Послеслов към второто издание

Аз дължа преди всичко да посоча на читателите на първото издание направените във второто издание промени. Веднага се вижда по-прегледното подразделяне на книгата. Допълнител­ните бележки навсякъде са означени като бележки към второто издание. Колкото се отнася до самия текст, най-важното е следното:

Глава 1,1 — с по-голяма научна строгост е проведено из­веждането на стойността чрез анализ на уравненията, в които се изразява всяка разменна стойност, а също тъй изрично е изтък­ната връзката между субстанцията на стойността и определе­нието на величината на стойността чрез обществено необходи­мото работно време, която връзка в първото издание беше само набелязана. Глава I, 3 («Формата на стойността») е изцяло пре­работена. Това се налагаше поради обстоятелството, че в първо­то издание изложението беше дадено два пъти. Мимоходом отбелязвам, че към това двойно изложение ме бе подтикнал моят приятел д-р JI. Кугелман от Хановер. Аз бях на гости у него през пролетта на 1867 г., когато пристигнаха първите коректури от Хамбург, и той ме убеди, че за повечето читатели е необходимо едно допълнително, по-дидактично разяснение на формата на стойността. Последният отдел на първата глава: «Стоковият фетишизъм и т. н.», е изменен в по-голямата му част. Глава III, 1 («Мярка на стойностите») е грижливо преработена, защото в първото издание този отдел беше разработен небрежно и чи­тателите се отпращаха към изложението, дадено вече в «Към критиката на политическата икономия», Берлин, 1859. Значи­телно е преработена и глава VII, особено част 2.

Безполезно е да се спирам поотделно на всички частични изменения в текста, често пъти само стилни. Те се срещат в цялата книга. Все пак сега, когато преглеждам коректурите на излизащия в Париж френски превод, аз намирам, че някои части от немския оригинал изискват на места по-дълбока пре­работка, на места по-големи стилни поправки или по-грижливо отстраняване на случайни опущения. Но за това ми липсваше време, тъй като едва през есента на 1871 г., когато бях зает с други неотложни работи, получих съобщение, че книгата е из­черпана и че печатането на второто издание трябва да почне още през януари 1872 г.

Най-добрата награда за моя труд е приемът, който «Капи­талът» бързо намери сред широки кръгове на работническата класа в Германия. Господин Майер, виенски фабрикант, човек, който по икономическите въпроси стои на буржоазна гледна точка, в една брошура, излязла през Френско-пруската война, сполучливо посочи, че забележителната способност за теорети­ческо мислене, която минаваше за наследствена черта на нем­ците, е напълно изчезнала в тъй наречените образовани класи в Германия, но затова пък отново се пробужда в нейната работни­ческа класа.

В Германия политическата икономия си остана и досега чуждестранна наука. В «Geschichtliche Darstellung des Handels, der Gewerbe usw.», особено в първите два тома на това свое произведение, издадени в 1830 г., Густав фон Гюлих вече раз­глежда голяма част от ония исторически условия, които спъваха у нас развитието на капиталистическия начин на производство, а следователно и формирането на съвременното буржоазно об­щество. У нас липсваше жизнената почва за политическата икономия. Тя се внасяше като готова стока от Англия и Фран­ция; немските професори по политическа икономия оставаха ученици. Теоретическият израз на една чужда действителност се превръщаше в техните ръце в сбор от догми, които те тълку­ваха в духа на окръжаващия ги дребнобуржоазен свят, т. е. тълкуваха ги превратно. Чувството на научно безсилие, което те не можеха съвсем да заглушат, и неприятното съзнание, че са принудени да играят ролята на учители в една област, която всъщност им е чужда — те се опитваха да прикрият с натруфеността на историко-литературна многоученост или с примесва­нето на чужда материя, заета от тъй наречените камерални науки — тази смесица от разнообразни знания, през чистилище­то на които трябва да премине всеки благонадежден кандидат за немски бюрократ.

