Границите на работния ден
Ние изхождахме от предположението, че работната сила се купува и продава по нейната стойност. Нейната стойност, както и тази на всяка друга стока, се определя от работното време, което е необходимо за нейното производство. Така че ако производството на средствата за живот, средно необходими на работника за един ден, изисква 6 часа, той трябва да работи средно по 6 часа на ден, за да произвежда всекидневно своята работна сила, или за да възпроизвежда стойността, получена при нейната продажба. В такъв случай необходимата част от неговия работен ден съставлява 6 часа и затова при равни други условия е дадена величина. Но с това още не се определя величината на самия работен ден.
Да приемем, че линията а_________b_________c представлява продължителността, или дължината, на необходимото работно време, напр. 6 часа. Според това, дали работата ще бъде продължена отвъд линията ab с 1, 3 или 6 часа и т. н., получаваме три различни линии:
Работен ден I Работен ден II
a__________b__________с, а__________b__________с
Работен ден III
a__________b__________c
които представляват 3 различни работни дни от 7, 9 и 12 часа. Линията на продължението bс представлява продължителността на принадения труд. Тъй като работният ден е = ab+bc, или е — ас, той се изменя заедно с променливата величина bс. Тъй като ab е дадена величина, отношението на bс към ab винаги може да бъде измерено. То съставя в работния ден 11/6, в работния ден II 3/6 и в работния ден III 6/6 от ab. По-нататък, тъй като отношението 
определя нормата на принадената стойност, то последната е дадена чрез това отношение. Тя възлиза в трите различни работни дни съответно на 162/3, 50 и 100%. И обратно, нормата на принадената стойност сама не би ни дала величината на работния ден. Така напр., ако първата е равна на 100%, работният ден би могъл да бъде 8-, 10-, 12-часов и т. н. Тя би показвала само, че двете съставни части на работния ден, необходимият труд и принаденият труд, са еднакво големи, но не би показвала колко голяма е всяка от тези части.
Така че работният ден не е постоянна, а променлива величина. Наистина едната от неговите части се определя от работното време, необходимо за постоянното възпроизводство на самия работник, но неговата обща величина се изменя с дължината или продължителността на принадения труд. Така че работният ден може да бъде определен, но сам по себе си е определена величина[1].
Но макар че работният ден не е устойчива, а текуща величина, той, от друга страна, може да се изменя само в известни граници. Но неговата минимална граница не може да бъде определена. Наистина, ако приемем линията на продължението Ьс, или принадения труд, за = 0, получаваме една минимална граница, т. е. онази част от деня, през която работникът по необходимост трябва да работи за поддържането на своето собствено съществуване. Но на основата на капиталистическия начин на производство необходимият труд винаги съставлява само част от неговия работен ден, така че работният ден никога не може да бъде съкратен до този минимум. Затова пък работният ден има максимална граница. Той не може да бъде продължен отвъд известна граница. Тази максимална граница се определя двояко. Първо, от физическата граница на работната сила. В продължение на денонощието, чиято естествена продължителност е 24 часа, човек може да изразходва само определено количество от своята жизнена сила. Така един кон може да работи всекидневно само по 8 часа. През време на една част от деня работната сила трябва да почива, да спи, а през време ла друга част човек трябва да задоволява други физически потребности, да се храни, да поддържа чистота, да се облича и т. н. Освен тази чисто физическа граница удължаването на работния ден среща и морални граници. Работникът има нужда от време за задоволяване на своите духовни и социални потребности, обемът и количеството на които се определят от общото културно равнище. Така че измененията на работния ден се движат във физически и социални граници. Но и двете граници «са твърде еластични и откриват най-широки възможности. Така ние срещаме работен ден от 8, 10, 12, 14, 16, 18 часа, т. е. от най-различна дължина.
