Капиталът Критика на политическата икономия

Капиталистическият характер на манифактурата

Съсредоточаването на голям брой работници под командата на един и същ капитал образува естествената изходна точка както на кооперацията изобщо, така и на манифактурата. На свой ред манифактурното разделение на труда прави числения растеж на заетите работници техническа необходимост. Мини­малният брой работници, които единичният капиталист трябва да заангажира, сега му е вече предписан от съществуващото разделение на труда. От друга страна, предимствата на по- нататъшното разделение на труда зависят от по-нататъшнотс увеличение на броя на работниците, което може да се осъществи само при едновременно увеличаване на всички производствени групи в една и съща пропорция. Но с увеличението на промен­ливата част на капитала трябва да расте и неговата постоянна съставна част; наред с размера на общите производствени усло­вия, като постройки, пещи и т. н., особено трябва да расте — и при това много по-бързо от броя на работниците — количест­вото на суровите материали. Масата на суровите материали, която в даден промеждутък от време се потребява от даден брой работници, расте в същата пропорция, в каквато расте произво­дителната сила на труда вследствие на неговото разделение. Така че нарастването на минималння размер на капитала, не­обходим за отделния капиталист, или растящото превръщане на обществените средства за живот и средства за производство в капитал е закон, който произтича от самия технически ха­рактер на манифактурата[1].

В манифактурата, както и в простата кооперация функцио­ниращият работен организъм е форма на съществуване на ка­питала. Общественият производствен механизъм, съставен от много индивидуални, частични работници, принадлежи на ка­питалиста. Вследствие на това производителната сила, която произтича от комбинацията на разните видове труд, се явява като производителна сила на капитала. Същинската манифак­тура не само подчинява самостоятелния по-рано работник на командата и дисциплината на капитала, но освен това създава и йерархично степенуване на самите работници. Докато про­стата кооперация оставя, общо взето, непроменен начина на труда на отделните работници, манифактурата го революцио­низира из основи и засяга индивидуалната работна сила в самия й корен. Тя превръща работника в изрод, като изкуствено кул­тивира в него само едностранчива сръчност и потиска множе­ство негови производствени наклонности и дарби, също както в страните край р. Ла Плата убиват животното само заради неговата кожа или лой. Не само отделните частични операции се разпределят между различни индивиди, но и самият инди­вид се разделя, превръща се в автоматично оръдие за дадена частична работа[2] и с това осъществява блудкавата басня на Менений Агрипа, изобразяваща човека във вид на част от него­вото собствено тяло[3]. Ако работникът отначало продава своята работна сила на капитала, защото му липсват материалните средства за производство на някаква стока, сега самата негова индивидуална работна сила не може да бъде използвана, ако не е продадена на капитала. Тя вече може да функционира само във връзка с други работни сили, а тази връзка се осъществява едва след нейната продажба, т. е. в работилницата на капита­листа. Лишен от възможността да работи самостоятелно, съобразно със своите естествени дарования, манифактурният работ­ник вече развива производителна дейност само като принадлеж­ност на работилницата на капиталиста[4]. Както върху челото на богоизбрания народ е било написано, че той е собственост на Йехова, така разделението на труда удря върху манифактур­ния работник печат, който го заклеймява като собственост на капитала.

Знанията, разбирането и волята, които проявяват макар и в малък мащаб самостоятелният земеделец или занаятчия — подобно на дивака, който в своята лична хитрост и ловкост проявява различните елементи на военното изкуство, — сега се изискват само за работилницата като цяло. Духовните сили на производството разширяват своя мащаб в една насока, за­щото изчезват в много други насоки. Онова, което частичните работници губят, се съсредоточава на срещуположния полюс на капитала[5]. Продукт от манифактурното разделение на труда е обстоятелството, че духовните сили на материалния производствен процес противостоят на работниците като чужда собственост и като господствуваща над тях власт. Този процес на отделяне започва в простата кооперация, където по отноше­ние на отделния работник капиталистът представлява единство­то и волята на обществения работен организъм. Той се развива в манифактурата, която осакатява работника, като го превръща в частичен работник. Той завършва в едрата промишленост, която отделя от труда науката като самостоятелна продуктивна сила и я впряга в служба на капитала[6].

В манифактурата обогатяването на сборния работник — а оттам и на капитала — с обществени производителни сили се обуславя от обедняването на работника откъм индивидуални производителни сили.

