Капиталът Критика на политическата икономия

Интензифициране на труда

Безпределното удължаване на работния ден, създавано от машините, намиращи се в ръцете на капитала, довежда по-късно, както видяхме, до реакция от страна на застрашеното в жизнените си корени общество и с това — до един законодател­но ограничен нормален работен ден. Върху основата на по­следния добива решаващо значение едно явление, което ние вече срещнахме по-рано, а именно интензифицирането на труда. При анализа на абсолютната принадена стойност ставаше въ­прос предимно за екстензивната величина на труда, докато степента на неговата интензивност се приемаше като дадена. Сега ни предстои да разгледаме превръщането на екстензивната величина в интензивна или степенна величина.

От само себе си се разбира, че заедно с напредъка на машин­ното дело и на натрупания опит на една особена класа от ма­шинни работници по естествен път се увеличава скоростта, а следователно и интензивността на труда. Така в Англия в те­чение на половин век удължаването на работния ден върви ръка за ръка с нарастващата интензивност на фабричния труд. Впрочем понятно е, че при работа, при която въпросът не е за преходни пароксизми, а за редовно, повтарящо се ден след ден еднообразие, неизбежно настъпва такъв момент, когато удъл­жаването на работния ден и интензифицирането на труда вза- имно се изключват, така че удължаването на работния ден остава съвместимо само с понижаването на интензивността на труда, и обратно — покачването на интензивността на труда — само със скъсяване на работния ден. Откак постепенно нараст­ващото възмущение на работническата класа е принудило дър­жавата насилствено да скъси работното време и да наложи — най-напред в същинските фабрики — нормален работен ден, т. е. от оня момент, когато веднъж завинаги е била отнета възможността за увеличаване на производството на принадена стойност чрез удължаване на работния ден, капиталът с всич­ката си енергия и с пълно съзнание се насочва към производ­ството на относителна принадена стойност чрез ускорено раз­витие на машинната система. Едновременно с това настъпва промяна в характера на относителната принадена стойност. Методът на производство на относителна принадена стойност се състои обикновено в това, че чрез увеличение на производи­телната сила на труда работникът получава възможност да произвежда повече, макар че изразходва същия труд през същото време. Едно и също работно време прибавя към съвкуп­ния продукт същата стойност, както и по-преди, макар че тая непроменена разменна стойност сега се изразява в повече по­требителни стойности и затова стойността на отделната стока спада. Но друго нещо е, когато насилственото скъсяване на работния ден, заедно с огромния тласък, който то дава на развитието на производителната сила и на икономизирането на производствените условия, същевременно заставя работника да увеличава изразходването на труд за едно и също време, да повишава напрягането на работната сила, по-плътно да изпълва порите на работното време, т. е. да кондензира труда до такава степен, която е постижима само в рамките на скъсе­ния работен ден. Тази пресувана по-голяма маса труд в даден период от време сега вече се смята като по-голямо количество труд, отколкото той е в действителност. Наред с мярката за работното време като «разтегната величина» сега застава мяр­ката за степента на неговото уплътняване[1]. По-интензивният час от 10-часовия работен ден сега съдържа също толкова или повече труд, т. е. изразходвана работна сила, отколкото по-порестият час от 12-часовия работен ден. Затова неговият про­дукт има същата или по-голяма стойност, отколкото този на по-порестия 11/6 час. Независимо от покачването на относител­ната принадена стойност поради повишената производителна сила на труда, сега напр. 3 1/3 часа принаден труд при 62/3 часа необходим труд дават на капиталиста същата стойностна маса, каквато преди са давали 4 часа принаден при 8 часа необхо­дим труд.

Пита се сега, как се интензифицира трудът?

Първата последица от скъсяването на работния ден се осно­вава на очевидния закон, че дееспособността на работната сила е обратно пропорционална на времето на нейната дейност. Затова онова, което се губи поради продължителното действие на работната сила, се печели в известни граници от нейната интензивност. А за да влага работникът наистина повече работ­на сила — за това се грижи капиталът чрез метода на запла­щането[2]. В манифакгурите, напр. в грънчарството, където машината не играе никаква или почти никаква роля, въвеж­дането на фабричния закон решително доказа, че простото скъсяване на работния ден поразително увеличава правилност­та, еднообразието, реда, непрекъснатостта и енергията на труда. Но този резултат изглеждал съмнителен в същин­ската фабрика, тъй като там зависимостта на работника от не­прекъснатия и еднообразен ход на машината отдавна е създала най-строга дисциплина. Затова, когато в 1844 г. се обсъждал въпросът за намаляването на работния ден под 12 часа, фабри­кантите почти единодушно заявили, че

«техните надзиратели в различните работни помещения следели, щото работните ръце да не губят никакво време», че «степента на буд- ността и вниманието на работниците («the extent of vigilance and attention on the part of the workmen») едва ли се поддавала на по-нататъшно покач­ване», и като приемем, че всички други условия, като скорост на маши­ните и т. н., остават неизменни — «било безсмислено да се очаква в добре уредените фабрики някакъв значителен резултат от увеличеното внимание и т. н. на работника».

