Капиталът Критика на политическата икономия

Понятието за относителна принадена стойност

Онази част от работния ден, която произвежда само еквива­лент на заплатената от капитала стойност на работната сила, се приемаше досега от нас като постоянна величина, каквато тя е и наистина при дадени производствени условия, при дадено стъпало от икономическото развитие на обществото. Свръх това необходимо работно време работникът може да работи още 2, 3, 4, 6 и т. н. часа. От размера на това удължение зависеха нормата на принадената стойност и величината на работния ден. Докато необходимото работно време беше постоянно, целият работен ден, напротив, беше променлив. Да си представим сега един работен ден, чиято величина и чието разделение на необхо­дим труд и принаден труд са дадени. Нека линията ас, или a__________b___c, представлява напр. един 12-часов работен ден, частта ab — 10 часа необходим труд, а частта — 2 часа принаден труд. И тъй, как може да бъде увеличено производ­ството на принадена стойност, т. е. да бъде удължен принаденият труд, без всякакво по-нататъшно удължение или независимо от всякакво по-нататъшно удължение на ас?

Въпреки дадените граници на работния ден ас, частта очевидно може да бъде продължена, ако не чрез продължава­нето й отвъд крайния пункт с, който е същевременно краен пункт и на работния ден ас, то чрез преместване на нейния начален пункт b в противоположна посока към а. Да предполо­жим, че частта b’—b в линията

a_____________b__b__c

е равна на половината от Ьс, или е равна на един работен час. Ако сега в 12-часовия работен ден ас точката b се премести в

b’, то ще се разшири до размерите на b’с, принаденият труд ще нарасне с една втора, от 2 на 3 часа, макар работният ден, както и преди, да си остава само 12 часа. Но това удължаване на принадения труд от Ьс на b’с, от 2 на 3 часа, е очевидно невъз­можно без едновременното скъсяване на необходимия труд от ab на ab от 10 на 9 часа. На удължаването на принадения труд ще отговаря скъсяване на необходимия труд, или една част от онова работно време, което работникът досега фактиче­ски е употребявал за себе си, се превръща в работно време за

 капиталиста. При това би се изменила не дължината на работ­ния ден, а неговото деление на необходим труд и принаден труд.

От друга страна, самата величина на принадения труд е очевидно дадена, щом са дадени величината на работния ден и стойността на работната сила. Стойността на работната сила, т. е. необходимото за нейното производство работно време, определя работното време, необходимо за възпроизводството на нейната стойност. Ако един работен час се изразява в коли­чество злато, равно на половин шилинг, или 6 пенса, и ако еднодневната стойност на работната сила възлиза на 5 шилинга, то работникът трябва да работи дневно по 10 часа, за да замести платената му от капитала еднодневна стойност на работната му сила, или за да произведе един еквивалент на стойността на необходимите му за един ден средства за живот. Със стойността на тези средства за живот е дадена стойността на неговата ра­ботна сила[1], а със стойността на неговата работна сила — величината на неговото необходимо работно време. А величи­ната на принадения труд се получава чрез изваждане на необходимото работно време от целокупния работен ден. Като из­вадим десет часа от дванадесет часа, остават два часа и при да­дените условия очевидно няма възможност принаденият труд да бъде продължен на повече от два часа. Наистина, капиталистът може да плати на работника вместо 5 шилинга само 4 шилинга и 6 пенса или още по-малко. За да се възпроизведе тази стойност от 4 шилинга и 6 пенса, биха стигнали 9 работни часа и сле­дователно от 12-часовия работен ден биха се паднали на прина­дения труд 3 вместо 2 часа, а самата принадена стойност би се покачила от 1 шилинг на 1 шилинг и 6 пенса. Но този резул­тат би бил постигнат само чрез намаляване на работната за­плата на работника под стойността на неговата работна сила. С 4-те шилинга и 6 пенса, които той произвежда за 9 часа, тон разполага с 1/10 по-малко средства за живот, отколкото по-рано и затова се извършва само непълно възпроизводство на неговата работна сила. Принаденият труд тук би се удължил само благодарение на прекрачване на неговите нормални гра­ници, областта му би се разширила само поради узурпаторско заграбване на част от областта на необходимото работно време. Въпреки важната роля, която този метод играе в действител­ното движение на работната заплата, тук той се изключва по силата на нашата предпоставка, че стоките, а следователно и работната сила, се купуват и продават по тяхната пълна стой­ност. Щом веднъж сме приели тази предпоставка, работното време, необходимо за произвеждането на работната сила или за възпроизвеждането на нейната стойност, не може да се скъ­сява чрез намаляване на заплатата на работника под стойността на неговата работна сила, а само чрез намаляване на самата тази стойност. При дадена дължина на работния ден удължава­нето на принадения труд трябва да произтича от скъсяването на необходимото работно време, а не обратно — скъсяването на необходимото работно време да произтича от удължаване на принадения труд. В нашия пример стойността на работната сила трябва действително да спадне с 1/10, за да се намали и необходимото работно време с 1/10, от 10 на 9 часа, а следова­телно и принаденият труд да се удължи от 2 на 3 часа.

