Капиталът Критика на политическата икономия

Неутолимата жажда за принаден труд. Фабрикант и чокоин

Капиталът не е изнамерил принадения труд. Навсякъде, където една част от обществото притежава монопол върху сред­ствата за производство, работникът, бил той свободен или не- свободен, е принуден да прибави към необходимото за собстве­ната си издръжка работно време и едно допълнително работно време, за да произведе средства за живот за собственика на средствата за производство[1], все едно дали този собственик е атински καλός κάγvος [аристократ], етруски теократ, civis romanus [римски гражданин], нормански барон, американски робовладелец, влашки чокоин, съвременен лендлорд или капи­талист.[2] Но ясно е, че ако в една обществено-икономическа формация преобладаващо значение има не разменната стойност на продукта, а неговата потребителна стойност, то принаденият труд се ограничава с един по-тесен или по-широк кръг от по­требности, но от самия характер на производството не произтича безгранична потребност от принаден труд. Затова е бил ужасен прекомерният труд в древността, където разменната стойност е трябвало да бъде добивана в нейната самостоятелна парична форма, т. е. в производството на злато и сребро. Принудителната работа до смърт е била там официалната форма на прекомерния труд. Достатъчно е човек да прочете Диодор Сицилийски.[3]

Обаче това са изключения в древността. Но щом народи, чието производство все още се движи в по-ниските форми на робския труд, на крепостническия труд и т. н., бъдат въвлечени в све­товния пазар, в който господствува капиталистическият начин на производство и който развива продажбата на техните про­дукти в чужбина до степента на техен господствуващ интерес — тогава към варварските ужаси на робството, крепостничеството и т. н. се прибавя и цивилизованият ужас на прекомерния труд. Затова негърският труд в Южните щати на Америка е имал умерен и патриархален характер, докато производството е било насочено главно към непосредствено задоволяване на собствените нужди. Но колкото повече износът на памук е ста­вал жизнен интерес на тези щати, толкова повече прекомерният труд на негъра — достигащ на някои места до потребление на неговия живот в течение на седем трудови години — е ставал фактор на една пресметната и пресметлива система. Задачата не е била вече да се изтръгне от негъра известна маса полезни продукти. Сега задачата била: производство на самата прина­дена стойност. Подобен е случаят с ангарийния труд, напр. в дунавските княжества.

Сравняването на неутолимата жажда за принаден труд в дунавските княжeства със същата неутолима жажда на англий­ските фабрики представлява особен интерес, тъй като принаде­ният труд при ангарията има самостоятелна осезаема форма.

Да приемем, че работният ден се състои от 6 часа необходим труд и 6 часа принаден труд. В такъв случай свободният работ­ник донася на капиталиста седмично 6×6, или 36 часа принаден труд. Това е същото, както ако той би работил 3 дни в седмицата за себе си и 3 дни безплатно за капиталиста. Но това не се вижда. Принаденият труд и необходимият труд се сливат. За­това аз мога да изразя същото отношение напр. в такъв вид — че работникът във всяка минута работи 30 секунди за себе си и 30 секунди за капиталиста. Друго е с ангарията. Необходимият труд, който извършва напр. влашкият селянин за своята соб­ствена издръжка, е пространствено отделен от неговия принаден труд за чокоина. Единия труд той извършва на своята собствена нива, а другия — на господарското имение. Поради това двете части на работното време съществуват самостойно една до друга. Във формата на ангария принаденият труд е строго отделен от необходимия труд. Тази различна форма на проява на прина­дения и необходимия труд очевидно никак не изменя количестве­ното отношение между тях. Три дни принаден труд в седмицата си остават три дни труд, който не създава еквивалент за самия работник, независимо от това, дали този труд се нарича крепо­стен или наемен. Но у капиталиста ненаситната жажда за при­наден труд се проявява в стремеж към безмерно удължаване на работния ден, а у чокоина — по-просто: в непосредствен лов на ангарийни дни.[4]