«Невежеството е майка на промишлеността, както и на суеверията. Мисълта и въображението са изложени на заблуждения, но навикът да се движи ръката или кракът не зависи нито от едното, нито от другото. По­ради това манифактурите най-много процъфтяват там, където най-много е потиснат духът, така че работилницата може да бъде разглеждана като машина, чиито части са хора.»

И наистина в средата на XVIII век някои манифактури са предпочитали да наемат полуидиоти за известни прости опера­ции, които обаче са били фабрични тайни69).

«Умствените способности на голямото мнозинство от хората — казва А. Смит — се развиват по необходимост в съответствие с техните всекиднев­ни занятия. Човек, който е изразходвал целия си живот за извършване нз няколко прости операции. . . няма възможност да упражнява своя ум. . . Той обикновено става дотолкова тъп и невежествен, доколкото това е възможно за едно човешко същество.»

След като описва тъпотата на частичния работник, Смит продължава:

«Еднообразието на неговия неподвижен живот естествено погубва и бодростта на неговия дух. . . То съсипва дори енергията на неговото тяло и го прави неспособен да напряга силите си с нужния размах и издръжли­вост, освен в частичната работа, която е негова специалност. Така че неговата сръчност в неговата специална работа изглежда да е придобита за сметка на неговите интелектуални, социални и военни способности, но във всяко развито цивилизовано общество това е състоянието, в което по необходимост трябва да изпадне всеки трудещ се бедняк (the labouring poor), т. е. голямат маса от народа.»[7]

За да се п едотврати пълното израждане на народните маси, произтичащо от разделението на труда, А. Смит препо­ръчва да се поеме от държавата организирането на народната просвета, макар и в предпазливи, хомеопатични дози. Срещу това възразява напълно последователният на себе си негов френ­ски преводач и коментатор Ж· Гарние, който през време на първата френска империя съвсем естествено се превърна в се­натор. Според него народната просвета противоречала на основ­ните закони на разделението на труда и с нея «се осъжда на гибел цялата наша обществена система». «Както всички други разделения на труда — казва той — и това разделение между фивическия и умствения труд[8] ще става все по-дълбоко и по-решително, колкото повече обществото (той правилно употребява този израз, за да обозначи капитала, поземлената собственост и тяхната държава) увеличава своето богатство. Както всяко друго разделение на труда, така и това е резултат на минал и причина на бъдещ прогрес. . . Има ли право прави­телството да противодействува на това разделение на труда и да спира неговия естествен ход? Има ли то право да употребява част от държавните приходи, за да се опитва да обърква и да смесва две категории труд, които се стремят към разделение и обособяване?»

Известно духовно и физическо осакатяване е неизбежно дори при разделението на труда в рамките на цялото общество. Но тъй като манифактурният период прокарва много по-далече това обществено разчленение на различните отрасли на труда, а, от друга страна, едва манифактурното разделение на труда нанася поражения в самата жизнена основа на индивида, то затова манифактурният период пръв дава материал и тласък за развитието на промишлената патология[9].

«Да се разсече един човек на части, това означава екзекуция, ако е осъден на смърт; това означава убийство, ако не е осъден на смърт. Разсичането на труда е убийство на народа. »[10]

Кооперацията, която почива върху разделението на труда, т. е. манифактурата, представлява отначало една саморасла формация. Но щом добие известна устойчивост и широта, тя става съзнателна, планомерна и систематична форма на капи­талистическия начин на производство. Историята на същин­ската манифактура показва как свойственото й разделение на труда получава целесъобразни форми отначало чисто емпирически, сякаш зад гърба на действуващите лица, а след това, подобно на цеховия занаят, се стреми да закрепи като традиция Веднъж намерената форма и в някои случаи я закрепва в тече­ние на цели векове. Ако тази форма се измени, то — с изключе­ние на второстепенните случаи — това изменение става само поради революция в оръдията на труда. Съвременната мани­фактура — аз тук не говоря за едрата промишленост, която почива на машините — или намира, както е напр. случаят с манифактурното производство на дрехи, своите disjecta membra poetae вече готови в големите градове, където тя възниква, тъй че й остава само да събере тези разпръснати членове, или пък принципът на разделението на труда е налице, тъй като разните операции на занаятчийското производство (напр. в книговезството) просто се предават изключително на специални работници. В такива случаи не е нужен и едноседмичен опит, за да се определи нужната пропорция между броя на ръцете, необходими за изпълнението на всяка функция[11].