Но такова спадане на стойността на работната сила с 1/19 предполага от своя страна, че същата маса от средства за жи­вот, която преди се е произвеждала за 10 часа, се произвежда сега за 9 часа. А това е невъзможно без повишаване на произво­дителната сила на труда. С дадени средства за производство един обущар може напр. да направи един чифт обуща за един 12-часов работен ден. За да може той за същото това време да направи два чифта обуща, производителната сила на неговия труд трябва да се удвои, а тя не може да се удвои, без да се изменят средствата или методите на неговия труд, или и двете едновременно. Следователно трябва да настъпи революция в производствените условия на неговия труд, т. е. в начина на неговото производство, а следователно и в самия трудов про­цес. Под повишаване на производителната сила на труда ние тук изобщо разбираме всяко изменение в трудовия процес, благодарение на което обществено необходимото работно време за произвеждане на дадена стока се скъсява, така че по-малко количество труд придобива способността да произвежда по- голямо количество потребителна стойност[2]. И така, ако при производството на принадена стойност в досега разглежданата форма начинът на производството бе приет за даден, за произ­водството на принадената стойност чрез превръщане на необхо­дим труд в принаден труд в никой случай не е достатъчно капи­талът да е завладял трудовия процес в неговата исторически унаследена или съществуваща форма и само да е удължил не­говата продължителност. Той трябва да направи преврат в тех­ническите и обществените условия на трудовия процес, а следо­вателно и в самия начин на производство, за да повиши про­изводителната сила на труда, а чрез повишаването на произво­дителната сила на труда да понижи стойността на работната сила и по този начин да скъси онази част от работния ден, която е необходима за възпроизводството на тази стойност.

Принадената стойност, която се произвежда чрез удължа­ване на работния ден, аз наричам абсолютна принадена стой­ност; а принадената стойност, която възниква от скъсяване на необходимото работно време и от съответно изменение в съотно­шението на величините на двете съставни части на работния ден, аз наричам относителна принадена стойност.

За да се понижи стойността на работната сила, повишава­нето на производителната сила на труда трябва да обхване такива отрасли на промишлеността, продуктите на които опре­делят стойността на работната сила, т. е. или направо влизат в кръга на обичайните средства за живот, или могат да ги заме­стят. Но стойността на една стока се определя не само от количеството труд, което й придава окончателната форма, а и от масата труд, която се съдържа в средствата за производство на тази стока. Така напр. стойността на една обувка се определя не само от труда на обущаря, но и от стойността на кожата, «смолата, конците и т. н. Така че повишаването на производи­телната сила на труда и съответното поевтиняване на стоките в онези отрасли на промишлеността, които доставят веществе­ните елементи на постоянния капитал, средствата на труда и работните материали за производството на необходимите сред­ства за живот, също така намаляват стойността на работната сила. Напротив, повишаването на производителната сила на труда в такива отрасли на промишлеността, които не доставят нито необходими средства за живот, нито средства за производ­ство на тези средства за живот, оставя стойността на работната сила незасегната.

