всяко «дете» трябва да започне, да прекъсне или да свърши своя дванадесетчасов, респективно осемчасов труд, а също така и да определят за различните лица различни часове за хранене, тези господа скоро изнамерили една нова «Relaissystem», според която работните коне не се сменяват на определени станции, а отново и отново се впрягат на станциите за смяна. Ние няма повече да се спираме на пре­лестите на тази система, тъй като по-сетне ще трябва пак да се върнем на нея. Но още от пръв поглед става ясно, че тя е уни­щожавала не само духа, но и буквата на целия фабричен закон. Как биха могли фабричните инспектори при такова сложно кни­говодство за всяко отделно дете и за всеки младеж да наложат спазването на установеното от закона работно време и даването на законните паузи за хранене? В голяма част от фабриките скоро пак започнало безнаказано да цъфти старото жестоко безобразие. На една среща с министъра на вътрешните работи (1844) фабричните инспектори доказали невъзможността на какъвто и да е контрол при новоизмислената Relaissystem. Но през това време обстоятелствата твърде много се изменили. Фабричните работници, особено след 1838 г., издигнали закона за десетчасов работен ден като свой икономически лозунг, а чартистката програма като свой политически лозунг. Дори онази част от фабрикантите, които реорганизирали своите пред­приятия съобразно със закона от 1833 г., отрупвали парламента с изложения за безнравствената «конкуренция» на «веролом­ните братя», на които по-голямата безочливост или по-благо­приятните местни условия позволявали да нарушават закона. При това, колкото и да са искали отделни фабриканти да отпус­нат напълно юздите на своята стара алчност, идеолозите и политическите водачи на класата на фабрикантите им пре­поръчвали да изменят своето поведение и своя език спрямо ра­ботниците. Тъкмо тогава те открили кампанията за отменяване на житните закони и за да победят, имали нужда от помощта на работниците! Затова им обещавали не само два пъти по- голям хляб, но и приемане на законопроекта за десетчасовия работен ден в хилядогодишното царство на свободната търго­вия. Така че те още по-малко са имали причина да се борят против една мярка, която е трябвало само да осъществи закона от 1833 г. Застрашени в своя най-свещен интерес, в поземлената рента, торите най-сетне кипнали от филантропично възмущение против «безсрамните похвати» на своите врагове.

Така се стигнало до допълнителния фабричен закон от 7 юни 1844 г. Той влязъл в сила на 10 септември 1844 г. Той по­ставя под закрилата на закона една нова категория работници, а именно жените над 18 години. Те във всяко отношение били приравнени към младежите, работното им време било ограни­чено на 12 часа, нощната работа забранена и т. н. Така че зако­нодателството за пръв път се видяло принудено пряко и официално да контролира и труда на пълнолетни. Във фабричния отчет от 1844—1845 г. се казва иронично:

«До наше знание не е дошъл нито един случай, при който възрастни жени да са се оплакали от тази намеса в техните права»139).

Трудът на деца под 13 години бил сведен до 6 1/2, а при из­вестни условия до 7 часа дневно[4].

За премахване на злоупотребите с фалшивата «Relaissys- tem» законът установил между другото следните важни подроб­ни правила:

«Работният ден за деца и младежи започва от момента, когато макар и само едно дете или младеж започва сутрин работата във фабриката.»

Така че ако напр. А започва работа в 8 часа сутрин, а В в 10 часа, работният ден на В въпреки това трябва да свърши в същия час, както на А. Началото на работния ден трябва да бъде опре­делено по някой обществен часовник, напр. по най-близкия же­лезопътен часовник, по който трябва да се нагоди фабричната свирка. Фабрикантът е длъжен да окачи във фабриката обява, напечатана с едри букви, в която да са означени началото, краят и прекъсванията на работния ден. Деца, които започват работата сутрин преди 12 часа, не могат да бъдат използвани подир 1 часа след пладне. Така че следобедната смяна трябва да се състои от други деца, а не от ония, които са били в предобедната смяна. Времето за ядене в размер на 11/2 часа трябва да бъде предоставяно едновременно на всички намиращи се под закрилата на закона работници, и то така, че поне един час от това време да бъде даван преди 3 часа след обед. Децата или младежите, които работят преди 1 часа, не трябва да се оставят на работа повече от 5 часа без една поне половинчасова пауза за закуска. Деца, младежи или жени не трябва през време на ядене да остават в работно помещение, в което се извършва някой трудов процес, и т. н.

Ние видяхме, че тези подробни постановления, които с та­кова военно еднообразие, по часовник, регулират траенето, границите и паузите на работата, в никой случай не са били продукт на парламентарни мъдрувания. Те са се развили посте­пенно от самите условия като природни закони на съвременния начин на производство. Тяхното формулиране, официално при­знаване и провъзгласяване от страна на държавата е било ре­зултат на продължителни класови борби. Една от техните най-близки последици била, че практиката подчинила на същите ограничения и работния ден на възрастните работници мъже, тъй като в повечето производствени процеси те не могат да рабо­тят без сътрудничеството на децата, младежите и жените. Затова през периода от 1844—1847 година 12-часовият работен ден е господствувал, общо взето, навсякъде и еднакво във всички отрасли на промишлеността, подчинени на фабричното законодателство.

Но фабрикантите не разрешили тази «крачка напред» без една компенсираща «крачка назад». По техен подтик камарата на общините намалила от 9 на 8 години минималната възраст за децата, приемани на работа, за да осигури на капитала «до­пълнителния приток на фабрични деца», което му се дължи от бога и по право[5].