Чрез разчленяване на занаятчийската дейност, чрез спе­циализация на оръдията на труда, чрез подготовка на частични работници и тяхното групиране и комбиниране в един целоку­пен механизъм манифактурното разделение на труда създава ка­чествено разчленение и количествена пропорционалност на обществените производствени процеси, т. е. създава опреде­лена организация на обществения труд, и заедно с това развива нова, обществена производителна сила на труда. Като специ­фично капиталистическа форма на обществения производствен процес — а върху заварената историческа основа то не би могло да се развие другояче освен в капиталистическа форма — то е само особен метод за произвеждане на относителна прина­дена стойност или метод да се увеличи за сметка на работниците самонарастването на капитала, което обикновено наричат обществено богатство, «wealth of nations» [«богатство на народите»] и т. н. То не само развива обществената производителна сила на труда в полза на капиталиста, а не на работника, но и я развива чрез осакатяване на индивидуалния работник. То създава нови условия за господството на капитала над тру­да. Затова ако то, от една страна, се явява като исторически прогрес и необходим момент на развитие в процеса на иконо­мическото развитие на обществото, от друга страна, то е сред­ство за цивилизована и рафинирана експлоатация.

Политическата икономия, която става истинска наука едва в манифактурния период, разглежда общественото разделение на труда изобщо само от гледна точка на манифактурното раз­деление на труда[12], т. е. като средство, с което при същото ко­личество труд може да се произвеждат повече стоки и така да се поевтиняват стоките и да се ускорява натрупването на капитала. В най-рязка противоположност на това подчертаване на количеството и на разменната стойност писателите на класи­ческата древност се придържат изключително към качеството и потребителната стойност[13]. Поради разделението на общест­вените отрасли на производството качеството на стоките се по­добрява, хора с различни наклонности и таланти получават възможност да си избират съответна сфера на дейност, а без ограничение на сферата на дейност никъде не може да се постиг­не нещо значително[14]. Така че разделението на труда усъвър- шенствува и продукта, и неговия производител. Макар поня­кога древните писатели и да споменават за нарастване на масата на продуктите, то е само в смисъл на изобилие на потребителни стойности. Те нито дума не споменават за разменната стойност, за поевтиняването на стоките. Това становище, основано на потребителната стойност, господствува както у Платон[15], който разглежда разделението на труда като основа на общест­веното разделение на съсловия, така и у Ксенофонт[16], който със своя характерен буржоазен инстинкт вече се приближава към принципа за разделението на труда в работилницата. Републиката на Платон, доколкото разделението на труда е развито в нея като основен принцип на държавата, е само атин­ска идеализация на египетския кастов строй; и за други негови съвременници, напр. за Изократ[17], Египет е бил образец на промишлена страна и е запазил това си значение дори за гър­ците от времето на Римската империя[18].

През време на същинския манифактурен период, т. е. в пе­риода, когато манифактурата е господствуваща форма на капи­талистическия начин на производство, пълното осъществяване на нейните тенденции се натъква на разнообразни препятствия. А1акар че тя, както видяхме, наред с йерархичното степенуване на работниците създава и простото делене на работниците на обучени и необучени, броят на последните остава много огра­ничен поради преобладаващото значение на първите. Макар че тя приспособява разделните операции към различните сте­пени на зрелост, сила и развитие на своите живи трудови органи и по такъв начин напира към производителна експлоа­тация на жени и деца, тази тенденция, общо взето, претърпява крах поради навиците и съпротивата на възрастните работници мъже. Макар че разлагането на занаятчийската дейност нама­лява разходите за обучение на работниците, а следователно и тяхната стойност, за по-трудни частични работи все още е не­обходимо по-продължително време за обучение и дори там, където то всъщност става излишно, работниците ревностно го поддържат. Така напр. в Англия намираме, че laws of appren­ticeship [законите за чиракуването] с предвиденото в тях седем­годишно чиракуване остават в пълна сила до самия край на манифактурния период и се унищожават едва от едрата про­мишленост. Тъй като занаятчийската сръчност си остава главна основа на манифактурата, а съвкупният механизъм, който функ­ционира в манифактурата, няма обективен скелет, който да е независим от самите работници, то капиталът постоянно е принуден да се бори с непокорството на работниците.

«Слабостта на човешката природа — се провиква нашият приятел Юър — е толкова голяма, че колкото е по-изкусен работникът, толкова е по-своеволен, толкова по-мъчно е да се справиш с него и следователно тол­кова по-тежка е вредата, която нанася на съвкупния механизъм със своите неразумни прищевки.»