Разбира се, поевтинялата стока понижава стойността на работната сила само pro tanto, т. е. само в онова съотношение, в което тя участвува във възпроизводството на работната сила. Ризите напр. са необходимо средство за живот, но само едно от многото. Тяхното поевтиняване намалява само разходите на работника за ризи. А общият сбор на необходимите средства за живот се състои от различни стоки, всички до една продукт на отделни отрасли на промишлеността, и стойността на всяка такава стока винаги образува само съответна част от стойността на работната сила. Тази стойност се намалява заедно с намале­нието на необходимото за нейното възпроизводство работно време, чието общо скъсяване е равно на сбора от неговите скъ­сявания във всички споменати по-горе отделни отрасли на про­изводството. Ние тук разглеждаме този общ резултат така, че той изглежда като непосредствен резултат и непосредствена цел във всеки единичен случай. Когато един отделен капиталист чрез повишаване на производителната сила на труда поевти­нява, напр. ризите, той съвсем не си поставя за цел да намали pro tanto стойността на работната сила, а следователно и не­обходимото работно време, но той може да допринесе за пови­шаването на общата норма на принадената стойност само до­колкото в края на краищата допринася за достигането на този резултат.[3] Трябва да се прави разлика между общите и необходимите тенденции на капитала — и техните форми на проява.

Сега задачата ни не е да разглеждаме по какъв начин има­нентните закони на капиталистическото производство се проя­вяват във външното движение на капиталите, действуват като принудителни закони на конкуренцията и достигат до съзна­нието на отделния капиталист като движещи мотиви на неговата дейност — но още отсега става ясно, че научният анализ на конкуренцията е възможен само когато бъде опозната вътреш­ната природа на капитала, също както привидното движение на небесните тела става ясно само за онзи, който знае тяхното действително, но неуловимо за сетивата движение. Все пак, за да се разбере производството на относителната принадена стойност, и то само въз основа на вече получените резултати, трябва да отбележим следното.

Ако един работен час се изразява в едно количество злато, равно на 6 пенса, или 1/2 шилинг, то за един дванадесетчасов ра­ботен ден ще се произведе стойност от 6 шилинга. Да приемем, че при дадената производителна сила на труда в тези 12 ра­ботни часа се произвеждат 12 парчета от определена стока. И нека стойността на средствата за производство, суров мате­риал и т. н., употребени за всяко парче, да бъде равна на 6 пенса. При тези условия парчето стока ще струва 1 шилинг, а именно 6 пенса за стойността на средствата за производство 6 пенса за стойността, която е новоприбавена при тяхната пре­работка. Да допуснем, че някой капиталист успее да удвои производителната сила на труда, така че в дванадесетчасовия работен ден да произведе 24 вместо 12 парчета от същата стока. Ако стойността на средствата за производство остане непроме­нена, стойността на парчето стока ще спадне на 9 пенса, а именно 6 пенса за стойността на средствата за производство и 3 пенса за стойността, която е новоприбавена от последния труд. Въпре­ки удвоената производителна сила работният ден създава, както и преди, нова стойност от само 6 шилинга, само че тя сега се разпределя върху двойно повече продукти. Затова на всеки отделен продукт се пада вече само 1/24 вместо 1/12 от тази обща стойност, 3 пенса вместо 6 пенса, или, което е същото, към средствата за производство при превръщането им в готов продукт сега се прибавя за всяко парче само половин работен час, а не цял, както беше преди. Индивидуалната стойност на тази стока сега е по-малка от нейната обществена стойност, т. е. тя струва по-малко работно време, отколкото грамадната маса от същите продукти, произведени при средните обществени условия. Едно парче струва средно 1 шилинг, или представлява 2 часа обществен труд; при изменения начин на производство то струва само 9 пенса, т. е. съдържа само 1 Va работни часа. Но действителната стойност на една стока не е нейната индиви- дуална, а нейната обществена стойност, т. е. тя не се измерва с работното време, което стоката в отделния случай фактически струва на производителя, а с общественонеобходимото за ней­ното производство работно време. Така че, ако капиталистът, който прилага новия начин на производство, продава своята стока по нейната обществена стойност от 1 шилинг, той я продава с 3 пенса над нейната индивидуална стойност и по този начин реализира една добавъчна принадена стойност от 3 пенса. От друга страна, дванадесетчасовият работен ден сега се изразява за него в 24 парчета стока вместо в предишните 12. Следова­телно, за да продаде продукта от един работен ден, той се нуждае от двоен пласмент, или двойно по-голям пазар. При равни други условия неговите стоки завладяват по-голям пазар само чрез понижаване на техните цени. Затова той ще ги продава над тяхната индивидуална стойност, но под тяхната обществена стойност, да речем — по 10 пенса парчето. По този начин той все пак печели от всяко парче добавъчна принадена стойност от 1 пенс. Той реализира това увеличение на принадената стой­ност независимо от това, дали неговите стоки спадат или не спадат към необходимите средства за живот, т. е. дали оказват определящо влияние върху общата стойност на работната сила. Така че независимо от това последно обстоятелство за всеки отделен капиталист съществува подтикът да поевтинява стоката чрез повишаване на производителната сила на труда.

