Капиталът Критика на политическата икономия

Норма и маса на принадената стойност

В тази глава ние, както и досега, приемаме, че стойността на работната сила, т. е. онази част на работния ден, която е необ­ходима за възпроизводството, или поддържането на работната сила, е дадена, постоянна величина.

При такава предпоставка заедно с нормата е дадена съще­временно и масата на принадената стойност, която отделният работник доставя на капиталиста в определен период от време. Ако напр. необходимото работно време възлиза дневно на 6 часа, които, изразени в количество злато, правят 3 шилинга = 1 талер, то 1 талер представлява еднодневната стойност на една работна сила, или авансираната за купуване на една работна сила капиталова стойност. Ако, по-нататък, нормата на прина­дената стойност е 100%, то този променлив капитал от 1 талер произвежда една маса принадена стойност от 1 талер, или работникът доставя дневно една маса принаден труд от 6 часа.

Но променливият капитал е паричният израз на целокуп­ната стойност на всички работни сили, които капиталистът упо­требява едновременно. Неговата стойност е равна следователно на средната стойност на една работна сила, умножена с броя на употребяваните работни сили. Следователно при дадена стой­ност на работната сила величината на променливия капитал е право пропорционална на броя на едновременно заетите ра­ботници. Така че ако еднодневната стойност на една работна сила е равна на един талер, то необходимо е да се авансира един капитал от 100 талера, за да се експлоатират дневно 100 работни сили, и от п талера, за да се експлоатират дневно п работни сили.

По същия начин, ако един променлив капитал от един талер, който представлява дневната стойност на една работна сила, про­извежда дневна принадена стойност от 1 талер, то един про­менлив капитал от 100 талера ще произведе дневна принадена стойност от 100 талера, а един капитал от п талера — дневна принадена стойност от един талер X п. Така че масата на про­изведената принадена стойност е равна на принадената стой­ност, която дава работният ден на отделния работник, умно­жена с броя на заетите работници. Но понеже, по-нататък, ма­сата на произведената от отделния работник принадена стойност, при дадена стойност на работната сила, се определя от нормата на принадената стойност, то от това произтича следният пръв закон: масата на произведената принадена стойност е равна на величината на авансирания променлив капитал, умножена с нормата на принадената стойност, или се определя от сложното отношение между броя на едновременно експлоатираните от един капиталист работни сили и степента на експлоатацията на отделната работна сила.[1]*

Така че ако означим масата на принадената стойност с М, средната дневна принадена стойност, произведена от отделния ра­ботник, cm, променливия капитал, който всекидневно се аванси­ра за купуване на отделната работна сила, с v, общата сума на про­менливия капитал с V, стойността на една средна работна сила с eq и броя на заетите работници с n, ще получим:

eq-2

Ние постоянно приемаме, че не само стойността на средната работна сила е постоянна величина, но и че заетите от един капи­талист работници са сведени към средни работници. Има из­ключителни случаи, когато произведената принадена стойност не расте пропорцнонално на броя на експлоатираните работ­ници, но тогава и стойността на работната сила не остава посто­янна величина.

Затова при производството на една определена маса прина­дена стойност намалението на единия фактор може да бъде ком­пенсирано с увеличението на другия. Ако променливият капитал се намали и същевременно нормата на принадената стойност се увеличи в същата пропорция, то масата на произвежданата принадена стойност остава непроменена. Ако при по-рано прие­тите от нас предположения капиталистът трябва да авансира 100 талера, за да експлоатира дневно 100 работника, и ако нор­мата на принадената стойност е 50%, то този променлив капи­тал от 100 талера доставя принадена стойност от 50 талера, или 100×3 работни часа. Ако нормата на принадената стойност се удвои, или работният ден се продължи не от 6 на 9, а от 6 на 12 часа, то един намален наполовина променлив капитал от 50 талера ще даде също така принадена стойност от 50 талера, или 50×6 работни часа. Следователно намалението на промен­ливия капитал може да бъде компенсирано чрез пропорционал- но покачване на степента на експлоатация на работната сила, или намалението на броя на експлоатираните работници може да бъде компенсирано чрез пропорционално удължаване на ра­ботния ден. Така че в известни граници предлагането на труд, което може да бъде наложено от капитала, става независимо от предлагането на работници[2] . Напротив, намалението на нор­мата на принадената стойност не изменя масата на произвеж­даната принадена стойност, ако пропорционално расте величи­ната на променливия капитал, или броят на заетите работници.