Годините 1846 и 1847 съставят епоха в икономическата исто­рия на Англия. Отменяване на житните закони, унищожаване на вносните мита върху памука и други сурови материали, про­възгласяване на свободната търговия за пътеводна звезда на законодателството! С една дума, настъпило хилядогодишното царство. От друга страна, през същите години чартисткото дви­жение и агитацията в полза на десетчасовия работен ден достиг­нали своята най-висока точка. Те намерили съюзници в лицето на торите, които жадували за отмъщение. Въпреки фанатичната съпротива на вероломната армия от защитници на свободната търговия начело с Брайт и Кобден, законопроектът за десетча­совия работен ден, предмет на толкова дълги усилия, бил про­каран в парламента.

Новият фабричен закон от 8 юни 1847 г. постановявал, че от 1 юли 1847 г. работният ден на «младежите» (от 13 до 18 години) и на всички работнички временно се намалява на 11 часа, а от май 1848 г. работният ден за същите категории окончателно се ограничава на 10 часа. Във всичко останало законът бил само поправено допълнение към законите от 1833 и 1844 г.

Капиталът предприел предварителен поход, за да попречи на пълното провеждане на закона от 1 май 1848 г. И то самите работници, уж поучени от опита, трябвало да помогнат за раз­рушаването на своето собствено дело. Моментът бил ловко избран.

«Трябва да помним, че поради страшната криза от 1846—1847 г. сред фабричните работници цареше голяма нищета, тъй като много фабрики ра­ботеха само кратко време, а други бяха съвсем спрени. Поради това значи­телен брой работници се намираха в най-стеснено положение, мнозина — потънали в дългове. Затова с доста голяма сигурност можеше да се приеме, че те ще предпочетат по-дългото работно време, за да компенсират минали загуби, за да си изплатят дълговете или да си освободят мебелите от залож- ната къща, или да заменят продадената покъщнина с нова, или да купят нови дрехи за себе си и за своите семейства».

Господа фабрикантите се постарали да засилят естествения ефект на тези обстоятелства с едно общо намаляване на работ- ната заплата с 10%. Това станало, така да се каже, в чест на осветляването на новата ера на свободната търговия. След това, когато работният ден бил съкратен на 11 часа, последвало друго намаление с 81/3%, а по-късно при окончателното му съкратяване на 10 часа последвало двойно по-голямо намаление. Така че навсякъде, където обстоятелствата някак си позволя­вали, било извършено намаление на работната заплата поне с 25%[6]. При такива благоприятно подготвени шансове започ­нала агитацията сред работниците за отменяване на закона от 1847 г. При това не били пренебрегвани никакви средства — измама, подвеждане, заплашване, — но всичко било напразно. Колкото се отнася до събраните половин дузина петиции, в които работниците трябвало да се оплакват срещу «потискане­то им от закона», то самите молители заявявали при устен раз­пит, че подписите им били изтръгнати насила. «Те били потис­нати, но от друго, а не от фабричния закон»[7]. Но ако фабри-, кантите не сполучили да накарат работниците да говорят така, както на тях им се искало, толкова по-гръмко крещели те самите в печата и парламента от името на работниците. Те заклеймя­вали фабричните инспектори като един вид комисари на Кон­вента, които безмилостно принасяли нещастния работник в жертва на своите химери за по-добър свят. И тази маневра пропаднала. Фабричният инспектор Леонард Хорнър лично и чрез своите помощници провел многобройни свидетелски раз­пити във фабриките на Ланкшайр. Около 70% от разпитаните работници се обявили за 10-часов ден, един много малък процент за 11-часов и едно съвсем нищожно малцинство за ста­рите 12 часа[8].

Една друга «доброжелателна» маневра се състояла в това, да карат възрастните работници-мъже да работят по 12 до 15 часа и после да обявяват този факт за най-верен израз на съкро­вените желания на пролетариите. Но «безмилостният» фабри­чен инспектор Леонард Хорнър пак се оказал на самото място. Мнозинството от ония, които работели извънредни часове, зая­вили, че

«те решително биха предпочели да работят по 10 часа за по-малка за­плата, но нямали друг избор; толкова много от тях били безработни, тол­кова много предачи били принудени да работят като прости пресуквачи, че ако те се откажели от по-дългото работно време, други веднага биха заели тяхното място и затова за тях въпросът се свеждал към следното: или да работят по-дълго, или да останат на улицата»[9].

Предварителният поход на капитала пропаднал и законът за десетчасовия работен ден влязъл в сила на 1 май 1848 г. Но през това време провалянето на чартистката партия, чиито водачи били арестувани, а организацията й разгромена, раз­клатило самоувереността на английската работническа класа. Скоро след това парижкото юнско въстание и неговото кърваво потъпкване обединиха както в континентална Европа, тъй и в Англия под общия лозунг за спасяване на собствеността, ре­лигията, семейството и обществото всички фракции на господ- ствуващите класи: земевладелци и капиталисти, борсови вълци и бакали, протекционисти и фритредерн, правителство и опози­ция, попове и свободомислещи, млади проститутки и стари калугерки! Работническата класа бе навсякъде прокълната, анатемосана и поставена под режима на «закона против подо­зрителните»100. Така че господа фабрикантите вече нямаше защо да се стесняват. Те открито въстанаха не само против закона за десетчасовия работен ден, но и против цялото законо­дателство, което от 1833 г. насам се е стремяло донякъде да обуздае «свободното» изсмукване на работната сила. Това беше един вид бунт за защита на робството в миниатюр, провеждан в течение на повече от 2 години с цинична безскрупулност, с терористична енергия, толкова повече че бунтовникът-капиталист не рискуваше нищо освен кожата на своите работници.

За да се разбере онова, което следва, трябва да напомним, че и трите фабрични закона от 1833, 1844 и 1847 г. остават в законна сила, доколкото единият не отменя другия; че нито един от тях не ограничава труда на работниците мъже над 18 години и че от 1833 г. насам 15-часовият период от 5V2 сутринта до 81/2, вечерта си остава законният «ден», в пределите на който по-сетне е трябвало да се извършва, по предписаните условия, дванадесетчасовият, а по-късно десетчасовият труд на младе­жите и жените.