В дунавските княжества ангарийният труд е бил свързан с натурални ренти и е другите атрибути на крепостничеството, но той е съставлявал решаващата дан в полза на господствуващата класа. В такива случаи ангарията рядко е произтичала от кре­постничеството, напротив, по-скоро крепостничеството обикно­вено е произтичало от ангарията.[5] Така е било в румънските провинции. Техният първоначален начин на производство се основавал върху общата собственост, но не обща собственост в нейната славянска, а още по-малко в нейната индийска форма. Членовете на общината самостоятелно са стопанисвали като своя свободна частна собственост една част от земите, а задружно са обработвали друга част, т. нар. ager publicus [обществени ниви]. Продуктите от този задружен труд са служили отчасти като резервен фонд за в случай на неплодородие и други случайности, отчасти като държавно съкровище за покриване на разноските за войни, за религиозни цели или за други разходи на общи­ната. С течение на времето военните и църковните сановници узурпирали заедно с общата собственост и всички свързани с нея тегоби. Трудът на свободните селяни върху тяхната общин­ска земя се превърнал в ангариен труд за грабителите на тази общинска земя. Едновременно с това се развили крепостнически отношения, но само фактически, а не в законна форма, докато най-сетне били узаконени от освободителката на света — Русия, под предлог че се отменява крепостничеството. Кодексът на ангарийния труд, прокламиран в 1831 г. от руския генерал Кисельов, е бил естествено продиктуван от самите чокои. По такъв начин Русия с един удар спечелила на своя страна магнатите на дунавските княжества и одобрителните ръкопляскания на либералните кретени от цяла Европа.

Според «Reglement organique» — така се нарича този кодекс на ангарийния труд — всеки влашки селянин дължи на така наречения собственик на земята освен множество подробно изброени тегоби и в натура още и: 1) дванадесет работни дни изобщо, 2) един ден полска работа и 3) един ден за докарване на дърва. Всичко 14 дни в годината. Но с дълбоко разбиране на политическата икономия работният ден тук се приема не в него­вия обикновен смисъл, а като работен ден, необходим за произ­водството на средния еднодневен продукт, а пък средният едно­дневен продукт се определя по такъв хитър начин, че никой циклоп не би могъл да го изработи и за 24 часа. Затова «уставът» сам обяснява със сухите думи на една чисто руска ирония, че под 12 работни дни трябва да се разбира продуктът на ръчен труд от 36 дни, под един ден полска работа — 3 дни, и по един ден докарване на дърва — също така тройно повече. Всичко: 42 дни ангария. Но към това се прибавя и така наречената «Jobagie», т. е. помощта, която селяните оказват на земевла­делеца при извънредни нужди на производството. Всяко село според броя на своето население е длъжно всяка година да доставя за «Jobagie» определен контингент работници. Тази добавъчна ангария се преценява за всеки влашки селянин на 14 дни, така че предписаната ангария възлиза на 56 работни дни в годината. Но земеделската година във Влашко поради лошия климат се състои само от 210 дни, от които 40 дни се гу­бят като неделни и празнични дни и средно 30 дни — поради лошо време, всичко 70 дни. Остават 140 работни дни. Отноше­нието на ангарийния труд към необходимия труд е 56/84, или 66 2/3%, и изразява много по-малка норма на принадената стой­ност, отколкото оная, която определя труда на английския земеделски или фабричен работник. Но това е само предписа­ната по закон ангария. «Reglement organique» в още «по-либерален» дух, отколкото английското фабрично законодателство, е съумял да облекчи възможността за своето собствено заоби­каляне. След като е направил от 12 дни 54, той определя и номиналния дневен труд за всеки от 54-те ангарийни дни по такъв начин, че този труд трябва да се довършва през следващите дни. Така напр. предвиден е един ден за изплевяне на такава площ, която за тази операция, особено при царевичните ниви, изисква двойно по-дълго време. Законният дневен труд за някои земеделски работи може така да се тълкува, като че денят за­почва през май и свършва през октомври. За Молдава постано­вленията са още по-тежки.:

«Двадесетте дни ангария, предвидени в «Reglement organique» — извикал един опиянен от победата болярин, — възлизат на 365 дни е годината!»[6]

Ако «Reglement organique» на дунавските княжества е бил положителен израз на неутолимата жажда за принаден труд, узаконена във всеки параграф, то английските Factory-Acts [фабрични закони] са отрицателен израз на същата неутолима жажда. Тези закони обуздават нагона на капитала към безгра­нично изсмукване на работната сила чрез принудително огра­ничаване на работния ден от самата държава, и то държава, в която господствуват капиталистът и лендлордът. Независимо от все по-застрашително нарастващото от ден на ден работниче­ско движение ограничаването на фабричния труд е било про­диктувано от същата необходимост, която е наложила наторя­ването на английските ниви с гуано. Същата сляпа жажда за грабеж, която в единия случай е изтощавала почвата, започ­нала в другия случай да подравя от корен жизнената сила на нацията. Тук периодичните епидемии са говорели също тъй вразумително, както и намаляването на ръста на войниците в Германия и Франция.[7]