Това твърдение бе оборено с помощта на експерименти. Г-н Р. Гарднер наредил в неговите две големи фабрики в Пре­стои от 20 април 1844 г. нататък да работят вместо по 12 — само по 11 часа на ден. След приблизително една година се ока­зало, че

«е получено същото количество продукти при същите разходи и че всички работници за 11 часа са изкарали също такава заплата, както преди за 12 часа».

Аз отминавам тук опитите в помещенията за предене и кардиране, защото те са били свързани с увеличаване на ско­ростта на машините (с 2%). Но пак в тъкачното отделение, където при това се тъчели твърде разнообразни сортове от леки, изпъстрени с фигури модни материи, не станали изобщо ни­какви промени в обективните производствени условия.Резул­татът бил:

«От 6 януари до 20 април 1844 г. при 12-часов работен ден средната седмична заплата на всеки работник беше 10 шилинга и 11/2 пенса; от 20 април до 29 юни 1844 г. при 11-часов работен ден средната седмична за­плата е 10 шилинга и 31/2 пенса».

Тук за 11 часа е произведено повече, отколкото преди за 12 часа — изключително поради по-голямата и по-равномерна издръжливост на работниците и от спестяването на тяхното време. Докато те получавали същата заплата и печелили по 1 час свободно време, капиталистът получавал същото коли­чество продукти и спестявал изразходването на въглища, газ и т. н. за един час. Подобни експерименти и със също такъв успех били направени във фабриките на господата Хорокс и Джексън.

Щом скъсяването на работния ден — което отначало съз­дава субективното условие за кондензиране на труда, т. е. дава възможност на работника да изразходва повече сили през да­дено време — стане принудително по пътя на законодателство­то, машината в ръцете на капитала става обективно и система­тично прилагано средство за изстискване на повече труд в едно и също време. Това се постига по два начина: чрез пови­шена скорост на машините и чрез увеличаване количеството на машините, които трябва да наглежда един и същ работник, т. е. чрез разширяване на неговото работно поле. Подобрения в конструкцията на машините са необходими отчасти за упраж­няване на по-голям натиск върху работника, а отчасти те от само себе си вървят паралелно с интензифицирането на тру­да, тъй като границата на работния ден принуждава капитали­ста към най-строга икономия в производствените разходи. Усъвършенствуването на парната машина увеличава броя на ударите на нейното бутало в една минута и същевременно по­зволява — благодарение на по-голямото спестяване на сила — да се движи със същия двигател по-голям механизъм при същия или дори при по-малък разход на въглища. Усъвършенствува­нето на предавателния механизъм намалява триенето и свежда диаметъра и тежестта на големите и малките оси до един все по-намаляващ се минимум — обстоятелство, което така очебий­но различава съвременните машини от по-старите. Най-сетне, усъвършенствуванията на работната машина намаляват при повишена скорост и разширена ефективност нейния размер, както е при модерния парен тъкачен стан, или увеличават, заедно с корпуса, и размера, и броя на нейните работни оръдия, както е при предачната машина, или пък увеличават подвиж­ността на тези оръдия чрез незабележими изменения на де­тайлите, както напр. в средата на 50-те години с изобретява- нето на селфактора скоростта на вретената е била увеличена с 1/5.

Скъсяването на работния ден на 12 часа датира в Англия от 1832 г. Още в 1836 г. един английски фабрикант заявил:

«В сравнение с по-рано трудът, който трябва да се извършва във фаб­риките, е силно нараснал поради по-голямото внимание и по-голямата дейност, които изисква от работника значително увеличената скорост на машините».