Фабрикантите започнали на някои места да уволняват една част, понякога половината от наетите от тях младежи и работ­нички, като в замяна на това възстановили почти забравения нощен труд на възрастните работници мъже. Законът за десет- часовия работен ден, казвали те, не им оставял друга алтерна­тива!

Втората крачка се отнасяла до узаконените паузи за хра­нене. Да чуем фабричните инспектори:

«След ограничаването на работния ден на 10 часа фабрикантите твър­дят — макар че все още не провеждат на практика своя възглед до неговите последни изводи, — че ако се работи напр. от 9 часа сутринта до 7 часа вечерта, те биха изпълнявали предписанията на закона, като дават един час за хранене преди 9 часа сутринта и половин час след 7 часа вечерта, т. е. 1 ½ часа. В някои случаи те сега разрешават половин или цял час за обед, но същевременно държат на това, че съвсем не били задължени да дават някаква част от тези 1 ½  часа през десетчасовия работен ден».

По този начин господа фабрикантите твърдели, че крайно точните постановления на закона от 1844 г. относно времето за хранене само позволявали на работниците да ядат и пият преди идването им във фабриката и след излизането им от нея, т. е. у дома си! И защо пък работниците да не обядват преди 9 часа сутринта? Но коронните юристи решили, че предписаните часо­ве за хранене

«трябва да бъдат давани в паузи през време на действителния работен ден и че е противозаконно да се изисква да се работи непрекъснато 10 часа подред, от 9 часа сутринта до 7 часа вечерта».

След тези мирни демонстрации капиталът направил като увод към своя бунт една крачка, която съответствувала на буквата на закона от 1844 г. и значи била законна.

Наистина, законът в 1844 г. забранявал да се задържат на работа и след 1 часа подир обед деца от 8 до 13 години, които вече са работили до 12 часа по обед. Но той никак не регулирал 6 1/2-часовия труд на децата, чието работно време започвало към 12 часа по обед или по-късно! Така че осемгодишни деца, ако почвали работа от 12 часа по обед, можели да работят от 12 до 1 часа — 1 час, от 2 до 4 часа след обед — 2 часа, и от 5 до 81/2 вечерта — З1/2 часа, или всичко законните 6 ½  часа! Или още по-добре. За да съвпадне тяхната работа с работата на възрастните мъже до 8У2 часа вечерта, достатъчно било фабри­кантите да не им дават никаква работа до 2 часа след обед и след това можело да ги държат във фабриката непрекъснато до 81/2 часа вечерта!

«Сега изрично се признава, че поради алчността на фабрикантите да пускат своите машини в ход повече от 10 часа в денонощието, напоследък в Англия се е въвела практиката да заставят 8- до 13-годишни деца от двата пола да работят до 81/2 часа вечерта само с възрастните мъже, след излиза­нето на всички жени и младежи от фабриката».

Работници и фабрични инспектори протестирали по морал­ни и хигиенични съображения. Но капиталът отговарял:

«Делата ми — на моята глава!

Аз искам по закон да ми платят —

каквото полицата повелява!»

И наистина, според статистическия доклад в долната камара от 26 юли 1850 г., въпреки всичкг протести, на 15 юли 1850 г. е имало 3742 деца, подложени на тази «практика» в 275 фабри­ки. Но не само това! Дебнещото око на капитала открило, че законът от 1844 г. не позволява петчасова работа преди обед без почивка поне от 30 минути за подкрепяне на силите, но че той не предписва нищо подобно за следобедния труд. Затова той пожелал и постигнал удоволствието да заставя осемгодишни деца не само да се изтезават без прекъсване от 2 до 8 1/2 часа вечерта, но и да гладуват през това време!

«Да, гърдите му; — тъй казва полицата.»[10]

Но това шейлоковско залавяне за буквата на закона от 1844 г., доколкото той регулира детския труд, трябвало само да подготви открития бунт против същия закон, доколкото той регулира труда на «младежите и жените». Да си припомним, че главна цел и главно съдържание на този закон е било пре­махването на «фалшивата «Relaissystem»». Фабрикантите започ­нали своя бунт с простото заявление, че онези параграфи на закона от 1844 г., които забраняват произволното ползване от труда на младежите и жените в произволни кратки проме­ждутъци през 15-часовия фабричен ден, били

«сравнително безвредни (comparatively harmless), докато работното време било ограничено на 12 часа. При закона за десетчасовия работен ден те били непоносима несправедливост» (hardship).

Затова те най-хладнокръвно заявили на инспекторите, че ще пренебрегнат буквата на закона и на своя глава отново ще въведат старата система. Това щяло да бъде в интерес на самите работници, развратени от лошите съвети, тъй като

«ще създаде възможност да им се плащат по-високи заплати». «Това било единственият възможен плацгда се запази при закона за десетчасовия работен ден промишленото надмощие на Великобритания.» «Може би при системата на смени да е малко трудно откриването на нередностите, но хакво от това? (what of that?) Нима великите промишлени интереси на тази страна трябва да се смятат за нещо второстепенно само за да се спести на фабричните инспектори и техните помощници малко повече труд (some little trouble?»

Всички тия хитрувания, разбира се, не помогнали. Фа­бричните инспектори започнали да възбуждат съдебни преслед­вания. Но скоро министърът на вътрешните работи сър Джордж Грей бил отрупан с такава грамада от фабрикантски петиции, че с окръжно от 5 август 1848 г. препоръчал на фабричните инспектори,

«общо взето, да не се намесват’при нарушения на буквата на закона, ако няма доказана злоупотреба с Relaissystem, с цел да се заставят младежи и жени да работят повече от 10 часа».

Въз основа на това фабричният инспектор Дж. Стюърт разрешил така наречената система на смени през 15-часовия период на фабричния ден на цяла Шотландия, където тя скоро пак процъфтяла постарому. Напротив, английските фабрични инспектори заявили, че министърът няма диктаторска власт да суспендира законите, и продължили съдебните преследвания против тези proslavery rebels [бунтовници в защита на робството].