Но компенсирането на броя на работниците, или на величи­ната на променливия капитал, чрез покачване на нормата на принадената стойност, или чрез удължаване на работния ден, среща непреодолими прегради. Каквато и да е стойността на работната сила, дали работното време, необходимо за поддържа­нето на работника, е 2 или 10 часа — общата стойност, която един работник може да произвежда ден след ден, е винаги по- малка от стойността, в която са овеществени 24 работни часа, е винаги по-малка от 12 шилинга или 4 талера, ако това е парич­ният израз на 24 овеществени работни часа. При нашето предиш­но предположение, според което дневно са необходими 6 работни часа, за да се възпроизведе самата работна сила, или за да се замести стойността на капитала, авансиран за нейното купу­ване, един променлив капитал от 500 талера, който употребява 500 работника при норма на принадената стойност 100%, или при 12-часов работен ден, произвежда дневно принадена стой­ност от 500 талера, или от 6 X 500 работни часа. Един капитал от 100 талера, който употребява дневно 100 работника при норма на принадената стойност 200%, или при 18-часов рабо­тен ден, произвежда една маса принадена стойност от само 200 талера, или от 12X 100 работни часа. А цялата новопроизведена от него стойност, т. е. еквивалентът на авансирания про­менлив капитал плюс принадената стойност, никога не може за един ден да достигне сумата от 400 талера, или от 24×100 работни часа. Абсолютната граница на средния работен ден, който по природа винаги е по-малък от 24 часа, образува абсолютна граница на компенсирането на намаления променлив капитал чрез увеличаване на нормата на принадената стойност, или на намаления брой на експлоатираните работници чрез покачване на степента на експлоатацията на работната сила. Този ясен до очевидност втори закон е важен за обяснението на много явления, които произтичат от тенденцията на капи­тала — която ще бъде разгледана по-късно — да намалява колкото се може повече броя на заетите от него работници, или своята променлива съставна част, превърната в работна сила в противоположност на другата му тенденция — да произвежда колкото може по-голяма маса принадена стойност. И обратно. Ако масата на заетите работни сили, или величината на промен­ливия капитал, се увеличава, но не пропорционално с намале­нието на нормата на принадената стойност, то масата на про­изведената принадена стойност се намалява.

Третият закон произтича от това, че масата на произвежда­ната принадена стойност се определя от двата фактора, от нор­мата на принадената стойност и от величината на авансирания променлив капитал. Ако са дадени нормата на принадената стой­ност, или степента на експлоатация на работната сила, и стой­ността на работната сила, или величината на необходимото ра- ботно време то от само себе си се разбира, че колкото по-голям е променливият капитал, толкова по-голяма е масата на про­извежданата стойност и на принадената стойност. Ако е дадена границата на работния ден, а също и границата на необходимата му съставна част, тогава масата на стойността и на принадената стойност, произвеждана от един отделен капиталист, очевидно зависи изключително от масата на труда, която той поставя в движение. А тази маса, при дадените предпоставки, зависи от масата на работната сила, или от броя на работниците, които той експлоатира, докато този брой от своя страна се определя от величината на авансирания от него променлив капитал. Следователно при дадена норма на принадената стойност и придадена стойност на работната сила масите на произвежданата принадена стойност са право пропорционални на величините на авансираните променливи капитали. Но ние знаем, че капи­талистът дели своя капитал на две части. Едната част той влага в средства за производство. Това е постоянната част на неговия капитал. Другата част той превръща в жива работна сила. Това е неговият променлив капитал. На базата на един и същ начин на производство в различните отрасли на производството се извършва различно разделение на капитала на постоянна и променлива съставна част. В рамките на един и същ отрасъл на производството това съотношение се изменя заедно с изме­нението на техническата основа и на обществената комбинация на производствения процес. Но както и да се разпада даден капитал на постоянна и променлива съставна част, дали послед­ната се отнася към първата както 1 : 2, 1 : 10 или 1 : х — това не засяга току-що установения закон, тъй като стойността на постоянния капитал, както ни е известно от предишния анализ, наистина се явява отново в стойността на продукта, но не влиза в новосъздадената стойност. За да се вземат на работа 1000 предачи, нужен е, естествено, повече суров материал, вретена и т. н., отколкото за да се вземат на работа 100 предачи. Но макар че стойността на тези добавъчни средства за производство може да се покачва, да спада, да остава без промяна, да бъде голяма или малка, тя все пак не оказва никакво влияние върху процеса на нарастването на стойността, осъществяван от работните сили, които движат тези средства за производство. Така че установеният по-горе закон приема следната форма: масите на стойността и на принадената стойност, произвеждани от раз­лични капитали при дадена стойност и еднаква степен на екс­плоатация на работната сила, са право пропорционални на ве­личините на променливите съставни части на тези капитали, т. е. на техните превърнати в жива работна сила съставни части.