Капиталистът е купил работната сила по нейната еднодневна стойност. На него принадлежи нейната потребителна стойност в продължение на един работен ден. Следователно той е придобил правото да застави работника да му работи в продължение на един ден. Но какво нещо е един работен ден?[2] Във всеки случай — по-малко от един естествен ден в живота. € колко по-малко? Капиталистът има свое собствено мнение за тази ultima Thule[3], за тази необходима граница на работния ден. Като капиталист той е само олицетворен капитал. Неговата душа е душата на капитала. А капиталът има само един жизнен нагон — нагона да увеличава своята стойност, да създава принадена стойност, да всмуква със своята постоянна част, със средствата за производство, колкото може по-голямо количество принаден труд.[4] Капиталът е мъртъв труд, който като вампир оживява само когато всмуква жив труд, и живее толкова по-пълно, колкото повече жив труд поглъща. Времето, през което работникът работи, е времето, през което капиталистът потребява купената от него работна сила.[5] Ако работникът употребява за себе си времето, с което разполага, той ограбва капиталиста.[6]
И тъй, капиталистът се позовава на закона за стоковата размяна. Той, както и всеки друг купувач, се старае да извлече от потребителната стойност на своята стока колкото е възможно по-голяма полза. Но изведнъж се надига гласът на работника, който беше заглъхнал в шума и грохота [Sturm und Drang] на производствения процес:
— Стоката, която ти продадох, се отличава от останалата стокова сган по това, че нейното потребление създава стойност, и то по-голяма стойност, отколкото струва самата тя. Именно затова си я и купил. Това, което за тебе е нарастване на стойността на капитала, за мене е допълнително изразходване на работна сила. Ние двамата с теб познаваме на пазара само един закон — закона за стоковата размяна. А потреблението на стоката принадлежи не на продавача, който я отчуждава, а на купувача, който я придобива. Затова на теб ти принадлежи потреблението на моята еднодневна работна сила. Но с помощта на нейната всекидневна продажна цена аз трябва да мога да я възпроизвеждам всекидневно, за да мога отново да я продавам. Независимо от естественото ми изхабяване поради възрастта и т. н. аз трябва и утре да бъда способен да работя при същото нормално състояние на сила, здраве и бодрост, както и днес. Ти постоянно ми проповядваш евангелието на «спестовността» и «въздържанието». Е, добре! Аз искам като разумен, пестелив стопанин да стопанисвам своето единствено богатство, работната си сила, и да се въздържам от всяко нейно лудешко разпиляване. Аз искам всекидневно да поставям в движение, в труд само толкова от нея, колкото отговаря на нейната нормална продължителност и на нормалното й развитие. С безмерно удължаване на работния ден ти можеш за един ден да изтръгнеш по-голямо количество от моята работна сила, отколкото аз мога да възстановя едва за три дни. Това, което ти ще спечелиш като труд, аз ще го изгубя като субстанция на труда. Използването на моята работна сила и нейното ограбване са съвсем различни неща. Ако средният период на живота на един среден работник при разумни размери на труда е 30 години, то стойността на моята работна сила, за която ти ми плащаш всеки отделен ден, е
или 1/10950 от цялата й стойност. Но ако я потребиш за 10 години, ти пак ми плащаш всекидневно по 1 /10950 вместо 1/3650 от цялата й стойност, т. е. само 1/3 от нейната еднодневна стойност, и значи всеки ден ми крадеш 2/3 от стойността на моята стока. Ти ми плащаш за еднодневна работна сила, а пък консумираш тридневна. Това противоречи на нашия договор и на закона на стоковата размяна. Затова аз искам работен ден с нормална продължителност и го искам без всякакви апели към твоето сърце, защото, щом е за пари, няма място за добродушие. Ти може да си примерен гражданин, може би си член на дружеството за защита на животните, а освен това може да минаваш и за светец, но това, което ти представляваш спрямо мене, няма сърце в гърдите си. Това, което бие в тях, е очевидно моето собствено сърце. Аз искам нормален работен ден, защото, както и всеки друг продавач, искам стойността на своята стока.[7]
Ние виждаме, че като оставим настрана твърде еластичните граници на работния ден, самата природа на стоковата размяна не поставя никакви граници на работния ден, а следователно и никакви граници на принадения труд. Капиталистът защищава своето право на купувач, като удължава колкото може повече работния ден и като се старае да направи, ако може, от един работен ден два. От друга страна, специфичната природа на продадената стока поставя известна граница на потреблението й от нейния купувач и работникът защищава своето право на продавач, когато иска да ограничи работния ден до определена нормална величина. Така че тук се получава антиномия, право срещу право, и двете еднакво опрени на закона за стоковата размяна. Между равни права решава силата. И така в историята на капиталистическото производство нормирането на работния ден се изразява в борба за границите на работния ден — борба между съвкупния капиталист, т. е. класата на капиталистите, и съвкупния работник, т. е. работническата класа.
[1] «Работният ден е неопределена величина, той може да бъде дълъг или къс» («An Essay on Trade and Commerce, containing Observations on Taxes etc.», London, 1770, p. 73).
[2] Този въпрос е несравнено по-важен, отколкото прочутият въпрос на сър Роберт Пил към Бирмингамската търговска камара: «Какво нещо «един фунт стерлинг?» — въпрос, който не можел да бъде поставен само затова, защото на Пил също тъй не му е била ясна природата на парите, както и на бирмингамските «little shilling men».
[3] буквално крайна Тула; тук в смисъл на крайна граница. (Тула — островна страна, която по представите на древните хора се намирала в крайната северна част на Европа.) Ред.
[4] «Задачата на капиталиста се състои в това, да получи срещу изразходвания капитал колкото може по-голямо количество труд» (J. G. Courcelle-Seneuil, «Traite Theorique et Pratique des Entreprises Industrielles». .2-eme edit. Paris, 1857, p. 63).
[5] «Загубата на един работен час дневно нанася грамадна вреда на една търговска държава». «Наблюдава се много голямо потребление на луксозни предмети сред бедното работно население на това кралство, особено сред простолюдието около манифактурите; а при това то изразходва и своето време, а това изразходване е по-пагубно от всичко друго>: («An Essay on Trade and Commerce etc.», London, 1770, p. 47 и 153).
[6] «Ако свободният работник отпочине за миг, алчната]икономия: която го следи с неспокойни погледи, твърди, че той я обира» (N. Linguet. «Theorie des Lois Civiles etc.», London, 1767, t. II, p. 466
[7] През време на голямата стачка на лондонските строителни работници през 1860—1861 г. за намаляване на работния ден на 9 часа техният комитет публикува едно заявление с почти същото съдържание, както и речта на нашия работник. В него не без ирония се обръща внимание на това, че най-алчният от «building masters» [предприемачи-строители], някой си сър М. Пито, «минава за светец». (Същият този Пито след 1867 г. свърши по същия начин, както и Щраусберг!)