Но каква полза от това даване под съд, когато съдилищата, county magistrates[11], издавали оправдателни присъди? В тези съдилища господа фабрикантите съдели сами себе си. Един при­мер. Някой си Ескридж, един от собствениците на памукопре- дачната фирма Кершоу, Лийз и К°, представил на фабричния инспектор от своя окръг план за Relaissystem, предназначен за неговата фабрика. Като му отказали, той известно време останал пасивен. Няколко месеца по-късно някакъв индивид на име Робинзон, също собственик на памукопредачнина и ако не Пет­кан, то във всеки случай роднина на Ескридж, бил изправен пред мировия съдия в Стокпорт, загдето въвел същата си­стема на смени, която бил измислил Ескридж. Заседавали че­тирима съдии, трима от които били памукопредачи фабриканти, и начело на този съд бил същият неизбежен Ескридж. Ескридж оправдал Робинзон и заявил, че което е позволено на Робинзон,. не е забранено на Ескридж. Опрян на своето собствено влязлс в сила съдебно решение, той веднага въвел тази система в своята собствена фабрика[12]. Всъщност самият състав на тези съдили­ща е бил явно погазване на закона[13].

«Този вид съдебни фарсове — се провиква фабричният инспектор Хоуел — са възмутителни и трябва да им се сложи край. . . Или съгласу­вайте законите с тези съдебни решения, или оставете прилагането на за­коните на един по-малко порочен съд, който ще съгласува своите решения със закона. . . във есички такива случаи. Как мечтае човек за един платен съдия!»

Коронните юристи обявили фабрикантското тълкуване на закона от 1848 г. за нелепо, но това не смутило спасителите на обществото.

«След като се опитах — казва Леонард Хорнър — с 10 дела в 7 раз­лични съдебни окръга да наложа закона и само в един случай бях подкрепен от съдиите. . . аз смятам за безполезно всяко по-нататъшно съдебно пре­следване за заобикаляне на закона. Онази част от закона, съставена, за да се създаде еднообразие на работните часове. . . вече не съществува в Ланкшайр. Освен това аз и моите сътрудници нямаме никакво средство да се уверим, че във фабриките, дето съществува така наречената Relaissystem, младежи и жени не са заставени да работят повече от 10 часа. . . В края на април 1849 г. в моя окръг вече работеха по този метод 118 фабрики, а в последно време техният брой се увеличава с поразителна бързина. Общо взето, те сега работят по 131/2 часа, от 6 часа сутринта до 71/2 вечер­та; в някои случаи — по 15 часа, от 51/2 сутринта до 8 1/2 вечерта».

Още през декември 1848 г. Леонард Хорнър е имал списък на 65 фабриканти и 29 фабрични надзиратели, които единодушно заявявали, че при тази Relaissystem никаква система на надзор не може да спре най-широкото разпространение на извънредния труд. Едни и същи деца и младежи ту били прехвърляни (shifted) от предачницата в тъкачницата и т. н., ту в продълже­ние на 15 часа — от една фабрика в друга. Как да се контро­лира една система,

«която злоупотребява с думата смяна, за да размесва най-разнооб разно работните ръце като карти за игра и всекидневно така да размества часовете за труд и почивка за различните лица, че една и съща пълна група от работници никога не работи на същото място и в същото време»!

Но съвсем независимо от действителния прекомерен труд така наречената Relaissystem наистина е била такъв изрод на фантазията на капитала, който дори и Фурие никога не е можал да надмине в своите хумористични скици от «courtes seances», с тази разлика, че тук подбудата към труд е превърната в при­нуда от страна на капитала. Разгледайте ония фабрикантски схеми, които почтеният печат е възхвалявал като образец на това, «което може да бъде постигнато при разумна степен на грнжливост и методичност» (what a reasonable degree of care and method can accomplish»). Работническият персонал поня­кога е бил подразделян на 12 до 15 категории, които от своя страна постоянно изменяли своите съставни части. В течение на 15-часовия период на фабричния ден капиталът заставял работника да работи веднъж 30 минути, друг път един час, а след това го освобождавал, за да го повика отново във фабри­ката и пак да го изтласка от нея, разкарвайки го насам-натам за кратки и разпокъсани периоди от време, но не го изпускал из ръцете си, докато десетчасовата работа не бъде извършена. Също както в театъра едни и същи лица трябва да се явяват по­следователно в различните сцени на различните действия. И както актьорът принадлежи на сцената през цялото време, докато трае драмата, също тъй и работниците в продължение на 15 часа принадлежат на фабриката, без да се смята времето за отиване и връщане. По този начин часовете за почивка се лревръщат в часове на принудително безделие, което тласка младия работник в кръчмата, а младата работничка — в публич­ния дом. При всяко ново хрумване, което капиталистът поднасял всекидневно, за да поддържа в движение своите машини в те­чение на 12 или 15 часа, без да увеличава работническия персо­нал, работникът е бил принуден да гълта храната си ту в един, ту в друг промеждутък от време. През време на агитацията за десетчасов работен ден фабрикантите крещели, че работническа­та сган подавала петиции, защото очаквала за 10-часов труд да получава 12-часова работна заплата. Сега те обърнали меда­ла. Те плащали 10-часова работна заплата, за да се разпоре­ждат с работните сили в продължение на 12 и 15 часа![14] Там ги боляло тях, това било фабрикантското издание на закона за 10-часовия работен ден! Това са били същите благоговейни, подгизнали от любов към човека защитници на свободната тър­говия, които цели 10 години, през време на агитацията против житните закони, пресмятали на работниците до стотинка, че при свободен внос на жито десетчасовият труд при средствата, с които разполага английската промишленост, ще е напълно достатъчен, за да обогатява капиталистите.