От 1848 г. насам капиталистическото производство в Гер­мания бързо се разви и сега вече преживява треската на своя спекулативен разцвет. Но съдбата си остана все тъй неблаго- склонна към нашите специалисти. Додето те можеха безпристрастно да се занимават с политическа икономия, в германската действителност липсваха съвременните икономически .отноше­ния. А когато тези отношения се появиха в живота, това стана при обстоятелства, които вече не допускат тяхното безпри­страстно изследване в рамките на буржоазния кръгозор. До­колкото политическата икономия е буржоазна, т. е. доколкото тя схваща капиталистическия строй не като исторически пре­ходно стъпало на развитието, а наопаки, като абсолютна и окон­чателна форма на общественото производство, тя може да остане научна само докогато класовата борба остава скрита или се проявява само в единични явления.

Да вземем Англия. Нейната класическа политическа иконо­мия спада към периода на неразвитата класова борба. Послед­ният й голям представител, Рикардо, в края на краищата съзнателно взема като изходна точка на своето изследване противоположността между класовите интереси, между работна заплата и печалба, между печалба и поземлена рента, като наивно схваща тази противоположност като естествен закон на обществения живот. Но с това буржоазната икономическа наука стига до непреодолима за нея преграда. Още докато Рикардо е жив и в противовес на него се явява критиката в лицето на Сисмонди.[1]

Следващият период, 1820—1830 г., се характеризира в Англия с научно оживление в областта на политическата ико­номия. Това е периодът на вулгаризацията и разпространението на теорията на Рикардо, както н на нейната борба със старата школа. Устройват се бляскави турнири. Онова, което е извър­шено тогава, е малко известно на европейския континент, тъй като полемиката в голямата си част е разпръсната в статии по списанията, в злободневни брошури и в памфлети. Безпри­страстният характер на тая полемика — макар че теорията на Рикардо в изключителни случаи вече служи и като нападателно оръжие срещу буржоазното стопанство — се обяснява с усло­вията по онова време. От една страна, самата едра промишленост току-що е била излязла от своята детска възраст, което се вижда от обстоятелството, че тя едва с кризата през 1825 г. открива периодическите кръгообороти на своя съвременен жи­вот. От друга страна, класовата борба между капитала и труда е била изтикана на заден план: политически — от враждата между групираните около Свещения съюз правителства и фео­дали и водената от буржоазията народна маса; икономически — от разпрата между промишления капитал и аристократическата поземлена собственост, разпра, която във Франция се е скри­вала зад противоположността между интересите на парцелната собственост и едрото земевладение, а в Англия избухнала от­крито след издаването на житните закони. Английската ико­номическа литература от тази епоха напомня икономическия период на буря и натиск във Франция след смъртта на д-р Кене, само че го напомня така, както «сиромашкото лято» напомня пролетта. В 1830 г. настъпва кризата, която наведнъж разре­шава всичко.

Буржоазията във Франция и Англия беше завладяла по­литическата власт. Оттогава класовата борба приема, на прак­тика и на теория, все по-ярко изразени и по-застрашаващи форми. С нея настъпи смъртният час на научната буржоазна икономия. Въпросът вече не беше в това, дали тази или онази теорема е правилна, а дали тя е полезна или вредна за капитала, дали е удобна или неудобна, дали е забранена от полицията или не. На мястото на безкористните изследвания идват препирните на платени драскачи, на мястото на безпристрастното научно изследване — недобросъвестната, угодническа апологетика. Все пак дори натрапчивите трактатчета, които издаваше Лигата против житните закони⁹ начело с фабрикантите Кобден и Брайт, представляваха със своята полемика против земевладелската аристокрация известен ако не научен, то поне исторически инте­рес. Но фритредерското законодателство от времето на сър Ро­берт Пил изтръгна и това последно жило на вулгарната полити­ческа икономия.

Континенталната революция от 1848—1849 г. се отрази и на Англия. Хора, които все още претендираха, че имат научно значение, и не искаха да бъдат само софисти и сикофанти на господствуващите класи, се стараеха да съгласуват политиче­ската икономия на капиталистите с исканията на пролетариата, които повече не можеха да бъдат игнорирани. Оттук онзи плитък синкретизъм, който най-добре е представен от Джон Стюърт Мил. Това означава обявяване на банкрута на «буржоазната» икономия, който вече майсторски бе разяснен от великия руски учен и критик Н. Чернишевски в неговото произведение «Очерки политической зкономии (по Миллю)».

