Капиталът Критика на политическата икономия

Процесът на размяната

Стоките не могат сами да излизат на пазар и сами да се раз­менят. Затова ние трябва да потърсим техните пазители, стокопритежателите. Стоките са вещи и затова са беззащитни пред човека. Не са ли съгласни, той може да употреби сила — с други думи, може да ги вземе[1]. За да могат тези вещи да се отнасят помежду си като стоки, стокопритежателите трябва да се отнасят помежду си като лица, чиято воля се разпорежда с тези вещи, така че всеки от тях само по волята на другия, т. е. само чрез един общ за двамата волев акт, да може да присвои чуждата стока, като отчуждава своята. Затова и двамата трябва взаимно да се признават за частни собственици. Това правно отношение, чиято форма е договорът — все едно дали той е уза­конен или не е, — е волево отношение, в което се отразява ико­номическото отношение. Съдържанието на това правно или во­лево отношение е дадено от самото икономическо отношение.[2] Лицата тук съществуват едно за друго само като представители на стоки, т. е. като стокопритежатели. В по-нататъшното из­следване ние изобщо ще видим, че характерните икономически маски на лицата са само олицетворение на икономическите отношения, като носители на които те си противостоят.

Това, което различава стокопритежателя от стоката, е именно обстоятелството, че за нея тялото на всяка друга стока служи само като форма на проявление на нейната собствена стойност. Родена като левелер и циник, тя е винаги готова да разменя не само душата си, но и тялото си с всяка друга стока, дори ако тя е още по-непривлекателна и от Мариторнес. Със своите пет и повече сетива стокопритежателят запълва тази липса на усет у стоката относно конкретните свойства на стоко­вите тела. Неговата стока няма за него никаква непосредствена потребителна стойност. Иначе той не би я изнесъл на пазара. Тя има потребителна стойност за други. За него тя има непо­средствено само тази потребителна стойност, че е носителка на разменна стойност и затова е средство за размяна.[3] Затова той иска да я отчужди срещу стока, чиято потребителна стойност му е нужна. Всички стоки са непотребителни стойности за свои­те притежатели и потребителни стойности за своите непритежатели. Затова те трябва постоянно да преминават от ръка на ръка. Но това преминаване от ръка на ръка съставлява тяхната размяна, а тяхната размяна ги поставя във взаимно отношение като стойности и ги реализира като стойности. Така че стоките трябва да се реализират като стойности, преди да могат да се реализират като потребителни стойности.

От друга страна, те трябва да се утвърдят като потребителни стойности, преди да могат да се реализират като стойности. За­щото изразходваният за тях човешки труд има значение само доколкото е изразходван в полезна за други форма. Но дали той е полезен за другите, дали неговият продукт задоволява чужди потребности — това може да покаже само размяната.

Всеки стокопритежател иска да отчужди своята стока само срещу такава друга стока, чиято потребителна стойност задово­лява негова потребност. В този смисъл размяната е за него само индивидуален процес. От друга страна, той иска да реализира своята стока като стойност, т. е. да я реализира в която и да пожелае друга стока от същата стойност, безразлично дали неговата собствена стока има или няма потребителна стойност за притежателя на другата стока. В този смисъл размяната е за него всеобщ обществен процес. Но един и същ процес не може да бъде едновременно за всички стокопритежатели само индивидуален и в същото време само всеобщ общест­вен процес.

Ако се вгледаме по-отблизо, ще видим, че за всеки стоко­притежател всяка чужда стока играе ролята на отделен еквива­лент на неговата собствена стока; затова неговата стока е за него всеобщ еквивалент на всички други стоки. Но понеже всички стокопритежатели имат такова отношение, то нито една стока не е всеобщ еквивалент и затова стоките не притежават никаква обща относителна форма на стойността, в която да се приравня­ват като стойности и да се сравняват като величини на стой­ността. Затова те изобщо си противостоят не като стоки, а само като продукти или потребителни стойности.

В своето затруднение нашите стокопритежатели разсъжда­ват като Фауст: «В началото бе делото.»38 Затова те са действували още преди да са мислили. Законите на стоковата природа се проявяват в естествения инстинкт на стокопритежателите. Те могат да приравняват своите стоки като стойности, а значи и като стоки, само като ги отнесат към някоя друга стока, като ги противопоставят като към всеобщ еквивалент. Това показа анализът на стоката. Но само общественото действие може да превърне една определена стока във всеобщ еквивалент. Затова общественото действие на всички други стоки излъчва една опре­делена стока, в която те всички изразяват своите стойности. С това натуралната форма на тази стока става обществено-призната еквивалентна форма. Да бъде всеобщ еквивалент — това чрез обществения процес става специфична обществена функция на излъчената стока. Така тя става пари.

«Те имат една воля и ще дадат силата и царството си на звера». «И никой не ще може да купува, нито да продава освен оня, който има белега или името на звера или числото на неговото име.» (Апокалип­сис)

Паричният кристал е необходим продукт на процеса на размяната, в който различните видове продукти на труда факти­чески се приравняват и затова фактически се превръщат в сто­ки. Историческият процес на разширяване и задълбочаване на размяната развива дремещата в стоковата природа противопо­ложност между потребителна стойност и стойност. Нуждата да се даде за обръщението външен израз на тази противоположност води към възникването на самостоятелната форма на стоковата стойност и не дава покой, докато тази форма не бъде оконча­телно постигната чрез раздвоението на стоката в стока и пари. Затова в същата степен, в която се извършва превръщането на продуктите на труда в стоки, се извършва и превръщането на стоката в пари.[4]