Двегодишният бунт на капитала най-сетне се увенчава със съдебното решение на едно от четирите най-висши съдилища в Англия — на Court of Exchequer [съд на ковчежничеството], което във връзка с един разгледан от него случай издава на 8 февруари 1850 г. решение в смисъл, че фабрикантите наистина постъпват против духа на закона от 1844 г., но самият този закон съдържа известни думи, които го правят безсмислен. «С това решение законът за десетчасовия работен ден бе отменен.»[15] Много фабриканти, които дотогава са се страхували да прилагат Relaissystem за младежите и жените, сега с двете ръце се улавят за нея[16].

Но след тази наглед окончателна победа на капитала вед­нага настъпи обрат. Дотогава работниците оказвали само па- спвна, макар и непоколебима и всекидневно подновявана съпро­тива. Сега те протестираха в шумни и заплашителни митинги е Ланкшайр и Йоркшайр. Значи така — законът за десетчасовия работен ден бил само мошеничество, парламентарна шарлата­ния и никога не е съществувал! Фабричните инспектори настоя­телно предупреждавали правителството, че класовият антаго­низъм е достигнал до невероятна степен на напрежение. Дори част от самите фабриканти роптаели:

«Поради противоречивите постановления на съдиите цари едно съвсем ненормално и анархистично положение. В Йоркшайр е в сила един закон, в Ланкшайр — друг, в една енория на Ланкшайр — един, в непосредствено съседство с нея — друг. Фабрикантът в големите градове може да заобиколи закона, но този от малките градове не намира необходимия персонал за Relaissystem, а още по-малко за разместване на работниците от една фаб­рика в друга и т. н.»

А равенството в експлоатацията на работната сила е пър­вото човешко право на капитала.

При такива обстоятелства между фабрикантите и работни­ците се стигна до компромис, който получи парламентарна санкция с новия допълнителен фабричен закон от 5 август 1850 г. За «младежи и жени» работният ден през първите 5 дни на седмицата беше удължен от 10 на 10V2 часа, а за събота беше ограничен на 71/2 часа. Работата трябва да протича в периода от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта[17] с l 1/2-чacoи паузи за

хранене, които трябва да бъдат давани едновременно и съглас- но постановленията от 1844 г. и т. н. С това веднъж завинаги бе турен край на Relaissystem[18]. За детския труд остана в сила законът от 1844 г.

Една категория фабриканти си осигуриха и този път, както и по-рано, особени господарски права върху пролетарските деца. Това са фабрикантите на коприна. В 1838 г. те застраши­телно крещели, че «ако им бъде отнета свободата да заставят деца от всяка възраст да работят по 10 часа на ден, тоза значи спиране на фабриките» (if the liberty of working children of any age for 10 hours a day were taken away, it would stop their works). He им било възможно да купуват достатъчен брой деца над 13 години. Те изтръгнали желаната привилегия. При по- нататъшно изследване претекстът за това се оказал чиста лъжа, но това не им попречило в продължение на цяло де­сетилетие да предат по 10 часа на ден коприна от кръвта на малки деца, които, за да могат да работят, трябвало да се кач­ват на столове. Законът от 1844 г. наистина им «заграбил» «свободата» да заставят деца под 11 години да работят по-дълго от 61/2 часа, но срещу това им осигурил привилегията да държат на работа деца между 11 и 13 години по 10 часа на ден и отменил задължението за другите фабрични деца да ходят на училище. Този път претекстът бил:

«Деликатността на тъканта изисква извънредно нежни пръсти, което се осигуоява само с ранно влизане във фабриката.»

Заради нежните им пръсти децата са бивали просто]уби­вани, както в Южна Русия колят рогатия добитък заради ко­жата и лойта. Най-сетне дадената през 1844 г. привилегия бе ограничена в 1850 г. само за отделенията за навиване и пре­сукване на коприна, но като компенсация за загубите на лише­ния от своята «свобода» капитал работното време на децата от 11 до 13 години бе увеличено от 10 на 101/2 часа. Предлог: «Трудът в копринените фабрики е по-лек, отколкото в други фабрики и в никой случай не е толкова вреден за здравето. »

По-късно едно официално медицинско обследване показа, че, напротив:

«средният размер на смъртността в окръзите на коприненото произ­водство е изключително висок, а сред женската част на населението е дори по-висок, отколкото в памучните окръзи на Ланкшайр»[19].

Въпреки повтаряните всяко полугодие протести на фабрич­ните инспектори това безобразие продължава и до днес[20].

Законът от 1850 г. превърна само за «младежите и жените» 15-часовия период от 51/2 сутринта до 81/2 вечерта в 12-часов период от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта. Значи не и за децата — те все още можеха да бъдат заставяни да работят по­ловин час преди началото и 21/2 часа след свършването на този период, макар че общата продължителност на техния труд не трябваше да надминава 61/2 часа. При обсъждането на закона фабричните инспектори представили на парламента статистика относно безсрамните злоупотреби, към които води тази анома­лия. Но напразно. Скритото намерение е било с помощта на децата наново да бъде увеличен през години на процъфтяване работният ден на възрастните работници на 15 часа. Следващите 3 години показаха, че един такъв опит сигурно би се разбил от съпротивата на възрастните работници мъже. Затова в 1853 г. законът от 1850 г. бе най-сетне допълнен със забраната «да се използва детски труд сутрин преди започването и вечер след привършването на работата на младежите и жените». От този момент фабричният закон от 1850 г. регулираше с малки изключения работния ден на всички работници в промишле­ните отрасли, които попаднаха под неговото действие[21]. От издаването на първия фабричен закон беше изтекъл вече поло­вин век[22].