В 1844 г. лорд Ашли, сега граф Шефтсбъри, направил в Камарата на общините следното документирано изложение:

«Трудът на работниците, заети във фабричните процеси, сега е три пъти по-голям, отколкото при въвеждането на тези операции. Машините без съмнение извършиха работа, която замества жилите и мускулите на милиони хора, но те също така изумително (prodigiously) увеличиха труда на хората, които са под властта на тяхното страшно движение. . . Трудът на работника, който се движи напред-назад между две мюлжинета в тече­ние на 12 часа, за произвеждане на прежда № 40 е включвал през 1815 г. изминаването на едно разстояние от 8 мили. В 1832 г. разстоянието, което е трябвало да се изминава при ходенето около чифт мюлжинета в течение на 12 часа, за получаването на прежда от същия номер се е равнявало сред­но на 20 мили, а често пъти и на повече. През 1825 г. предачът в течение на 12 часа е трябвало да направи по 820 изтегляния от всяко мюлжине, а за двете това прави общо 1640 изтегляния за 12 часа. През 1832 г. се е па­дало на предача да направи през неговия 12-часов работен ден по 2200 изтегляния на всяко мюлжине, или общо 4400. А през 1844 г. — по 2400 на всяко мюлжине, или общо 4800; а в някои случаи изискваната маса труд (amount of labour) е още по-голяма. . . Аз имам тук в ръцете си един друг документ от 1842 г., който доказва, че трудът се увеличава прогресивно не само защото трябва да се изминава по-голямо разстояние, но и защото количеството на произвежданите стоки се увеличава, докато броят на ра­ботните ръце пропорционално спада; и още защото сега често пъти се преде по-лош памук, който изисква повече труд. . . В помещението за кардиране трудът също тъй е значително нараснал. Един човек извършва сега същата работа, която по-рано е била поделена между двама. . . В тъкачното отде­ление, където работят много хора, повечето от женски пол, трудът през последните години е нараснал с цели 10% поради увеличената скорост на машините. В 1833 г. са били изпридани седмично 18 000 hanks [чилетта], а в 1843 г. вече21 000. В 1819 г. броят на picks [ударите на совалката] при парния тъкачен стан е бил 60 в минута, а в 1842 г. той достигнал 140, което свидетелствува за голямо нарастване на труда. »

Предвид на тая изумителна интензивност, която трудът достигнал още в 1844 г. при господството на закона за 12-часовия работен ден, тогава е изглеждало оправдано твърдението на английските фабриканти, че по-нататъшен напредък в тази посока е невъзможен и че всяко ио-нататъшно скъсяване на работното време щяло да бъде равносилно с намаляване на производството. Фактът, че тяхното разсъждение е правилно само привидно, най-добре проличава от приведеното тук то- гавашно изказване на техния неуморим цензор, на фабричния инспектор Леонард Хорнър:

«Тъй като произведеното количество се регулира предимно от ско­ростта на машините, в интереса на фабрикантите е да се докара тази ско­рост до крайната степен, доколкото тя може да се съгласува със следните условия: запазване на машините от твърде бързо разваляне, поддържане на качеството на произвежданите стоки, запазване на способността на работника да следва движението на машините, без да се напряга повече, отколкото може да понася. Често се случва, че фабрикантът в бързането си ускорява твърде много хода на машините. Тогава счупванията и долнока­чественото производство дори надхвърлят изгодите от тази скорост и той е принуден да даде по-умерен ход на машините. Тъй като дейният и пред­видлив фабрикант винаги намира достижимия максимум, аз заключих, че е невъзможно за 11 часа да се произведе толкова, колкото за 12 часа. Освен това аз констатирах, че работникът, който работи на парче, напряга своите сили до крайната степен, отвъд която той не може постоянно да издържа на все същата степен на интензивност.»

Въз основа на това Хорнър заключил въпреки експери­ментите на Гарднер и други, че всяко по-нататъшно скъсяване на 12-часовия работен ден непременно ще намали количеството на продукта. Десет години по-късно той сам цитира тези свои съмнения от 1845 г. като доказателство за това, колко малко е разбирал той тогава еластичността на машините и на човешката работна сила, които и двете равномерно се напрягат до крайна степен поради принудителното скъсяване на работ­ния ден.

Да преминем сега към периода след 1847 г., след въвежда­нето на закона за 10-часовия работен ден в английските фабри­ки за преработка на памук, вълна, коприна и лен.

«Скоростта на вретената е нараснала ^при тростилните машини с 500, а при мюлжинетата с 1000 оборота в минута, т.е. скоростта на тростил ните вретена, които в 1839 г. са правели 4500 оборота в минута, сега (1862 г.) възлиза на 5000, а скоростта на мюлжинетните вретена, които правели 5000 оборота, сега възлиза на 6000 оборота в минута; това озна­чава увеличение на скоростта в първия случай с 1/10, а във втория — с 1/6.