Впрочем дори и в този случай увеличеното производство на принадена стойност произтича от скъсяването на необходимото работно време и от съответното удължаване на принадения труд.[4] Нека необходимото работно време да бъде 10 часа, т. е. дневната стойност на работната сила да бъде 5 шилинга, а принаденият труд да бъде 2 часа, т. е. всекидневно произвежда­ната принадена стойност да бъде равна на 1 шилинг. Но нашият капиталист произвежда сега 24 парчета, които той продава по 0 пенса парчето, или всичко за 20 шилинга. Тъй като стой­ността на средствата за производство е равна на 12 шилинга, то само 142/б парчета стока заместват авансирания постоянен капитал. Дванадесетчасовият работен ден се изразява в другите 93/ь парчета. Тъй като цената на работната сила е = 5 шилинга, то в продукта от 6 парчета се изразява необходимото работно време, а в 33/5 парчета — принаденият труд. Съотношението между необходимия труд и принадения труд, което при сред­ните обществени условия беше 5:1, сега е само 5:3. Същият резултат се получава и по следния начин: стойността на про­дукта от дванадесетчасовия работен ден е 20 шилинга. От тях 12 шилинга се падат на стойността на средствата за производ­ство, която отново се появява в стойността на продукта. Така че остават 8 шилинга като паричен израз на стойността, в която се изразява работният ден. Този паричен израз е по-висок от паричния израз на средния обществен труд от същия вид, 12 часа от който се изразяват само в 6 шилинга. Онзи труд, който има изключително висока производителна сила, дей­ствува като умножен труд, създава в еднакви периоди време по-високи стойности, отколкото средният обществен труд от същия вид. Но нашият капиталист, както и преди, плаща само 5 шилинга за еднодневната стойност на работната сила. Така че за да възпроизведе тази стойност, работникът сега има нужда само от 71/2 часа вместо от предишните 10. Затова пък неговият принаден труд нараства с 2 ½  часа, а произвежданата от него принадена стойност — от 1 на 3 шилинга. Ето защо капита­листът, който прилага подобрения начин на производство, при­своява като принаден труд по-голяма част от работния ден, от­колкото другите капиталисти от същия отрасъл. Той прави в отделния случай това, което капиталът в неговата цялост прави при производството на относителната принадена стойност. Но, от друга страна, онази добавъчна принадена стойност изчезва, щом новият начин на производство стане общоприет и с това изчезне разликата между индивидуалната стойност на по-евтино произвежданите стоки и тяхната обществена стойност. Същият закон за определянето на стойността чрез работното време, който капиталистът с новия метод чувствува под формата на необхо­димост да продава своята стока под нейната обществена стой­ност, тласка неговите съперници, под формата на принудителен закон на конкуренцията, да въвеждат новия начин на произ­водство.[5] Така че в края на краищата целият този процес засяга общата норма на принадената стойност само тогава, когато повишаването на производителната сила на труда обхване та­кива отрасли на производството и следователно поевтинява такива стоки, които влизат в кръга на необходимите средства за живот и поради това образуват елементи на стойността на работната сила.