Първоначалната сфера на действие на фабричното законода­телство за пръв път е била разширена с издаването на «Print- works’Act» (закон за фабриките за импримиране на басми и т. н.) от 1845 г. Неохотата, с която капиталът е допуснал тази нова «екстравагантност», се чувствува във всеки ред на законаГ Той ограничава работния ден на децата от 8 до 13 години и на жените на 16 часа, между 6 часа сутринта и 10 часа вечерта, без каквото и да е определено от закона време за хранене. Той допуска да бъдат произволно пресилвани с денонощна работа работници от мъжки пол над 13 години[23]. Този закон е парла­ментарно недоносче[24].

Въпреки всичко принципът възтържествува, защото по­беди в големите отрасли на промишлеността, които са най-ха­рактерната рожба на съвременния начин на производство. Тяхното поразително развитие през периода от 1853—1860 г. наред с физическото и моралното възраждане на фабричните работници накара да прогледнат и най-слепите. Самите фабри­канти, от които крачка по крачка е било изтръгвано през време на половинвековната гражданска война законодателното огра­ничаване и регулиране на работния ден, със самохвалство со­чеха разликата между тези отрасли на промишлеността и обла­стите на експлоатация, които още си оставаха «свободни»[25]. Фарисеите на «политическата икономия» сега провъзгласиха идеята за необходимостта от законодателно регулиране на ра­ботния ден като характерна нова придобивка на тяхната «нау­ка»[26]. Лесно е да се разбере, че след като фабричните магнати се подчиниха на неизбежността и се примириха с нея, съпротиви­телната сила на капитала постепенно отслабваше, докато в също­то време настъпателната сила на работническата класа нараст­ваше заедно с броя на нейните съюзници от онези слоеве на об­ществото, които не са били пряко заинтересовани. С това се обяснява сравнително бързият прогрес след 1860 г.

Фабриките за боядисване и избелване[27] бяха подчинени на фабричния закон от 1850 г. през I860 г., а фабриките за дантели и за чорапи — през 1861 г. В резултат на първия отчет на «комисията за детския труд» (1863) същата съдба постигна и производството на всички глинени изделия (не само грънчар­ското), фабрикацията на кибрит, капсули, патрони, тапетните фабрики, работилниците за подрязване на памучно кадифе (fustian cuting) и онези многобройни процеси, които са известни с общото име «finishing» (окончателна апретура). В 1863 г. «работилниците» за избелване под открит въздух»[28] и хлебар-

ниците бяха подчинени на специални закони, от които първият между другото забранява нощния труд на децата, младежите и жените (от 8 часа вечерта до 6 часа сутринта), а вторият — ра­ботата на хлебарите-чираци под 18-годишна възраст между 9 часа вечерта и 5 часа сутринта. Ние ще се върнем пак върху по-късните предложения на споменатата комисия, които за­плашват да отнемат «свободата» на всички важни отрасли на английската промишленост с изключение на земеделието, мини­те и транспорта[29]

 


[1] «Печално е без съмнение, че една класа хора е принудена да се измъчва с работа по 12 часа на ден. Ако към това прибавим и времето за хранене и това за отиване до работилницата и за връщане от нея, фактиче­ски ще се получат 14 от 24-те часа на деня. . . Независимо от здравето, аз се надявам, че никой няма да отрече, че от морална гледна точка едно така пълно поглъщане на времето на работните класи, започващо без пре­късване от ранната 13-годишна възраст, а в «свободните» отрасли на про­мишлеността дори от много по-ранна възраст, е извънредно вредно и пред­ставлява страшно зло. . . В интерес на обществения морал, за отглеждането на едно способно население и за да се създаде на болшинството от народа възможност да се ползва разумно от живота, трябва да се настоява във всички отрасли на производството да се резервира част от всеки работен ден за почивка и свободно време» (Леонард Хорнър в «Reports of Insp. of Fact, for 31st December 1841»).

[2] Виж «Judgement of Mr. J. H. Otway, Belfast, Hilary Sessions. County Antrim 1860».

[3] За режима на Луи Филип, краля-буржоа, е твърде характерно, че единственият издаден при него фабричен закон от 22 март 1841 г. никога не е бил приложен. А при това този закон се отнася само до детския труд. Този закон установява 8-часов труд за деца между 8 и 12 години, 12-часов труд за деца между 12 и 16 години и т. н. с множество изключения, които допускат нощната работа дори за осемгодишни деца. В тази страна, дето всяка мишка се намира под полицейски надзор, надзорът и провеждането на закона били предоставени на добрата воля на «amis du commerce» {приятели на търговията]. Едва след 1853 г. в една единствена област — Departement du Nord [Северния департамент] — се назначава един платен правителствен инспектор. Не по-малко характерно за развитието на френ­ското общество изобщо е обстоятелството, че до революцията от 1848 г. законът на Луи Филип си е останал единствен в тая област, макар че френ­ската законодателна фабрика е обхванала всичко със своята мрежа от закони.

[4] Законът разрешава да се използва трудът на децата по 10 часа в денонощие, ако не работят всекидневно, а през ден. Изобщо тази клауза останала без приложение.

[5] «Тъй като едно намаление на тяхното работно време би довело до заангажирането на голям брой деца, някои мислеха, че допълнителният приток на деца от 8 до 9 години би покрил увеличилото се търсене» («Rep. etc. for 30th Sept. 1844», p. 13).

[6] «Аз констатирах, че на хора, които бяха получили по 10 шилинга седмично, се удържаха по 1 шилинг за сметка на общото намаление на ра­ботната заплата с 10% и още 1 шилинг и 6 пенса за съкратяването на работното време — всичко 2 шил. и 6 пенса — и въпреки всичко това мнозин­ството здраво държеше за закона за десетчасовия работен ден» («Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1848», p. 16).

[7] «Като подписвах петицията, аз в същото време заявих, че с това върша нещо лошо. — Защо тогава я подписахте? — Защото ако откажех, щяха да ме изхвърлят на улицата. — Просителят наистина се чувствуваше «потиснат», но съвсем не от фабричния закон» («Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1848», p. 102).