Джеймс Насмит, прочутият граждански инженер от Петри- крофт при Манчестер, в едно писмо до Леонард Хорнър от 1852 г. разглежда подобренията, направени в парната машина между 1848 и 1852 г. След като отбелязва, че парната конска сила, която в официалната фабрична статистика все още се определя според нейния ефект от 1828 г.[3], всъщност е само номинална и може да служи само като индекс за действителната сила, той между другото казва:

«Не подлежи на никакво съмнение, че парни машини с предишната тежест, често пъти едни и същи машини, в които само са направени мо­дерни подобрения, извършват средно 50% повече работа, отколкото преди, и че в много случаи едни и същи парни машини, които по време на макси- малната скорост от 220 фута в минута са развивали 50 конски сили, днес при по-малък разход на въглища развиват над 100 к с\ . . Съвременната парна машина при същия брой на номиналните конски сили има по-голяма мощност, отколкото преди, благодарение на подобренията в нейната кон­струкция, на намаления обем и измененото устройство на парните котли и т. н. Затова макар че по отношение на номиналната конска сила сега ра­ботят същият брой работни ръце, както и преди, по отношение на работни­те машини работят по-малко работни ръце.»

В 1850 г. фабриките на Съединеното кралство^са използ­вали 134 217 номинални конски сили за движение на 25 638 716 вретена и 301 445 тъкачни стана. В 1856 г. броят на вретената и на тъкачните станове е бил респективно 33 503 580 и 369 205. Ако необходимата конска сила би оставала същата както в 1850 г., то в 1856 г. биха били нужни 175 000 конски сили. А всъщност според официалните данни те са възлизали само на 161 435, т. е. с над 10 000 конски сили по-малко, отколкото биха били нужни, ако се пресмята при база от 1850 г..

«Установените от последния отчет (официална статистика) от 1856 г. факти показват, че фабричната система се разпространява със стреми­телна бързина, че броят на работните ръце е намалял в сравнение с ма­шините, че парната машина, поради спестяване на сила и други методи, движи машини с по-голяма тежест и че е постигнато увеличение на коли­чеството на продукта поради усъвършенствуване на работните машини, промяна на методите на фабрикацията, повишаване на скоростта на ма­шините и по много други причини.». «Големите усъвършенствувания, въведени във всички видове машини, са повишили твърде много тяхната производителна сила. Без всяко съмнение скъсяването на работния ден е дало. . . подтика за тия усъвършенствувания. Тези последните и по-ин­тензивното напрягане на работника са довели до това, че през скъсения (с 2 часа, или с 1/6) работен ден се произвежда поне толкова продукт, колкото се е произвеждало по-рано през по-дългия работен ден.»

Колко много е нараснало забогатяването на фабрикантите вследствие на по-интензивната експлоатация на работната сила, доказва дори само обстоятелството, че средният ежегоден прираст на броя на английските памучни и други фабрики с възлизал от 1838 до 1850 г. на 32, а от 1850 до 1856 г. — на 86.

Колкото и голям да е бил напредъкът на английската про­мишленост през 8-те години, от 1848 до 1856 г., при господство­то на 10-часовия работен ден, той все пак е далеч надминат е следващия шестгодишен период, от 1856 до 1862 г. В копри­нените фабрики напр. в 1856 г. е имало 1 093 799 вретена, а в 1862 г. — 1 388 544, тъкачни станове в 1856 г. е имало 9260, а в 1862 — 10 709. Напротив, броят на работниците в 1856 г. е бил 56 131, а в 1862 г. — 52 429. Това означава един прираст на броя на вретената с 26,9% и на тъкачните станове с 15,6% при едновременното намаление на броя на работниците със 7%. В 1850 г., в камгарните фабрики е имало 875 830 вретена, в 1856 г. — 1 324 549 (увеличение с 51,2%), а в 1862 г. — 1 289 172 (намаление с 2,7%). Но ако приспаднем двойните вре­тена, които фигурират в отчета от 1856 г., но не и в отчета от 1862 г., броят на вретената след 1856 г. е останал почти неизменен. Напротив, след 1850 г. скоростта на вретената и на тъкачните станове в много случаи е била удвоена. Броят на парните тъкачни станове в камгарните фабрики е бил в 1850 г. 32 617, в 1856 г. — 38 956, а в 1862 г. — 43 048. При тях са работели: в 1850 г. — 79 737 души, в 1856 г. — 87 794 и в 1862 г. — 86 063, но в това число деца под 14 години е имало: 1850 г. — 9956, в 1856 г. — 11 228, и в 1862 г. — 13 178. Так; че въпреки значително увеличения брой на тъкачните станове в 1862 г. в сравнение с 1856 г. общият брой на заетите работ­ници се е намалил, а броят на експлоатираните деца се е уве­личил.