Този закон явно противоречи на целия опит, основан на външния вид на явленията. Всеки знае, че един собственик на памукопредачна фабрика, който в процентно отношение към це­лия вложен капитал употребява относително много постоянен и малко променлив капитал, не получава от това по-малко пе­чалба, или принадена стойност, отколкото един хлебар, който привежда в движение относително много променлив и малко постоянен капитал. За разрешаването на това привидно про­тиворечие са потребни още много междинни звена, също както в елементарната алгебра са потребни още много междинни звена, за да се разбере, че zero може да представлява една действи­телна величина. Макар че класическата икономия никога не е формулирала този закон, тя инстинктивно се опира на него, защото той е необходим извод от закона за стойността изобщо. Чрез насилствена абстракция тя се старае да го спаси от про­тиворечията в неговата външна проява. По-сетне[3] ще видим, че школата на Рикардо се спъна о това препятствие. А вулгарната икономия, която «наистина нищо не е научила», и тук, както и навсякъде другаде, се улавя за външното привидно противоречие срещу закона на самото явление. В противопо­ложност на Спиноза тя мисли, че «невежеството е достатъчно ос­нование».

Трудът, който съвкупният капитал на едно общество поставя всеки ден в движение, може да се разгледа като един единствен работен ден. Ако напр. броят на работниците е един милион, а средният работен ден на един работник — 10 часа, общественият работен ден ще се състои от 10 милиона часа. При дадена продължителност на този работен ден — все едно дали границите му са физически или социално определени — масата на принадената стойност може да бъде увеличена само с увеличаване на броя на работниците, т. е. на работническото население. Нарастването на населението образува тук матема­тическата граница за производството на принадена стойност от страна на съвкупния обществен капитал. И обратно. При дадена величина на населението тази граница се образува от възможното най-голямо удължаване на работния ден[4] . В следната глава ще видим, че този закон важи само за досега разгледаната форма на принадената стойност.

От досегашното разглеждане на производството на принаде­ната стойност следва, че не всяка произволна сума от пари или стойности може да бъде превърната в капитал; напротив, за това превръщане е необходим като предварително условие известен минимум от пари, или разменна стойност, в ръцете на отделния притежател на пари или стоки. Минимумът от променлив капитал — това е костуемата цена на една работна сила, използвана всеки ден в течение на цялата година за получаване на принадена стойност. Ако работникът притежа­ваше свои собствени средства за производство и ако се задово­ляваше да живее като работник, то за него щеше да бъде до- статъчно онова работно време, което е необходимо за възпроиз­водство на неговите средства за живот, да кажем 8 часа дневно. Следователно щяха да му бъдат потребни средства за производ­ство само за 8 работни часа. А капиталистът, който освен тези 8 часа го кара да работи напр. още 4 часа принаден труд, има нужда от една допълнителна парична сума за набавяне на до­пълнителните средства за производство. Но според нашето пред­положение той би трябвало да заангажира двама работника, за да може от всекидневно присвояваната принадена стойност да живее като работник, т. е. да може да задоволява своите необходими потребности. В този случай целта на неговото про­изводство би била само поддържане на живота, а не увелича­ване на богатството — а пък последното е предпоставка за ка­питалистическото производство. За да може той да живее само два пъти по-добре от обикновения работник и да превръща отново в капитал половината от произвежданата принадена стойност, той би трябвало заедно с броя на работниците да увеличи 8 пъти минимума на авансирания капитал. Разбира се, той може също, както и неговият работник, да участвува непосредствено в производствения процес, но тогава той е само! нещо средно между капиталист и работник, той е «дребен май­стор». Известно стъпало от развитието на капиталистическото производство изисква, щото капиталистът да може да употре­бява за присвояване и следователно за контролиране на чужд труд и за продажба на продуктите на този труд всичкото време, през което той функционира като капиталист, т. е. като оли­цетворен капитал[5] . Средновековният цехов строй се е старал насилствено да попречи на превръщането на майстора-занаятчия в капиталист, като ограничавал до твърде незначителен максимум броя на работниците, които можел да държи един отделен майстор. Притежателят на пари или стоки се превръща наистина в капиталист едва когато авансираната в производ­ството минимална сума става много по-голяма от средновеков­ния максимум. Тук, както и в природознанието, се потвърждава правилността на закона, открит от Хегел в неговата «Логи­ка» — че на известна степен чисто количествените изменения преминават в качествени различия[6] .