Стойността на стоките е обоатно пропорционална на произ­водителната сила на труда. Това се отнася и до стойността на работната сила, тъй като тя се определя от стокови стойности. Напротив, относителната принадена стойност е право пропор­ционална на производителната сила на труда. Тя расте с пови­шаването и спада с понижаването на производителната сила. Един среден обществен работен ден от 12 часа — при предпо­ставката, че паричната стойност е неизменна — произвежда постоянно все същата нова стойност от 6 шилинга, както и да се разпада тази стойностна сума на еквивалент на стойността» на работната сила и на принадена стойност. Но ако поради повишаване на производителната сила стойността на всекиднев­ните средства за живот, а следователно и еднодневната стойност на работната сила спадне от 5 шилинга на 3 шилинга, то при­надената стойност нараства от 1 шилинг на 3 шилинга. За да се възпроизведе стойността на работната сила, преди бяха по­требни 10 работни часа, а сега само 6. Четири работни часа останаха свободни и могат да бъдат присъединени към областта на принадения труд. Затова иманентен нагон и постоянна тен­денция на капитала е да повишава производителната сила на труда, за да поевтинява стоката, а чрез поевтиняване на стоката да поевтинява самия работник.[6]

Абсолютната стойност на стоката сама по себе си е безраз­лична за капиталиста, който я произвежда. Него го интере­сува само принадената стойност, която се съдържа в нея и може да бъде реализирана при продажбата. Реализацията на прина­дена стойност сама по себе си съдържа и заместване на аванси­раната стойност. Но тъй като относителната принадена стойност расте право пропорционално на развитието на производителната сила на труда, докато стойността на стоките спада обратно про­порционално на същото това развитие, следователно тъй като един и същ процес поевтинява стоките и увеличава съдържащата се в тях принадена стойност, то с това се разрешава загадката, че капиталистът, когото интересува само производството на разменна стойност, постоянно се стреми да понижи разменната стойност на стоките — едно противоречие, с което един от осно­вателите на политическата икономия, Кене, е измъчвал своите противници и на което те не са му дали никакъв отговор.

«Вие признавате — казва Кене, — че колкото повече разходи или скъпа р&бота човек може да спести без вреда за производството при фа­брикуването на промишлени продукти, толкова по-изгодно е това спестя­ване, понеже то намалява цената на продукта. И въпреки това вие вярвате, че производството на богатството, което произлиза от труда на индустриал­ците, се състои в увеличението на разменната стойност на техните произ­ведения.»

Така че при капиталистическото производство икономията на труд чрез развитие на производителната сила на труда[7] съвсем няма за цел скъсяването на работния ден. Тя цели само да скъси работното време, необходимо за произвеждането на едно определено количество стоки. Обстоятелството, че ра­ботникът при повишена производителна сила на своя труд про­извежда за 1 час напр. 10 пъти повече стоки от по-рано, следо­вателно за всяко парче стока има нужда от 10 пъти по-малко работно време, съвсем не пречи на капиталиста и сега да го за­ставя да работи по 12 часа, както и по-преди, и в тези 12 часа да произвежда 1200 парчета вместо предишните 120. Неговият работен ден може дори да бъде и удължен, така че той сега в 14 часа да произвежда 1400 парчета и т. н. Ето защо у ико­номисти от калибъра на Маккулох, Юър, Сениор и tutti quanti [тем подобни] човек може на една страница да прочете, че работ­никът трябва да бъде благодарен на капитала за развитието на производителните сили, понеже то скъсявало необходимото работно време, а на следващата страница — че тази си благо­дарност той трябва да докаже на дело, като работи по 15 часа на ден вместо предишните 10. Развитието на производителната сила на труда в рамките на капиталистическото производство има за цел да скъсява онази част от работния ден, в която ра­ботникът трябва да се труди за себе си, и именно по този начин да удължава другата част от работния ден, през която работ­никът може да работи даром за капиталиста. Доколко този резултат може да бъде постигнат и без поевтиняване на сто­ките — това ще стане ясно при прегледа на отделните методи на производство на относителна принадена стойност, към чието оазглеждане ние сега минаваме.

 


[1] Стойността на средната дневна заплата се определя с това, от което работникът има нужда, «за да живее, да работи и да се размножава» {William Petty, «Political Anatomy of Ireland», 1672, p. 64). «Цената на труда винаги се определя от йената на необходимите средства за живот.» Работникът не получава полагащата му се заплата, «ако работната за­плата не му позволява да поддържа съответно на неговото ниско жизнено равнище и на положението му като работник едно тъй голямо семейство — каквото е участ на мнозина от тях» (J. Vanderlint, цит. съч., с. 15). «Простият работник, който няма нищо друго освен своите ръце и своето старание, получава само толкова, за колкото успее да продаде своя труд на други. . . При всички видове труд трябва да се стигне дотам и в дей­ствителност се стига дотам, че работната заплата на работника се огра­ничава върху това, което му е необходимо за поддържане на неговия живот» (Turgot, «Reflexions sur la Formation et la Distribution des Richesses», Oeuvres, ed. Daire, t. 1, p. 10). «Цената на средствата за съществуване в действителност е равна на разноските по производството на труда» (Malthus, «Inquiry into the Nature and Progress of Rent and the Principles by which it is regulated», London, 1815, p. 48, бележката).