Така че в Германия капиталистическият начин на производ­ство достигна своята зрелост едва след като във Франция и Англия неговият антагонистичен характер се бе вече проявил в шумни исторически борби и германският пролетариат имаше вече много по-ясно изразено теоретическо класово съзнание, отколкото германската буржоазия. Така че тъкмо когато тук се създадоха условия за една буржоазна политико-икономическа наука — тя вече пак беше станала невъзможна.

При тези обстоятелства нейните представители се разделиха на две групи. Едните — умни, жадни за облаги, практични хора, се сбраха около знамето на Бастиа, най-плоския и затова най- сполучливия представител на вулгарно-икономическата апологетика; другите, горди с професорското достойнство на своята наука, последваха Джон Стюърт Мил в неговия опит да при­мири непримиримото. Както в класическия период на буржоазната политическа икономия, така и в периода на нейния упа­дък немците си останаха само ученици, подражатели и повтарачи на чужди думи, дребни амбулантни продавачи на про­дуктите на големите чуждестранни фирми.

И тъй, своеобразното историческо развитие на германското общество изключваше всякаква оригинална разработка на «буржоазната» политическа икономия, но не и възможността за нейната критика. Доколкото такава критика изобщо представ­лява дадена класа, тя може да представлява само оная класа* чиято историческа мисия е преобразуването на капиталистиче­ския начин на производство и окончателното премахване на кла­сите — т. е. да представлява пролетариата.

Учените и неучените водачи на германската буржоазия отначало се опитаха да премълчат «Капиталът», както бяха успели да премълчат моите предишни съчинения. Но тъй като тази тактика вече не отговаряше на условията на времето, те, под предлог че критикуват книгата ми, написаха редица наста­вления «за успокояване на буржоазната съвест», но намериха в работническия печат по-силни противници — виж напр. статиите на Йозеф Дицген във «Volksstaat», — на които те и досега дължат отговор.[2]

Един прекрасен руски превод на «Капиталът» излезе през пролетта на 1872 г. в Петербург. Тиражът от 3000 екземпляра е вече почти изчерпан. Още в 1871 г. г-н Н. Зибер, професор по политическа икономия в Киевския университет, изтъкна в свое­то съчинение «Теория ценности и капитала Д. Рикардо», че моята теория за стойността, парите и капитала представлява в своите основни черти необходимо по-нататъшно развитие на Смит-Рикардовото учение. Това, което изненадва западноевро­пейския читател в ценното съчинение на Зибер, е последовател­ното му придържане към своето чисто теоретическо становище.

Приложеният в «Капиталът» метод не беше добре разбран. Това доказват и противоречивите изказвания за този метод.

Така парижкото «Revue Positiviste» ме упреква, от една страна, в това, че съм бил разглеждал метафизически политиче­ската икономия, а от друга — отгатнете! — че съм се бил ограни­чавал само с критическо разчленяване на даденото, вместо да предписвам рецепти (контовски?) за готварницата на бъдещето. Срещу упрека в метафизика професор Зибер отбелязва:

«Доколкото става дума ]за теория в собствения смисъл на думата, методът на Маркс е дедуктивният метод на цялата английска школа и неговите недостатъци и ‘предимства са общи за най-добрите икономисти.»

Г-н М. Блок в Les Theoriciens du Socialisme en Allemagne. Extrait du «Journal des Economistes», juillet et aout 1872 открива, че моят метод е аналитичен, и казва между другото:

«С това съчинение г. Маркс се нареди сред най-видните аналитични умове.»

Германските рецензенти крещят, разбира се, за хегеловска софистика. Петербургският «Вестник Европа» в една статия, която разглежда изключително метода на «Капиталът» (май­ската книжка от 1872 г., с. 427—436), намира, че моят из­следователски метод бил строго реалистичен, а методът на изло­жението, за нещастие — немскодиалектически. Авторът казва:

«На пръв поглед, ако съдим по външната форма на изложението, Маркс е най-големият идеалист-философ, и то в немския, т. е. в лошия смисъл на думата. А всъщност той е безкрайно по-реалист, отколкото всички негови предшественици в областта на икономическата критика. . . Той в никой случай не може да бъде наречен идеалист.»

На автора аз най-добре ще отговоря с няколко извадки от неговата собствена критика, които при това може да представ­ляват интерес за някои от моите читатели, които не са запознати с руския език.