Поради това през целия манифактурен период не се прекра­тяват оплакванията от недисциплинираността на работниците[19]. И дори да нямахме свидетелствата на тогавашните писа­тели, то повече и от цели библиотеки биха ни говорили простите факти, че от XVI век до епохата на едрата промишленост ка­питалът не е сполучил да завладее цялото разполагаемо работно време на манифактурните работници, че манифактурите са били краткотрайни и напускали седалището си в една страна и го откривали в друга заедно с емиграцията и имиграцията на работниците. «Ред, тъй или инак, трябва да бъде установен», се провиква в 1770 г. неведнъж цитираният автор на «Essay on Trade and Commerce». «Ред» — подхваща 66 години по-късно д-р Ендрю Юър, — «ред» бил липсвал в манифактурата, осно­вана «на схоластичната догма за разделението на труда», и «Аркрайт създаде ред».

При това манифактурата не е могла нито да обхване об­щественото производство в целия му обем, нито да го пре­образува из основи. Като архитектурно украшение на икономическото здание тя се е възвишавала върху широката основа на градския занаят и на селската домашна промишленост. Нейната собствена тясна техническа база е влязла на известно стъпало на развитието в противоречие със създадените от самата нея производствени потребности.

Едно от нейните най-съвършени създания е била работил­ницата за производство на самите оръдия на труда, особено на вече употребяваните по онова време сложни механически апарати.

«Една такава работилница — казва Юър — представляваше картина на разделението на труда с многобройните му степени. Свределът, длетото, стругът — всеки инструмент имаше свои собствени работници, йерархично свързани един с друг според степента на тяхната сръчност.»

Този продукт на манифактурното разделение на труда е произвеждал на свой ред машини. Последните отстраняват занаятчийската дейност като регулиращ принцип на обществе­ното производство. Така, от една страна, се премахва техниче­ската основа за доживотното приковаване на работника към една частична функция. От друга страна, рухват преградите, които този принцип още е поставял на господството на капи­тала.

 


[1] «Не е достатъчно да бъде налице в обществото капиталът, необ­ходим за подразделението на занаятите» (би трябвало да се каже: необхо­димите за тази цел средства за живот и средства за производство); «необ­ходимо е още, щото този капитал да е натрупан в ръцете на предприемачите в достатъчно големи маси, така че те да могат да водят производството в широк мащаб. . . Колкото повече се увеличава разделението на труда, толкова повече работата на един и същ брои работници изисква все по- значителен капитал във вид на инструменти, суров материал и т. н.» (Storch. «Cours d’Economie Politique», парижко издание, т. I, с. 250, 251). «Концентрацията на средствата за производство и разделението на труда са така неотделими едно от друго, както са неотделими в областта на политиката концентрацията на обществените власти и разделението на частните интереси» (Карл Маркс. «Нищета на философията». Париж, 1847, с. 134 [виж К. Маркс, Ф. Енгелс. Съч. Т. 4, с. 156]).

[2] Дъгалд Стюърт нарича манифактурните работници «живи авто­мати. . . употребявани за частични трудови операции» (Dugald Stewart. Цит. съч., с. 318).

[3] У коралите всеки индивид наистина представлява стомахът на цялата група. Само че той й доставя храна, а не я отнема, както римският па­триций е отнемал храната на плебеите.

[4] «Работникът, който цялостно владее един занаят, може да работи навсякъде и да намери препитание; другият (манифактурният работник) е само принадлежност и когато е разделен от своите колеги по работа, няма нито способност да работи, нито самостоятелност и затова е принуден да приеме всички условия, които работодателят смята за добре да му наложи» Storch, «Cours d’Economie Politique», edit. Petersbourg, 1815, t. I, p. 204).

[5] A. Ferguson. Цит. съч., с. 281: «Един може да е спечелил това, което е изгубил другият.»

[6] «Човекът на науката е отделен с цяла пропаст от производителния работник и науката, вместо да служи в ръцете на работника като средство за увеличаване на неговите собствени производителни сили, почти на­всякъде му противостои. . . Знанието става инструмент, който може да бъде отделен от труда и да му стане враждебен» (W. Thompson. «An Inquiry into the Principles of the Distribution of Wealth», London, 1824, p. 274).