[2] «Усъвършенствуването на занаятите означава само откриване на нови методи, благодарение на които една стока може да бъде произведена с по-малко работници, или (което е все едно) в по-кратко време, отколкото преди» (Galiani, цит. съч., с. 158, 159). «Икономията в производствените разходи не може да бъде нищо друго освен икономия в количеството труд, употребен в производството» (Sismondi. «Etudes etc.», t. I, p. 22).

[3] «Когато фабрикантът чрез усъвършенствуване на машините удвоява количеството на своите продукти. . . той печели (в края на краи­щата) само дотолкова, доколкото с това сполучва по-евтино да облича работника. . . и по-такъв начин на работника се пада една по-малка част от общия продукт» (Ramsay, цит. съч., с. 168, 169).

[4] «Печалбата на един човек не зависи от неговото господство над продукта на чуждия труд, а от неговото господство над самия този труд. Ако той може да продава своите стоки на по-висока цена, докато заплатата на неговите работници остава непроменена, той очевидно извлича печалба от това. . . Тогава една по-малка част от това, което той произвежда, е достатъчна, за да постави в движение същия труд, и следователно една по- голяма част остава за него самия» ([J. Cazenove.J «Outlines of Political Economy», London, 1832, p. 49, 50).

[5] «Ако моят съсед, произвеждайки много стока с малко труд, може да продава евтино, то аз трябва да смогна да продавам също тъй евтино като него. Така всяко изобретение, всеки инструмент или всяка машина, които работят с по-малко работни ръце и следователно работят по-евтино, пораждат у другите един вид принуда и едно съревнование — или и те да приложат същия метод, същия инструмент или същата машина, или пък да изнамерят нещо подобно, за да се намират всички в еднакви условия, та никой да не може да продава по-евтино от своя съсед» («The Advantages of the East-India Trade to England», London, 1720, p. 67).

[6]«В каквато пропорция и да се намаляват разходите на един ра­ботник, в същата пропорция ще се намалява и неговата работна заплата, ако промишлеността през това време бъде свободна от всякакви ограни­чения» («Conciderations concerning taking of the Bounty on Corn exported etc.», London, 1753, p. 7). «Интересите на промишлеността изискват житото и всички други средства за живот да бъдат колкото може по-евтини; всичко, което ги прави по-скъпи, по необходимост поскъпява и труда. . . Във всички, страни, в които промишлеността няма ограничения, цената на средствата за живот по необходимост влияе върху цената на труда. По­ следната винаги ще бъде намалявана, когато поевтинеят средствата за живот» (пак там, с. 3). «Работната заплата спада в същата пропорция, в каквато нарастват производителните сили. Машината наистина поевти­нява необходимите средства за живот, но тя освен тях поевтинява и ра­ботника» («А Prize Essay on the comparative Merits of Competition and Co-operation», London, 1834, p. 27).

[7] «Тези спекуланти, които толкова пестят труда на работниците, които би трябвало да плащат» (G. N. Bidaut. «Du Monopole qui s’etablit dans les Arts industriels et le Commerce», Paris, 1828, p. 13). «Предприемачът винаги ще прави всичко възможно, за да пести време и труд» (Dugald Stewart. «Works», ed. by Sir W. Hamilton. Edinburgh 1855, «Lectures on Political Economy», c. 318). «Те (капиталистите) имат всичкия интерес производителните сили на работниците, които те заангажират, да бъдат колкото е възможно по-големи. Тяхното внимание е насочено почти из­ключително към увеличението на тази сила» (R. Jones. «Textbook of Lectures on the Political Economy of Nations». Herford, 1852, Lecture III fc. 39]).