Factory-Act [фабричният закон] от 1850 г., който е в сила сега (1867 г.), установява среден 10-часов работен ден през седмицата, а именно: за първите 5 дни от седмицата по 12 часа, от 6 часа сутрин до 6 часа вечер, но от тях 1/2 час се полага за закуска и 1 час за обед, така че остават 10 1/2 работни часа, и 8 часа в събота, от 6 часа сутрин до 2 часа след обед, от които 1/2 час се полага за закуска. Остават 60 работни часа, по 101/2 за първите 5 дни и 71/2 за последния ден на седмицата.[8] На­значени са нарочни надзорници по изпълнението на този закон, а именно пряко подчинените на Министерството на вътрешните работи фабрични инспектори, чиито отчети парламентът публи­кува всеки 6 месеца. Така че те дават непрекъснати и официални статистически данни за неутолимата жажда на капиталистите за принаден труд.

Да послушаме за малко фабричните инспектори. [9]

«Фабрикантът прибягва към измама, като започва работата с по­вече или по-малко от четвърт час преди 6 часа сутринта и я свършва с повече или по-малко от четвърт час след 6 часа вечерта. Той отнема 5 минути в началото и 5 минути в края на оня половин час, който номинално е определен за закуска, и 10 минути в началото и 10 мину­ти в края на обедния час. В събота той продължава работата с четвърт час, понякога повече, понякога по-малко, след 2 часа след обед. По та­къв начин той печели:

raboten-deni

Това прави 5 часа и 40 минути седмично, което, умножено на 50 ра­ботни седмици — като извадим 2 седмици за празници или случайно прекъсване на работата, — дава 27 работни дни“.[10]

„Ако работният ден се удължава всски ден с 5 минути повече от нормалната му продължителност, това прави 2 1/2 работни дни в годи­ната[11].“ „Един добавъчен час всекидневно, получен от това, че се от­късват ту тук, ту там по няколко минути, прави от 12-те годишни ме­сеца 13.[12]

Кризи, през време на които производството се прекъсва и се работи само при «намалено работно време», само по няколко дни в седмицата, естествено никак не изменят стремежа за удължа­ване на работния ден. Колкото по-малко са сделките, толкова по-голяма трябва да бъде печалбата от всяка сключена сделка- Колкото по-малко време може да се работи, толкова повече принадено работно време трябва да се работи. Ето какво съоб­щават фабричните инспектори за периода на кризата от 1857 до 1858 г.:

«На някого може да се види нелогично обстоятелството, че може да се работи прекомерно в такова време, когато търговията върви така лошо, но лошото нейно състояние подбужда безогледните хора към прекалености; с това те си осигуряват извънредна печалба. . .» «По същото време — казва Леонард Хорнър, — когато 122 фабрики в моя район са съвсем изоставени, 143 са спрени и всички други работят с намалено време, нарушенията на определеното от закона работно време продъл­жават.» [13] Г-н Хоуел казва: «Макар че повечето фабрики поради лошото състояние на стопанството работят само през половината време, аз и сега получавам толкова оплаквания, както и преди, в смисъл че на работни­ците всеки ден се отнемат по 1/2 или 3/4 часа от осигуреното им по закон вре­ме за обед и почивка.»

Същото явление се повтаря в по-малки размери през време на страшната памучна криза от 1851 до 1864. [14]

«Когато заварим работници на работа през часовете за обед или през някое друго непозволено от закона време, то понякога за оправдание ни се казва, че работниците изобщо не искали да напуснат фабриката и че дори трябвало насила да ги карат да прекратят работата (чистенето на машините и т. н.) особено в събота след обед. Но ако «работните ръце» остават във фабриката след спирането на машините, това става само за­щото от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта, т. е. през установеното от закона работно време, не им се разрешава да извършват работи от този род». [15]

«Извънредната печалба, която принася извънредният труд извън законното работно време, представлява за мнозина фабриканти такова голямо изкушение, че те не могат да му устоят. Те винаги разчитат на шанса, че няма да бъдат заловени, и разчитат на това, че дори ако бъдат открити, нищожните парични глоби и съдебни разноски все пак им осигу­ряват в края на краищата печалба». «В ония случаи, когато се печели добавъчно време от натрупването на дребни кражби («а multiplication of small thefts»), извършвани през деня, инспекторите срещат почти непрео­долими мъчнотии при доказването на нарушенията». [16]

Фабричните инспектори наричат тези «дребни кражби», които капиталът върши от времето за обед и от почивката на работниците, «petty pilferings of minutes», дребни кражби на минути, «snatching a few minutes», измъкване на минути, или според техническия израз на работниците «nibbling and cribbling at meal times» [«изстъргване и изпиляване от времето за ядене»].