[8]  «Rep. of Insp. of Fact, for 31st October 1848», p. 17. В окръга на г. Хорнър били разпитани 10 270 възрастни работници-мъже от 181 фа­брики. Техните показания се намират в приложението към отчета на фабричния инспектор за полугодието, което свършва с м. октомври 1848 г. Тези свидетелски разпити дават ценен материал и в други отношения.

[9] «Rep. of Insp. of Fact, for 31st October, 1848». Виж събраните от самия Леонард Хорнър показания № 69, 70, 71, 72, 92, 93 и събраните от помощника му А. показания № 51, 52, 58, 59, 62, 70 в «Приложението». Дори един от фабрикантите сам казал голата истина. Виж № 14 след’№’265 [с. 37].

[10] Природата на капитала си остава същата както в неговите нераз­вити, тъй и в неговите развити форми. В законника, наложен в територията на Ню Мексико под влиянието на робовладелците, малко преди американ­ската гражданска война, се казва: «Работникът, щом като капиталистът е купил неговата работна сила, е негови (на капиталиста) пари» («The labourer is his (the capitalist’s) money»). Същият възглед бил разпространен у римските патриции. Парите, които те авансирали на длъжника-плебей, се превръщали чрез средствата за живот в плът и кръв на длъжника. Затова тази «плът и кръв» била «техни пари». Оттук и шейлоковският закон за 10-те скрижала. Хипотезата на Ленге, че патрициите-кредитори са устройвали отвъд Тибър пиршества с готвено месо на длъжници, си остава също така недоказана, както и хипотезата на Даумер за християн­ското причастие.

[11] Тези «county magistrates», или «great unpaid» [«големите непла­тени»], както ги нарича У. Кобет, са нещо като неплатени мирови съдии, назначавани измежду първенците на графството. В действителност те съ­ставляват патримониалните съдилища на господствуващите класи.

[12] «Reports etc. for 30 th April 1849», c. 21, 22. Сравни подобни примери пак там, с. 4, 5.

[13]  Въз основа на закона 1 и 2 на Уилям IV [от първата и втората година на царуването на Уилям IV], гл. 24, с. 10, известен под името фабричен закон на сър Джон Хобхаус, забранява се на всеки притежател на памукопредачна или тъкачна фабрика или на бащата, сина и брата- на такъв притежател да изпълнява длъжността на мирови съдия в дела, които се отнасят до фабричния закон. [«Reports etc. for 30th April 1849», c. 22, забележката].

[14] Виж «Reports etc. for 30th April 1849», p. 6, и обширното обясне­ние на «shifting system» [системата на прехвърляне], дадено от фабричните инспектори Хоуел и Саундърс в «Reports etc. for 31st October. 1848». Виж ι петицията на духовенството от Аштон и околностите му до кралицата, по­дадена през пролетта на 1849 г. против същата «shifting system» [система «а прехвърляне].

[15] Ф. Енгелс. «Английският законопроект за десетчасов работен ден» (в издавания от мене «Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue», Aprilheft, 1850, c. 13) [виж K. Маркс, Ф. Енгелс, Съч., T. 7 с. 253]. Същият «висок» съд през време на американската гражданска война открил и в закона против екипирането на пиратски кораб и такива словесни извъртания, които го превърнали в неговата пряка противопо­ложност.

[16] «Reports etc. for 30th April 1850».

[17]  Зиме този период може да бъде заменен с периода от 7 часа су­тринта до 7 часа вечерта.

[18]  «Сегашният закон (от 1850 г.) беше резултат на компромис, при който работниците се отказаха от изгодите на закона за десетчасовия ра­ботен ден заради предимството на едновременното започване и свършване на работата за онези, чието работно време е ограничено» («Reports etc. for 30th April 1852», p. 14).

[19] «Reports etc. for 31st October 1861», p. 27. Изобщо физическото състояние на работническото население, подчинено на фабричния закон, значително се е подобрило. Всички лекарски изказвания са единодушни в това отношение, а личните ми наблюдения през разни периоди също ме убедиха в това. Въпреки това и независимо от грамадния размер на смърт­ността на децата през първите години на живота им, официалните отчети на д-р Гринхау показват неблагоприятното здравно състояние във фабрич­ните окръзи в сравнение със «земеделските окръзи с нормално състояние на здравето». Между другото привеждаме за доказателство следната таблица от неговия отчет за 1861 г.:

table

[20] Известно е с каква неохота английските привърженици на сво- бодната търговия са се отказали от покровителственото мито в полза на копринената манифактура. Защитата против френския внос сега е заменена с беззащитността на английските фабрични деца.

[21] В годините, когато английската памучна промишленост се нами­раше в своя най-голям разцвет — през 1859 и 1860 г., — някои фабриканти се опитаха с примамката за висока работна заплата за допълнително време да склонят възрастните предачи мъже и т. н. към удължаване на работния ден. Но предачите на ръчните мюлмашини и тези при селфакторите сложиха край на този експеримент с едно изложение до господарите, в което между другото се казва: «Казано направо, животът ни е станал бреме и докогато ние оставаме приковани към фабриката почти по 2 дни в седмицата (20 часа) по-дълго, отколкото другите работници, ние се чувствуваме като илоти в родната си страна и сами себе си упрекваме, че увековечаваме една система, която физически и морално уврежда и нас, и нашето потомство. . . Поради това най-почтително ви заявяваме, че от Нова година няма да работим нито минута повече от 60 часа седмично, от 6 часа до 6 часа, след като се спаднат законните прекъсвания от l1/2 часа» («Reports etc. for 30th April 1860», p. 30).

[22] Относно средствата, които текстът на този закон дава за собстве­ното му нарушаване, виж парламентарния отчет: «Factory Regulations Acts» (6 август 1859). Виж пак там Leonard Horner» «Suggestions for Amen­ding the Factory Acts to enable the Inspectors to prevent illegal working, now become very prevalent».