След един цитат от моя предговор на «Към критиката на политическата икономия», Берлин, 1859, с. IV—VII, където аз излагам материалистическата основа на моя метод, авторът продължава:

«За Маркс е важно само едно: да намери закона на онези явления, с изследването на които той се занимава. При това за него е важен не само законът, който ги управлява, когато те имат определена форма и се нами­рат в онова взаимно отношение, което се наблюдава в даден период от време. За него е важен преди всичко и законът на тяхното изменение, на тяхното развитие, т. е. на преминаването от една форма в друга, от един ред на взаимоотношения в друг. След като веднъж вече е открил този закон, той в подробности разглежда последиците, в които законът се проя­вява в обществения живот. . . Съобразно с това Маркс цели само едно: чрез точно научно изследване да докаже необходимостта от определен строй на обществените отношения и колкото се може по-безупречно да констатира фактите, които му служат за изходни и опорни точки. За него е напълно достатъчно, ако той едновременно с необходимостта на съвре­менния строй докаже и необходимостта на един друг строй, в който пър­вият неизбежно трябва да премине, безразлично дали хората вярват или не вярват това, дали го съзнават или не го съзнават. Маркс разглежда общественото движение като природоисторически процес, управляван от закони, които не само са независими от волята, съзнанието и намеренията на хората, но дори, напротив, определят тяхната воля, съзнание и на­мерения. . . Ако съзнателният елемент играе такава подчинена роля в историята на културата, тогава се разбира от само себе си, че критиката, която има за свой предмет самата култура, най-малко може да има за своя основа някаква форма или някакъв резултат на съзнанието. Това значи, че за изходна точка може да й служи не идеята, а само външното явление. Критиката ще се ограничава в сравняването и съпоставянето на даден факт не с идеята, а с друг факт. За нея е важно само това — двата факта да бъдат колкото се може по-точно изследвани и действително да представляват различни моменти на развитието, а най-важно е да бъдат не по-малко точно изследвани поредицата, последователността и връзката, в които се проявяват стъпалата на развитието. Но може да се възрази, че общите закони на икономическия живот са едни и същи, напълно безразлично дали се прилагат към настоящето или към миналото. Тъкмо това Маркс отрича. Според него такива абстрактни закони не съществуват. . . Напротив, по негово мнение всеки исторически период има свои собствени закони. . . Щом животът надживее даден период от развитието, щом навлезе от един стадий в друг — започват да го управляват други закони. С една дума, икономическият живот представлява явление, аналогично на развитието в другите области на биологията. . . Старите икономисти погрешно са схващали природата на икономическите закони, сравнявайки ги със за­коните на физиката и химията. . . Внимателният анализ на вътрешния строй и свойства на активното състояние на явленията на този (икономи­ческия) живот нееднократно е убеждавал мнозина изследователи още след четиридесетте години в неправилността на този възглед на старите ико­номисти относно природата на икономическия закон, според който възглед последният е еднороден със законите на физиката и химията. . . Един по- дълбок анализ на явленията доказа, че и социалните организми се раз­личават помежду си също тъй дълбоко, както растителните и животинските организми. . . Дори едно и също явление бива подчинено на съвършено различни закони поради различието в общия строеж на тези организми, от­клоненията на отделни техни органи, разликата в условията, сред които те функционират, и т. н. Маркс отрича например, че законът за увеличаване на населението е един и същ за всички времена и за всички места. Той твърди, напротив, че всяко стъпало на развитие има свой собствен закон за населението. . . Това, което се извършва в икономическия живот, за­виси от степента на производителността на икономическите сили. . . При различия в производителността ще бъдат различни и нейните последици, а с тях и законите, които ги управляват. Като си поставя за цел да изследва и обясни от тази гледна точка капиталистическия стопански строй, Маркс само строго научно формулира целта, която трябва да си постави всяко точно изследване на икономическия живот. . . Научната стойност на такова изследване се заключава в изясняването на ония частни закони, на които са подчинени възникването, съществуването, развитието и смъртта на даден социален организъм и заместването му с друг, по-висш. И книгата на Маркс наистина има тази стойност.»