Минималната сума от стойности, с която отделният прите­жател на пари или стоки трябва да разполага, за да се превърне в капиталист, е различна за различните степени на развитие на капиталистическото производство, а при дадена степен на раз­витие е различна в различните сфери на производството в зави­симост от техните особени технически условия. Известни сфери на производството още в началото на капиталистическото про­изводство изискват такъв минимум капитал, който още не се намира в ръцете на отделни личности. Това предизвиква отча­сти отпускането на държавни субсидии на частни лица както във Франция през времето на Колбер и в някои германска дър­жави до наше време, а отчасти — образуването на дружества с определен от закона монопол за експлоатирането на известни отрасли на промишлеността и търговията[7] — предтечи на съ­временните акционерни дружества.

Ние не се спираме върху подробностите на измененията, които претърпя отношението между капиталист и наемен работ­ник в хода на производствения процес, следователно не се спираме и на по-нататъшното развитие на определенията на самия капитал. Нека изтъкнем само някои по-главни точки.

В рамките на производствения процес капиталът се разви в командуване над труда, т. е. над действуващата работна сила, или над самия работник. Олицетвореният капитал, капитали­стът, бди, щото работникът да изпълнява своята работа стара­телно и с нужната степен на интензивност.

По-нататък, капиталът се разви в едно принудително отно­шение, заставящо работническата класа да влага повече труд, отколкото изисква тесният кръг на нейните собствени жизнени потребности. Като подбудител на чуждо трудолюбие, като из- смуквач на принаден труд и експлоататор на работна сила капиталът далеч надминава по енергия, ненаситност и актив­ност всички предишни производствени системи, почиващи върху пряк принудителен труд.

Капиталът най-напред подчинява труда при ония техниче­ски условия, в които той го заварва исторически. Следователно той не изменя изведнъж начина на производството. Затова про­изводството на принадена стойност в разгледаната досега форма, чрез просто удължаване на работния ден, изглеждаше незави­симо от всяка промяна в самия начин на производство. В старо- модната хлебарница то беше не по-малко ефикасно, отколкото в модерната памукопредачна фабрика.

Ако разглеждаме производствения процес от гледна точка на трудовия процес, то работникът се отнася към средствата за производство не като към капитал, а като към просто сред­ство и материал на своята целесъобразна производителна дей­ност. В кожарската фабрика напр. той се отнася към кожите само като към предмети на своя труд. Той щави кожа, но не кожата на капиталиста. Друг е въпросът, когато разглеждаме производствения процес от гледна точка на процеса на нараст­ване на стойността. Средствата за производство веднага се пре­връщат в средства за всмукване на чужд труд. Сега вече не работникът употребява средствата за производство, а средствата за производство употребяват работника. Вместо да бъдат потре- бени от него като веществени елементи на неговата производи­телна дейност, те го потребяват като фермент на техния собствен жизнен процес, а жизненият процес на капитала се състои само в неговото движение като самонарастваща стойност. Топилни пещи и работилници, които нощем спират и не всмукват никакъв жив труд, са «чиста загуба» («mere loss») за капиталиста. Затова топилните пещи и работилници обосновават известна «претенция за нощен труд» на работните сили. Простото пре­връщане на парите в материални фактори на производствения процес, в средства за производство, превръща последните в правни основания и в принудителни основания за чужд труд и принаден труд. Нека в заключение още един пример да ни покаже как се отразява в съзнанието на капиталистическите глави това свойствено на капиталистическото производство и характеризиращо го превръщане, даже извращаване на отноше­нието между мъртъв и жив труд, между стойността и силата, която твори стойност. По време на бунта на английските фабри­канти през 1848—1850 г. «шефът на ленопредачната и памуко- предачна фабрика в Пейсли, една от най-старите и най-почтени фирми на Западна Шотландия, фирмата Карлайл, синове & Сие, която съществува от 1752 г. и от поколение на поколение се ръководи все от една и съща фамилия» — този извънредно инте­лигентен джентълмен написал в «Glasgow Daily Mail» от 25 април 1849 г. едно писмо под заглавие «Relaissystem», в което между другото се среща следното невероятно наивно място:

«Нека сега разгледаме злините, които произлизат от едно скъсяване на работното време от 12 на 10 часа. . . Те «се свеждат» към най-сериозно увреждане на перспективите и собствеността на фабриканта. Ако той <т. е. неговите «работни ръце») е работил 12 часа и бъде ограничен на 10 часа, то всеки 12 машини или вретена на неговото предприятие се намаля­ват на 10 («then every 12 machines or spindles, in his establishment, chrink to 10») и ако той рече да продаде своята фабрика, те биха били оценени само за 10, така че по този начин всяка фабрика в цялата страна би загубила една шеста част от своята стойност»[8] .