Както се вижда, при такава атмосфера образуването на принадена стойност от извънреден труд не е тайна.

«Ако ми позволите — ми казваше един твърде почтен фабрикант — да накарам работниците да работят всекидневно само по 10 минути по- вече от определеното време, вие слагате в джоба ми годишно по 1000 ф. ст.». «Атомите на времето са елементите на печалбата».

Няма нищо по-характерно в това отношение от обознача­ването на работниците, които работят пълно време, с израза «full timers» [«пълновременници»], а на децата под 13 години, които трябва да работят само 6 часа — с израза «half timers» [«полувременници»] Тук работникът не е нищо повече от олицетворено работно време. Всички индивидуални различия се превръщат само в различия между «Vollzeitler» [«работник, който работи пълно време]» и «Halbzeitler» [«работник, който работи половината време»].

 


[1] «Онези, които работят. . . хранят в действителност както «пен­сионерите», тъй наречените богаташи, така и себе си» (Edmund Burke, «Thoughts and Details on Scarcity», London, 1800, p. 2, 3).

[2] Нибур в своята «R5mische Gaschichte» твърде наизно забелязва: «Не може да не се признае, че произведения като тия на етруските, които ни поразяват дори в своите развалини, ни карат да предполагаме съще­ствуването на малки (!) държави от господари и роби.» Много по-дълбока е забележката на Сисмонди, че «брюкселските дантели» имат за предпо­ставка съществуването на господари и наемни работници.

[3] «Човек не може да гледа тези нещастници (в златните рудници между Египет, Етиопия и Арабия), които дори не могат да държат чисто тялото си, нито да прикрият своята голота, без да оплаква тяхната тъжна съдба. Защото там няма снизхождение, няма милост нито към болни, нито към осакатени, нито към старци, нито към слабостта на жените. Всички трябва да работят, принуждавани с бой, докато смъртта тури край на тех­ните мъчения и бедствия» («Diodor’s von Sicilien historische Bibliothek», Buch 3, cap. 13)

[4] Следващият текст се отнася до положението на румънските про­винции, в което те са се намирали преди преврата78, станал след Кримската война.

[5] {Бележка към третото издание. Това важи също така и за Гер­мания и особено за Прусия на изток от Елба. През 15-и век немския селянин е носил известни тегоби в труд и натура, обаче фактически е бил почти навсякъде свободен човек. Немските колонисти в Бранденбург, Померания, Силезия и Източна Прусия са били даже и юридически при­знати за свободни. Победата на аристокрацията в селската война турила край на това. Не само победените южногермански селяни станали отнов( крепостни. Още от средата на 16-и век свободните селяни в Източна Пру­сия, Бранденбург, Померания и Силезия, а скоро след това и в Шлезвиг-Холщайн, били сведени до положението на крепостни (Maurer, «Geschichtc der Fronhofe, der Bauernhofe und Hofverfassung in Deutschland», Erlangei 1862—1863, t. IV. — Meitzen, «Der Boden und die landwirtschaftlichei Verhaltnisse des preussischen Staates nach dem Gebietsumfange von 1866 Berlin, 1873. —Hanssen, «Leibeigenschaft in Schleswig-Holstein»). — Ф. E )

[6] По-големи подробности могат да се намерят у Е. Regnault «Hi- stoire politique et sociale des Principautes Danubiennes», Paris, 1855 {p. 304 sq.].

[7] «Общо взето, средният ръст е в известни граници показател за доброто развитие на органическите същества. При човека размерът на негового тяло се намалява, когато неговото здраве е засегнато от физиче­ски или социални условия. Във всички европейски страни, където има обща военна повинност, средният ръст на възрастните мъже и изобщо тяхната годност за военна служба е спаднала от нейното въвеждане насам. До революцията (1789) минимумът за пехотинеца във Франция е бил 165 см; в 1818 (закон от 10 март) — 157, след закона от 21 март 1832 г. — 156 см. Във Франция средно повече от половината новобранци се осво­бождават като негодни за военна служба поради недостатъчен ръст и фи­зическа слабост. Саксонската военна марка е била в 1780 г. 178 см, а сега е 155. В Прусия е 157. Според данните, които привежда д-р Майер в «Bayrische Zeitung» от 9 май 1862 г. и които представляват среден резултат за 9 години, се оказва, че в Прусия от всеки 1000 новобранци 716 са негодни за военна служба: 317 поради недостатъчен ръст и 399 поради физически недостатъци. . . През 1858 г. Берлин не е могъл да даде своя годишег контингент от новобранци — не достигнали 156 души») J. υ .Liebig. «Die Chemie in ihrer Anwendung auf Agrikultur und Physiologie», 7, Aufl., 1862, Band I, S. 117, 118).