На 27 април 1863 г. членът на парламента Феранд е заявил в Долната камара:

«Работнически делегати от 16 окръга на Ланкшайр и Чешайр, по по­ръка на които говоря, ми съобщиха, че трудът във фабриките непрекъснато се увеличава поради усъвършенствуването на} машините. Докато по- рано един работник с помощник е обслужвал два тъкачни стана, сега без помощник той обслужва три, а съвсем не е нещо необикновено един ра­ботник да обслужва четири и т. н. Дванадесетчасова работа, както се вижда от съобщените факти, се пресува сега в по-малко от 10 работни часа. Това ясно показва в какви грамадни размери се е увеличил през последните години трудът на фабричните работници.»[4]

Затова, макар че фабричните инспектори неуморно и с пълно право възхваляват благоприятните резултати от фа­бричните закони от 1844 и 1850 г., те все пак признават, че скъсяването на работния ден вече е предизвикало такава интен­зивност на труда, която застрашава здравето на работниците, а следователно действува разрушително и върху самата работ­на сила.

«В повечето памучни, вълнени и копринени фабрики изтощаващото състояние на възбуда, което е необходимо за работата при машините — чието движение през последните години необикновено много се ускори, — изглежда да е една от причините за увеличението на смъртността от забо­лявания на белите дробове, която д-р Грийноу изтъква в своя последен забележителен отчет.»

Не подлежи на никакво съмнение, че когато законът отне веднъж завинаги възможността за удължаване на работния ден, тенденцията на капитала да се обогатява чрез систематично покачване на степента на интензивността на труда и да пре­връща всяко усъвършенствуване на машините в средство за по- голямо изсмукване на работната сила скоро пак ще доведе до един повратен пункт, когато ще стане неизбежно ново намаление на работните часове[5]. От друга страна, стремителният развой на английската промишленост от 1848 г. до днешно вре­ме, т. е. през периода на 10-часовия работен ден, надминава вре­мето от 1833 до 1847 г., т. е. периода на 12-часовия работен ден, в много по-голяма степен, отколкото последният период надминава първото полустолетие след въвеждането на фабричната система, т. е. периода на неограничения работен ден.

 


[1] Разбира се, има изобщо различия в интензивността на труда в различните отрасли на производството. Те отчасти се компенсират, както е показал още А. Смит, със страничните обстоятелства, свойствени на всеки отделен вид труд. Но и тези различия оказват влияние върху работното време като мярка на стойността само доколкото интензивните и екстензив­ните величини се явяват като противоположни и взаимно изключващи се изрази на едно и също количество труд.

[2] Особено чрез заплатата на парче — една форма, която се раз­глежда в шестия отдел.

[3] Това се измени с парламентарния отчет от 1862 г. В него на мя­стото на номиналната конска сила (виж бележка 109а, с. 407 — Ф. Е.) идва действителната парна конска сила на модерните парни машини и водни колела. Също тъй и двойните вретена вече не се смесват със същин­ските предачни вретена (както в отчетите от 1839, 1850 и 1856 г.); по-на­татък, за вълнените фабрики е прибавен броят на «gigs» [«ворсилните ма­шини»], въведена е разлика между фабриките, обработващи коноп и юта, от една страна, и лен, от друга; най-сетне, за пръв път е включено в доклада чорапното производство.

[4] С модерния парен тъкачен стан един тъкач на два стана произвежда сега, като работи 60 часа на седмица, 26 парчета от известен вид тъкан с определена дължина и широчина, докато със стария парен тъкачен стан той е можел да произведе само 4 такива парчета. Разходите за изтъка- ването на едно такова парче още в началото на 1850-те години са спад­нали от 2 шилинга и 9 пенса на 51/8 пенса.

Добавка към второто издание. «Преди 30 години (в 1841 г.) от един памукопредач с трима помощници се е изисквало да наблюдава само две мюлжинета с 300—324 вретена. Сега (в края на 1871 г.) той с пет помощници трябва да наблюдава мюлжинета, вретената на които възлизат на 2200, и произвежда поне седем пъти повече прежда, отколкото в 1841 г.» (Фа­бричният инспектор Александър PegapeUe в «Journal of the Society of Arts», January 5, 1872.)

[5] Сега (1867 г.) между фабричните работници в Ланкшайр е започ­нала агитацията за 8-часов работен ден.