За тази наследствено-капиталистическа западношотландска глава стойността на средствата за производство, на вретената и т. н. дотолкова се слива с тяхното капиталово свойство да самонарастват или всеки ден да поглъщат определено коли­чество чужд безплатен труд, че шефът на фирмата Карлайл & Сие наистина си въобразява, че при продажбата на неговата фабрика ще му платят не само стойността на вретената, но отгоре на това и нарастването на тяхната стойност, не само труда, който се съдържа в тях и е необходим за производството на този вид вретена, но и принадения труд, който с тяхна по­мощ се извлича от добрите западни шотландци от Пейсли — и тъкмо затова, мисли си той, със скъсяването на работния ден с 2 часа продажната цена на всеки 12 предачни машини ще спадне на цената на 10 машини!

 


[1] В авторизираното френско издание втората част на тази фраза е дадена така: «или е равна на стойността само на работната сила, умножена на степента на нейната експлоатация и на броя на едновременно употре­бяваните сили.» Ред.

[2] Този елементарен закон е, както изглежда, неизвестен на господа представителите на вулгарната икономия, които обратно на Архимед си въобразяват, че в определянето на пазарната цена на труда чрез търсенето и предлагането са намерили необходимата опорна точка не за да преобър­нат света, а за да го спрат.

[3] По-подробно за това в «Четвъртата книга».

[4] «Трудът на едно общество, т. е. времето, употребено за стопан­ството, представлява дадена величина, да кажем, по 10 часа дневно от един милион души, или 10 милиона часа. . . Капиталът има своя граница на нарастване. Във всеки даден период тази граница се състои в действител­ното количество на употребеното за стопанството време» («Ап Essay on the Political Economy of Nations», London, 1821, p. 47, 49).

[5] «фермерът не бива да разчита на своя собствен труд; а ако го· прави, то той според мене от това ще губи. Неговата дейност би трябвало· да се състои в надзираването на цялото предприятие; той трябва да на­глежда своя вършач, защото иначе заплатата на последния ще отиде на вятъра, а житото не ще бъде овършано; той трябва да наглежда и своите косачи, жътвари и т. н.; той трябва винаги да обикаля своите огради; той трябва да внимава, щото нищо да не изостава. А. така ще бъде, когато той е прикован на едно място» («An Inquiry into the Connection between the present Price of Provisions and the Size of Farms etc. By a Farmer», London, 1773, p. 12). Това съчинение е твърде интересно. По него човек може да изучи възникването на «capitalist-farmer» [фермера-капиталист] или на merchant-farmer» [фермера-търговец], както авторът изрично го нарича, и да послуша неговите самохвалства пред «small-farmer» [дребния фер­мер], за когото съществува само въпросът, как да поддържа своя живот. «Класата на капиталистите отначало отчасти, а сетне съвсем се освобож­дава от необходимостта на ръчния труд» («Textbook of Lectures on the Po­litical Economy of Nations. By the Rev. Richard Jones», Hertford, 1852, Lecture III, p. 39).

[6] Прилаганата в съвременната химия молекулярна теория, за пръв път научно разработена от Лоран и Жерар, се основава именно на този закон. {Добавка към третото издание. За обяснение на тази бележка, доста тъмна за читателите-нехимици, ще кажем, че тук авторът говори за въглеводородните съединения, наречени от Ш. Жерар през 1843 г. «хомо- ложни редове», всеки от които има своя алгебрична формула. Така редът на парафините е СпН2п+2; редът на нормалните алкохоли — СпН2П+20; този на нормалните мастни киселини— СпН2п02, и мн. др.В гореприведените примери чрез проста количествена прибавка на СН2 към молекулярната формула всеки път се образува качествено различно тяло. За преувели­ченото от Маркс участие на Лоран и Жерар в установяването на тоя важен факт виж и Kopp, «Entwicklung der Chemie», Miinchen, 1873, S. 709 и 716, и Sghoriemmer, «Rise and Development of Organic Chemistry», London, 1879, p. 54— Ф. E.}

[7] Мартин Лутер нарича такива институти « die Gesellschaft Mono- polia» [«дружество-монопол»].

[8] «Reports of Insp. of Fact, for 30th April 1849», p. 60. Фабричният инспектор Стюърт, сам шотландец и в противоположност на английските фабрични инспектори напълно в плен на капиталистическия начин на ми­слене, заявява изрично, че това писмо, което той прибавя към своя отчет, било «най-полезното съобщение, което някога е било направено от някой от фабрикантите, прилагащи Relaissystem, и изрично цели премахването на предубежденията и съмненията против тази система».