[23] «През последното полугодие (на 1857 г.) в моя окръг деца на 8 години и по-големи фактически биват изтезавани с работа от 6 часа су­тринта до 9 часа вечерта» («Reports etc. for 31st October 1857», p. 39).

[24] «Printworks’Act [законът за фабриките за импримиране на басми} се смята за несполучлив по отношение на постановленията, засягащи както обучението, така и защитата на труда» («Reports etc. for 31st October 1862,» p. 52).

[25] Така се изказва напр. Е. Потър в писмото до «Times» от 24 март 1863 година. «Times» му напомня за бунта на фабрикантите против закона за десетчасовия работен ден.

[26] Така се е изказал между прочем г. У. Нюмарч —сътрудник и из­дател на произведението на Тук «History of Prices». Можели да се смята за научен прогрес да се правят страхливи концесии пред общественото мне­ние?

[27] Законът за фабриките за боядисване и избелване, издаден в 1860 г., определя, че от 1 август 1861 г. работният ден временно се ограни­чава на 12 часа, а от 1 август 1862 г. окончателно — на 10 часа, т. е. на 101/2 часа в делниците и 71/2 часа в съботните дни. Но когато дойде злопо- лучната 1862 г., старият фарс отново се повтори. Господа фабрикантите се обърнаха с петиция до парламента, в която молеха да разреши 12-часовия работен ден за жени и младежи за още само една година. . . При днешното състояние на промишлеността (по време на кризата за памук) би било голямо предимство за работниците, ако им се позволи да работят по 12 часа на ден и да си докарват колкото може по-голяма заплата. . . Вече бе постигнато внасянето на един законопроект в този смисъл в парламента. Той пропадна поради агитацията на работниците в работилниците за из­белване в Шотландия» («Reports etc. for 31st Oct. 1862», c. 14, 15). След като беше бит от самите работници, от името на които се опитваше да говори, капиталът откри с помощта на юридически очила, че законът от 1860 г. — който, както и всички парламентарни закони «за защита на труда» е съставен от затъмняващи смисъла изрази — даваше повод да се изключат от кръга на неговото действие «calenderers» и «finishers» [работ­ници на каландъра и при апретурата]. Английската юрисдикция, винаги верен слуга на капитала, санкционира това извъртане чрез палатата «Common Pleas» [гражданското отделение на съда]. «Това възбуди голямо недоволство между работниците и много трябва да се съжалява, че ясната цел на законодателството се осуетява под предлог на недостатъчно ясна формулировка» (пак там, стр. 18).

[28] Господарите на «работилниците за избелване под открит въздух» се освободиха от закона от 1860 г. «за работилниците за избелване» благо­дарение на лъжата, че те уж не употребявали нощен женски труд. Лъжата бе открита от фабричните инспектори, а в същото време и петициите на работниците разпръснаха идиличните представи на парламента относно прохладата и аромата на ливада, при които ставало «избелването под открит въздух». Това въздушно избелване се извършва в сушилни с темпе­ратура от 90 до 100 градуса по Фаренхайт [32—38° по Целзий], в които ра­ботят предимно момичета. «Cooling» (разхлаждане) — това е техническият термин за случайното измъкване навън от сушилнята, на чист въздух. «В сушилнята работят 15 момичета. Горещина от 80—90° [по Фаренхайт; равно на 27—32 по Целзий] за платно, до 100° [по Ф., равно на 38° по Ц.] и повече за батиста. Дванадесет момичета гладят и сгъват в една малка стая около 10 на 10 фута, сред която се намира силно напалена печка. Момичетата стоят около тази печка, която излъчва страшна топлина и бързо суши батистата за гладачките. Броят на работните часове за тези работни ръце е неограничен. Когато има много работа, те работят до 9 или 12 часа през нощта много дни наред» («Reports etc. for 31st October 1862 », p. 56). Един лекар |заявява: «За разхлаждане не са предвидени нарочни часове; но^когато температурата стане прекомерно непоносима или ръцете на работничките ре замърсят от пот, разрешава им се да поизлязат за ня­колко минути. . . Моят опит при лекуването на болестите на тези работ­нички ме принуждава да констатирам, че тяхното здравословно състояние е много по-лошо от това на работничките в памукопредачниците (а капиталът в своите петиции до парламента ги рисуваше в стила на Рубенс, бли­кащи от здраве!). Най-разпространените между тях болести са: туберку­лоза, бронхит, болести в матката, истерия в най-страшна форма и ревма­тизъм. Всички тези болести произхождат според мене, пряко или косвено, от прекомерно горещия въздух в работилниците и от липсата на|достатъчно и удобно облекло, което да може да ги защити от студения и влажен нощен въздух при връщането им от фабриката през зимните месеци» (пак там, с. 56, 57). Фабричните инспектори забелязват по повод на допълнителния закон от 1863 г., наложен на веселите господари на «работилниците за из­белване под открит въздух»: «Този закон не само не дава на работниците онази защита, която той привидно им дава. . . той е така формулиран, че тази защита идва само тогава, когато бъдат заловени на работа деца и жени след 8 часа вечерта, а дори и тогава предписаният метод на доказване е толкова усложнен, че едва ли може да последва наказание» (пак там, с. 52). «Като закон, който гони възпитателни и хуманни цели, той е съвсем несполучлив. Защото едва ли може да се нарече хуманно да се позволява на жени и деца или — което се свежда към същото — да се принуждават те да работят по 14 часа в денонощие, понякога дори повече, с прекъсвания за хранене или без тях, както се случи, без ограничения относно възрастта, без разлика на пол и без всяко съобразяване с общест­вените навици на семействата в местността, където са разположени фа­бриките за избелване» («Reports etc. for 30th April 1863». p. 40).

[29]  Бележка към второто издание. След 1866 г., когато писах тези редове, отново настъпи реакция.