[8] Историята на фабричния закон от 1850 г. е дадена по-нататък в тази глава.

[9] Аз само тук-таме се спирам на периода от началото на едрата промишленост в Англия до 1845 г. и затова по този въпрос препращам читателя към книгата: Ф. Енгелс. «Положението на работническата класа в Англия», Лайпциг, 1845 [виж К. Mapkc, Ф. Енгелс. Съч. Т. 2]. Колко дълбоко е разбрал Енгелс духа на капиталистическия начин на производ­ство, показват Factory Reports [отчетите на фабричните инспектори], Reports of Mines [отчетите на минните инспектори] и т. н., излезли след 1845 г.; а как поразително той е обрисувал положението в неговите по­дробности, показва най-повърхностното сравняване на неговото съчинение с излезлите 18—20 години по-късно официални отчети на «Children’s Employment Commission» [комисия за изследване на детския труд] (1863— 1867). Защото те говорят за ония промишлени отрасли, в които фабричното законодателство не бе въведено до 1862 г., а отчасти още не е въве­дено. Така че в описаното от Енгелс състояние още не са внесени отвън никакви по-големи или по-малки промени. Своите примери аз вземам главно от периода на свободната търговия след 1848 г.,т. е. от онова райско време, за което така много са слушали германците от толкова слово­охотливите, колкото и жалки в научно отношение разносвачи на идеите на· свободната търговия. — Впрочем Англия фигурира тук на първо място само затова, защото тя е класическият представител на капиталистиче­ското производство и защото само тя има непрекъсната официална стати­стика върху въпросите, които се обсъждат тук.

[10] «Suggestions etc. by Mr. L. Horner, Inspector of Factories» in «Fac­tories Regulation Act. Ordered by the House of Commons to be printed 9. August 1859», p. 4, 5.

[11] «Reports of the Insp. of Fact, for the half year, October 1856», p. 35.

[12] «Reports etc. 30th April 1858», p. 9.

[13] Пак там, е. 10.

[14] «Reports etc. for half year ending 30th April 1861». Виж притурка № 2; «Reports etc. 31st Oct. 1852», p. 7, 52, 53. Нарушенията отново заче­стяват през последната половина на 1853 г. Сравни «Reports etc. ending 31st Oct. 1863», p. 7.

[15] «Reports etc. 31st Oct. 1860», p. 23. C какъв фанатизъм според показанията на фабрикантите пред съда техните фабрични работни ръце се противопоставят на всяко прекъсване на фабричния труд, показва следният куриоз: В началото на юни 1836 г. до мировия съдия в Дюсбъри (Йорк- шаир) постъпили оплаквания, според които собствениците на 8 големи фабрики близо до Бетли нарушавали фабричния закон. Част от тия го­спода били обвинени, че заставяли 5 момчета между 12 и 15 години да работят от 6 часа сутринта в петък до 4 часа след обед в събота, без да им се дава никаква почивка освен за ядене и един час спане около по­лунощ. При това тези деца трябвало да извършват своя непрекъснат 30-часов труд в «shoddy hole», както се нарича онази изба, в която се раз­чепкват вълнените парцали и в която едно море от прах, отпадъци и т. н. кара дори възрастните работници за защита на белите дробове постоянно да връзват устата си с кърпи! Обвинените господа дали клетвени увере­ния — като квакери те били твърде скрупулно-религиозни, за да по­ложат клетва, — че в своето велико милосърдие разрешили на злочестите деца 4 часа сън, но опърничавите деца съвсем не искали да легнат! Го­спода квакерите били осъдени на глоба по 20 фунта стерлинги. Драйдън е предвиждал тези квакери:

«Една лисица — самата престорена светица —
не смее да се закълне, но лъже като дявол,
с набожен вид и с великопостен поглед —
и никога не прази грях — преди да се помоли!»

[16] «Rep. etc. 31st October 1856», p. 35.