Капиталът Критика на политическата икономия

Различни формули за нормата на принадената стойност

Видяхме, че нормата на принадената стойност се изразява във формулите:

I) image001

Първите две формули изразяват като съотношение на стой­ности това, което третата изразява като съотношение на пе­риодите време, през които биват произвеждани тези стойности. Тези формули, заместващи се една с друга, са строго логични. Затова ги намираме по същество, но не и съзнателно разрабо­тени в класическата политическа икономия. Но затова в нея срещаме следните производни формули:

II) image002

Едно и също отношение тук е изразено последователно ту във формата на работните времена, ту във формата на стойностите, в които те се въплътяват, ту във формата на продуктите, в които тези стойности съществуват. От само себе си се разбира, че под стойност на продукта тук трябва да се разбира само новопроизведената от работния ден стойност, а постоянната част на продуктовата стойност е изключена.

Във всички тези формули действителната степен на експлоа­тацията на труда, или нормата на принадената стойност, е из­разена погрешно. Нека работният ден да е 12 часа. При другите предпоставки на предишния ни пример действителната степен на експлоатацията на труда в този случай се изразява в отно­шенията:

image003

А според формулите II получаваме:

image004

Тези производни формули изразяват в действителност онова отношение, в което работният ден или неговата ново- произведена стойност се разпределя между капиталиста и ра­ботника. Затова, ако те се приемат като непосредствени изрази на степента на самонарастването на капитала, с това се уста­новява погрешен закон; принаденият труд, или принадената стойност, никога не може да достигне 100%.[1] Тъй като при­наденият труд може да бъде винаги само част от работния ден, или принадената стойност винаги само част от новопроизведената стойност, принаденият продукт по необходимост винаги е по-малък от работния ден или принадената стойност винаги е по-малка от новопроизведената стойност. Но за да се отнасят една към друга както image005, те би трябвало да са равни. За да може принаденият труд да погълне целия работен ден (тук става въпрос за средния ден на работната седмица, на работната година и т. н.), необходимият труд би трябвало да спадне до нула. Но ако изчезне необходимият труд, ще изчезне и при­наденият труд, тъй като последният е само функция на първия. Така че пропорцията:

image006

не може никога да стигне предела image005, а още по-малко — да се повиши на image007. Но това е напълно възможно за нормата на принадената стойност, която изразява действителната степен на експлоатацията на труда. Да вземем напр. пресмятането на Л. де Лаверн, според което английският земеделски работ­ник получава само 1/4, а капиталистът (арендаторът) — 3/4 от продукта[2] или от неговата стойност, безразлично как се раз­пределя по-нататък тая плячка между капиталиста и поземле­ния собственик и т. н. Така че по това пресмятане принаденият труд на английския земеделски работник се отнася към неговия необходим труд както 3 : 1, т. е. степента на експлоатация е 300%.

Присъщият на класическата школа метод да се разглежда работният ден като постоянна величина бе затвърден чрез приложението на формулите II, тъй като в тях принаденият труд винаги се сравнява с един работен ден от дадена величина. Същото става, ако се има предвид изключително разпределение­то на новопроизведената стойност. Работният ден, който вече се е въплътил в дадена новопроизведена стойност, е винаги ра­ботен ден от дадена величина.

Изразяването на принадената стойност и на стойността на работната сила във вид на дробни части от новопроизведената стойност — начин на изразяване, който впрочем произтича от самия капиталистически начин на производство и значението на който ще ни се разкрие по-късно — скрива специфичния характер на капиталистическото отношение, а именно — замя­ната на променливия капитал с живата работна сила и съответ­ното отстраняване на работника от продукта. Вместо това създава се илюзията за съдружническо отношение, при което работникът и капиталистът си поделяли продукта според участието на всекиго от тях в неговото образуване.[3]

Впрочем формулите II винаги могат да бъдат обратно превърнати във формули I. Напр. ако image008 тогава необходимото работно време е равно на работния ден от 12 часа минус принаден труд от 6 часа и така ще се получи: image009

Една трета формула, която аз при случай вече предвари­телно съм използвал, е:

III. image010

Недоразумението, към което би могла да подведе формулата image011 като че ли капиталистът заплаща труда, а не работната сила, отпада след обясненията, които дадохме по-горе. Формулата
image012 е само популярен израз за image013 Капиталистът заплаща стойността или отклоняващата се от нея цена на работната сила и в замяна получава правото да разполага със самата жива работна сила. Използ­ването на тази работна сила от него се разпада на два периода. През единия период работникът произвежда само стойност, която е равна на стойността на неговата работна сила, следова­телно само еквивалент. По този начин срещу авансираната цена на работната сила капиталистът получава продукт на същата цена. Положението е същото, както ако той би купил продукта готов на пазара. Напротив, в периода на принадения труд използването на работната сила образува стойност за капи­талиста, без да му струва в замяна някаква стойност.[4] Това функциониране на работната сила той получава даром. В този смисъл принаденият труд може да бъде наречен незаплатен труд.

Така че капиталът е не само командуване над труда, както казва А. Смит. Той по същество е командуване над незаплатен труд. Всяка принадена стойност, в каквато и особена форма на печалба, лихва, рента и т. н. да кристализира по-после, по самата си субстанция е материализация на незаплатено работно време. Тайната на самонарастването на капитала се състои в това, че капиталът се разпорежда с определено количество незаплатен чужд труд.

 


[1] Виж напр. «Dritter Brief an v. Kirchman von Rodbertus. Wider- legung der Ricardo’schen Lehre von der Grundrente und Bergiindung einer neuen Rentetheorie», Berlin, 1851. Аз по-сетне ще се върна на това съчи­нение, което въпреки своята погрешна теория за поземлената рента е про­зряло същността на капиталистическото производство. {Добавка към тре­тото издание. Тук виждаме колко благосклонно преценяваше Маркс своите предшественици, щом намереше у тях действителен напредък, ня­коя вярна нова мисъл. Междувременно публикуването на писмата на Родбертус до Рудолф Майер до известна степен ограничава гореприведената оценка. Там е казано: «Капиталът трябва да бъде спасен не само от труда, но и от самия себе си, а това действително най-добре може да стане, ако дейността на предприемача-капиталист се схване като народностопан­ски и държавностопански функции, възложени му от капиталистическата собственост, а неговата печалба — като форма на заплата, защото ние не познаваме никаква друга социална организация. Но заплатите могат да бъдат регулирани и намалявани, ако отнемат твърде много от работната заплата. Така трябва да се отбие пробивът на Маркс в обществото — така бих желал да нарека неговата книга. . . Изобщо книгата на Маркс е не толкова изследване на капитала, колкото полемика против сегашната му форма, която той смесва със самото понятие капитал, от което и про­излизат неговите заблуждения» («Briefe etc. von Dr. Rodbertus-Jagetzow. herausgegeben von Dr. Rud. Meyer», Berlin, 1881, Bd. I, S. Ill, 48 писмо на Родбертус). — В такива идеологични баналности затъват наистина смелите първи крачки на «Социалните писма» на Родбертус. Ф. Е.)

[2] Оная част на продукта, която замества само авансирания постоя­нен капитал, разбира се, е изключена от тая сметка. — Господин Л. де Лаверн, сляп поклонник на Англия, дава по-скоро твърде ниско, откол­кото твърде високо отношение.

[3] Тъй като всички развити форми на капиталистическия произ­водствен процес са форми на кооперацията, естествено няма нищо по-лесно от това, да се абстрахира човек от свойствения им антагонистичен характер и с това да ги нарисува като форми на свободна асоциация, както прави напр. граф А. де Лаборд в «De ГEsprit d’Association dans tousles Interets de la Communaute», Paris, 1818. Един янки, X. Керн, из­вършва този фокус със същия успех даже и по повод на отношенията в робската система.

[4] Макар че физиократите не са проникнали в тайната на прина­дената стойност, все пак им е било ясно, че принадената стойност е «не­зависимо и разполагаемо богатство, което той (притежателят) не е купил, а го продава» (Turgot. «Reflexions sur la Formation et la Distribution des Richesses». p. II).