Като описва така сполучливо онова, което той нарича мой действителен метод, и като описва така благосклонно моя личен начин на прилагане на тоя метод, авторът не описва нищо друго освен диалектическия метод.

Разбира се, начинът на излагането формално трябва да се отличава от начина на изследването. Изследването трябва да усвои материала в подробности, да анализира различните форми на неговото развитие и да проследи тяхната вътрешна връзка. Едва след като тази работа бъде завършена, може по съответен начин да бъде изобразено действителното движение. И когато това бъде постигнато и животът на материала получи своето мисловно отражение, тогава може и да изглежда, че имаме пред себе си една априорна конструкция.

В основата си моят диалектически метод не само се разли­чава от Хегеловия, но е негова права противоположност. За Хегел мисловният процес, който той под името идея превръща дори в самостоятелен субект, е демиург* на действителното, кое­то представлява само негова външна проява. За мен, напротив, мисловното не е нищо друго освен материалното, пренесено в човешката глава и преобразувано в нея.

Преди близо 30 години аз подхвърлих на критика мистифициращата страна на Хегеловата диалектика. Тогава тя още беше модата на деня. Но тъкмо когато работих над първия том на «Капиталът», намусените, претенциозни и посредствени епигони, които дават тон в съвременна образована Германия, се запретнаха да третират Хегел също тъй, както по времето на Лесинг добрият Мозес Менделсон третираше Спиноза, т. е. като «мъртво псе». Затова аз открито се обявих за ученик на този велик мислител и дори тук-там в главата за теорията на стой­ността кокетирах с присъщия му начин на изразяване. Мисти­фикацията, която претърпява диалектиката в ръцете на Хегел, ни най-малко не премахва факта, че той пръв изчерпателно и съзнателно изобрази нейните общи форми на движение. У него тя стои с главата надолу. Тя трябва да бъде изправена на крака­та си, за да се разкрие под мистичната обвивка рационалното зърно.

В своята мистифицирана форма диалектиката стана на мода в Германия, тъй като тя привидно възхваляваше съществува­щото положение. В своя рационален облик тя вдъхва на буржо­азията и на нейните доктринери-идеолози злоба и ужас, защото в положителното разбиране на съществуващото тя същевременно включва и разбирането на неговото отрицание, на неговата необходима гибел, разглежда всяка осъществена форма в процес на движение, следователно и откъм нейната преходна страна, не се прекланя пред нищо и по самата си същност е критична и революционна.

Практичният буржоа най-рязко чувствува пълното с про­тиворечия развитие на капиталистическото общество в колеба­нията на периодическия цикъл, през който преминава съвре­менната промишленост, които достигат своя апогей във всеоб­щата криза. Сега тази криза пак се приближава, макар и да се намира още в своите подготвителни стадии, и със своята повсеместност, както и със силата на своето действие ще научи на диалектика дори галениците на новата свещена пруско-германска империя.

Карл Маркс

Лондон, 24 януари 1873 г.

Титулната страница на първото руско издание
на I том на „Капиталът“

[1] Виж моето съчинение «Към критиката на политическата иконо­мия». Берлин, 1859, с. 39 [виж. К. Маркс, Ф. Енгелс. Съч. Т. 13, с. 48—49].

[2] Кресливите дърдорковци от немската вулгарна икономия нападат стила и начина на изложението в моята книга. Никой не може по-строго от самия мен да съди за литературните недостатъци на «Капиталът». Все пак за удоволствие и поука на тези господа и на тяхната публика аз привеждам тук една английска и една руска преценка. «Saturday Review», което е на­пълно враждебно на моите възгледи, казва в своята бележка по повод на първото немско издание: Изложението «придава дори на най-сухите иконо­мически въпроси своеобразна прелест (charm)». «Санкт-Петербургские Ведомости» отбелязва между другото в броя си от 20 април 1872 г.: «Изло­жението — като изключим някои твърде специални части — се отличава с общо достъпност, яснота и въпреки научната висота на предмета с необикновена живост. В това отношение авторът. . . съвсем не прилича на мнозинството от немските учени, които. . . пишат своите книги на такъв тъмен и сух език, че на простосмъртните хора главата се тресе.» Но на читателите на днешната германско-национално-либерална професорска литература се тресе не главата, а нещо съвсем друго.

* творец, създател. Ред.