[7] A. Smith. «Wealth of Nations», p. V, ch. I, art. II. Като ученик на Фергюсон, който посочил пакостните последици от разделението на труда, А. Смит е бил съвсем наясно по тази точка. В началото на своето съчинение, където той ех professo [специално] хвали разделението на труда, той само мимоходом го посочва като източник на обществените неравенства. Едва в 5-ата книга, за държавните приходи, той възпроизвежда Фергюсон. В «Misere de la Philosophies [«Нищета на философията»] аз казах всичко· необходимо върху историческата връзка между Фергюсон, А. Смит, Льо-монте и Сей по отношение на тяхната критика на разделението на труда и там за пръв път изложих манифактурното разделение на труда като спе­цифична форма на капиталистическия начин на производство (Карл Маркс. «Нищета на философията». Париж, 1847, с. 122 и сл. [виж К. Маркс, Ф. Енгелс. Съч. Т. 4, с. 148—156]).

[8] Още в «History of Civil Society», Edinburgh, 1767, p. 281, Фергюсон казва: «В този век на разделение на труда и самото мислене може да стане особен занаят.»

[9] Рамацини, професор по практическа медицина в Падуа, обнарод­вал в 1700 г. своето съчинение: «De morbis artificum», преведено в 1777 г. на френски език и препечатано в 1841 г. в «Encyclopedie des Sciences Medicales. 7-eme Division Auteurs Classiques». Периодът на едрата про­мишленост естествено е увеличил неговия каталог на професионалните заболявания на работниците. Виж между другото: «Higiene phisique et morale de l’ouvrier dans les grandes villes’en general, et dans la ville de Lyon en particulier. Par le Dr. A. L. Fonteret, Paris 1858, u R. H. Rohatsch. «Die Krankheiten, welche verschiedenen Standen, Altern und Geschlechtern eigen- tiimlich sind», 6 Bande, Ulm 1840. B 1854 г. Дружеството на изкуствата и занаятите121 назначи комисия за изследване на промишлената патоло­гия. Списъкът на документите, събрани от тая комисия, може да се на­мери в каталога на Туикнемския икономически музей. Много важни са официалните «Reports on Public Health». Виж също: Eduard Reich, «Ober die Entartung des Menschen», Erlangen, 1868.

[10] D. Urquhart, «Familiar Words», London, 1855, c. 119. Хегел e имал твърде еретични възгледи върху разделението на труда. «Под обра­зовани хора трябва да се разбират преди всичко такива, които могат да вършат всичко, което вършат други хора», казва той в своята «Философия яа правото»122.

[11] Наивната вяра в изобретателния гений, който отделният капита­лист a priori [от по-рано, независимо от опита] проявявал при разделението на труда, се среща още само»у немски професори като напр. г-н. Рошер, който от благодарност към капиталиста за туй, че от неговата юпитеровска глава излизало съвсем готово разделението на труда, му определя «раз­лични работни заплати». По-голямото или по-малкото прилагане на раз­делението на труда зависи от големината на кесията, а не от величината на гения.

[12] По-раншни писатели, като напр. Пети, анонимният автор на «Advantages of the East-India Trade» и др., по-ясно от Адам Смит устано­вяват капиталистическия характер на манифактурното разделени е на труда.

[13] Изключение правят между по-новите автори няколко писатели от XVIII век като Бекария и Джеймс Харис, които по въпроса за разделе­нието на труда почти само повтарят античните автори. Така Бекариа казва: «Собственият опит доказва на всеки, че когато човек насочи ръце и ум все към един вид труд и продукти, той ги произвежда по-лесно, по- изобилно и по-добре, отколкото ако всеки поотделно би произвеждал за себе си онова, от което се нуждае. . . По този начин хората се разделят на различни класи и съсловия в интереса на общността и за своя лична полза» (Gesare Beccaria, «Elementi di Economia Publika», изд. Кустоди, Parte Modema, т. XI, c. 28). Джеймс Харис, по-късно граф Малмсбъри, който е прочут със своите «Diaries» [«Дневници»] за пребиваването си в Петер­бург като посланик, казва в една бележка към своя «Dialogue concerning Happiness», London, 1741124, препечатана по-късно в «Three Treatises etc.», 3. ed., London, 1772: «Всички доказателства в полза на естествения характер на обществото (доказателства, основани върху принципа на «разделението на занятията») са взети от втората книга на «Републиката» на Платон.»

[14] „Πολλ’ήπιοτατο εργα, κακωζ δ’ήπιοτατο π&ντα“ („Много работи знаеше, но всички лошо знаеше“]. — Атинянинът е чувствувал своето превъзход­ство като стокопроизводител над спартанеца, тъй като последният във време на война е разполагал само с хора, но не с пари — както според Тукидид бил казал Перикъл в своята реч, с която подбуждал атиняните към Пелопонеската война: «σψμασι τε ετοιμότεροι οι αδτονργοι των άνθ-ρώπαν ^ χρήμαοι πολεμειν“ ["Хора, които произвеждат само за себе си, са готови да воюват по-скоро стелата си, отколкото спари»] (Тукидид, кн. I, глава 141). И все пак идеал на атиняните и в областта на материалното производство си е оставала αδταρκεια [автаркията], която противостои на разделението на труда: „-αρ’ών γάρ τό εν, παρά τούτων και τό αόταρκεδ“ ["Откъдето въз­никват благата, оттам възниква и самостоятелността"]. При това трябва да се има предвид, че дори в епохата на свалянето на 30-те тирани не е имало и 5000 атиняни без поземлена собственост.

[15] Платон извежда разделението на труда в общинната формация от многостранността на потребностите на индивида и от едностранчивостта на неговите заложби. Неговото главно разбиране се състои в това, че работ­никът трябва да се приспособява към работата, а не работата към работ­ника — а това е неизбежно, ако той се занимава с няколко занаята извед­нъж, т. е. щом тоя или оня от тях му е страничен занаят: («De republica», I. II. ed. Baiter, Orelli etc.). Нещо подобно казва и Тукидид, кн. I, отд. 142: «Морското дело е изкуство, както и всяко друго, и не може да бъде извършвано от случай на случай, като странично занятие; напротив, нищо друго наред с него не трябва да бъде странично занятие.» Ако работата, казва Платон, трябва да чака работника, тогава критическият момент на производството често се пропуска и продуктът се разваля („εργον καιρόν διδλλνται“). Тази Платонова идея срещаме отново в протеста на английски­те притежатели на работилници за избелване против онзи параграф от фабричния закон, който фиксира за всички работници определен час за хранене. Тяхната работа не могла да се нагажда към работниците, защото «нито една от различните операции — изваряване, изпиране, избелване, гладене, излъскване, боядисване — не може да бъде спряна в определен момент без риск за повреда. . . Установяването на един и същ обеден час за всички работници може понякога да изложи скъпи стоки на опасност поради това, че не е завършен работният процес.» Le platonisme ού va-t-il se nicher! [Къде ли още ще се загнезди платонизмът!]

[16] Ксенофонт разказва, че да се храни човек на трапезата на пер­сийския цар било не само голяма чест, но и ястията били много по-вкусни от другаде. «И в това няма нищо чудно, защото както всички изкуства са особено усъвършенствувани в големите градове, така и царските ясти се приготовляват специално. Защото в малките градове един и същ човек прави легла, врати, рала, маси; често пъти той прави и къщи и е доволен, ако намери достатъчно клиенти, за да може да се издържа. Съвсем невъз­можно е един човек, който извършва толкова много работи, да извършва всичките добре. Но в големите градове, където всеки работник намира мно­го купувачи, достатъчен е и един занаят, за да изхрани човека. Често пъти дори няма нужда от един цял занаят, а един напр. произвежда мъжки обуща, друг — женски. На места един живее само с шиене, друг с кроене на обущата; един само крои дрехи, а друг само съединява парчетата. Есте­ствено е, че този, който извършва най-простия труд, непременно ще го извършва и най-добре. Същото се отнася и до готварското изкуство» (Xenophon, «Cyropaedia», I. VIII, cap. 2). Тук се обръща внимание изклю­чително на качеството на потребителната стойност, макар че ощз Ксенофонт е знаел, че мащабът на разделението на труда зависи от размерите на пазара.

[17] «Той (Бузирис) разделил всички на отделни касти. . . заповядал едни и същи хора постоянно да се занимават с една и съща работа, защото знаел, че ония, които менят своите занятия, не овладяват из основи нито едно от тях; а пък ония, които постоянно се занимават с едни и същи занятия, извършват всяко от тях по най-съвършен начин. И наистина ние виждаме, че в изкуствата и занаятите египтяните са надминали своите съперници много повече, отколкото иначе майсторът надминава необучения работник; а по отношение на законите, които поддържат царската власт и другите държавни учреждения, те са стигнали до такова съвършенство, че прославените философи, които казват нещо по този въпрос, най-много възхваляват държавната наредба на Египет» (Isocratis. «Busiris», гл. 8).

[18] Сравни Diodorus Sisulus [«Diodor's v. Sicilien Historische Bibliothek», В. 1, 1831].

[19] Казаното в текста важи много повече за Англия, отколкото за Франция и повече за Франция, отколкото за Холандия.