Непосредствената размяна на продуктите има, от една страна, формата на простия стойностен израз, а, от друга стра­на, още я няма. Тази форма беше: х стока А = у стока В. А формата на непосредствената размяна на продуктите е: х по­требителен предмет А = у потребителен предмет В[5]. Вещите А и В тук преди размяната не са стоки, а стават стоки само чрез размяната. Първата предпоставка, която е необходима на даден предмет за потребление, за да стане той потенциална разменна стойност, се свежда до това, че той загубва своята потребителна стойност, че в количествено отношение надвишава непосредстве­ните потребности на своя притежател. Вещите са сами по себе си чужди за хората и поради това могат да бъдат отчуждавани. За да бъде това отчуждаване взаимно, достатъчно е хората мъл­чаливо да си противостоят като частни собственици на тези отчуждаеми вещи, а следователно и като независими едни от други личности. Но едно такова отношение на взаимна отчужденост не съществува за членовете на естествено развилата се първобитна община, все едно дали тя има формата на патриархално семейство, на староиндийска община, на държава на ин­ките и т. н. Стоковата размяна започва там, където свършват тези общини, в точките на техния контакт с чужди общини или с членове на чужди общини. Но щом веднъж вещите станат стоки във външните отношения, те по пътя на обратното дей­ствие стават стоки и вътре в общината. Отначало тяхното коли­чествено разменно отношение е съвсем случайно. Те са разменими по силата на волевия акт на техните притежатели да ги отчуждят взаимно. Но постепенно нуждата от чужди предмети за потребление добива постоянен характер. Постоянното повта­ряне на размяната я превръща в редовен обществен процес. Затова с течение на времето поне част от продуктите на труда вече трябва нарочно да се произвеждат с цел за размяна. От този момент се затвърдява, от една страна, отделянето на по­лезността на нещата за непосредствената им употреба от тяхната полезност за размяната. Тяхната потребителна стойност се от­деля от разменната им стойност. От друга страна, количестве­ното отношение, в което те се разменят, става зависимо от самото им производство. Обичаят ги фиксира като стойностни вели­чини.

В непосредствената размяна на продуктите всяка стока е непосредствено средство за размяна за своя притежател и екви­валент за своя непритежател, но само доколкото тя е за него потребителна стойност. Следователно предметът за размяна още не получава никаква стойностна форма, независима от неговата собствена потребителна стойност или от индивидуал­ните потребности на разменящите. Необходимостта от тази фор­ма се развива с нарастващия брой и разнообразие на стоките, влизащи в процеса на размяната. Задачата възниква едновре­менно със средствата за нейното разрешаване. Движението на стоките, в което стокопритежателите разменят и приравняват своите собствени изделия с различни други изделия, не може никога да се извършва, ако в рамките на тяхното движение различните стоки на разни стокопритежатели не се разменят с една и съща трета стока и не се приравняват като стойности. Такава трета стока, като става еквивалент за различни други стоки, непосредствено придобива, макар и в тесни предели, всеобща или обществена форма на еквивалент. Тази всеобща еквивалентна форма възниква и изчезва заедно с мимолетния обществен контакт, който я е извикал на живот. Последователно и временно тя преминава върху една или друга стока. Но с развитието на стоковата размяна тя здраво се сраства само с определени видове стоки, или се кристализира в парична форма. На първо време е случайно с кой вид стока тя се сраства. Но общо взето, това решават две обстоятелства. Паричната форма се сраства или с най-важните предмети, които се внасят отвън по пътя на размяната и наистина са естествени форми на проя­вление на разменната стойност на местните продукти, или пък се сраства с такъв предмет за потребление, който е главен елемент на местната отчуждаема собственост, като напр. доби­тък. Чергарските народи първи развиват паричната форма, защото цялото им имущество се намира в подвижна, а значи и в непосредствено отчуждаема форма и защото техният начин на живот постоянно ги довежда в контакт с чужди общини и по този начин ги подбужда към размяна на продуктите Хората често са превръщали и самия човек в лицето на роба в първо­начален паричен материал, но никога не са правили това със земята. Такава идея е могла да се яви само във вече развитото буржоазно общество. Тя датира от последната третина на XVII век, а опитът за нейното осъществяване в национален мащаб е направен едва след цяло столетие, през време на буржоазната френска революция.

Колкото повече стоковата размяна разкъсва своите локални прегради, а стоковата стойност става поради това материализация на човешки труд изобщо, толкова повече паричната форма преминава върху такива стоки, които по своята природа са при­годни да изпълняват обществената функция на всеобщ еквива­лент, т. е. върху благородните метали.

Фактът, че «златото и среброто по природа не са пари, но парите по природа са злато и сребро»[6], проличава от съвпада­нето на техните природни свойства с функциите на парите.[7] Но ние досега познаваме само една функция на парите — да служат като форма на проявление на стоковата стойност, или като материал, в който намират обществен израз величините на стоковите стойности. Адекватна форма на проявление на стой­ността, или материализация на абстрактен, а поради това една­къв човешки труд, може да бъде само такава материя, всичките екземпляри на която притежават еднакво качество. От друга страна, тъй като величините на стойността се различават чисто количествено, стоката-пари трябва да бъде способна да изразя­ва чисто количествени разлики, т. е. да бъде по желание делима на части и да може пак да се сглоби от частите. А златото и среброто по природа притежават тези свойства.

Потребителната стойност на паричната стока се удвоява. Наред със своята отделна потребителна стойност като стока — напр. златото служи за пломбиране на зъби, като суров мате­риал за приготвяне на луксозни предмети и т. н. — тя придобива и една формална потребителна стойност, която произтича от нейните специфични обществени функции.

Тъй като всички други стоки са само отделни еквиваленти на парите, а парите — техен всеобщ еквивалент, те като отделни стоки се отнасят към парите като към всеобща стока.[8]

Видяхме, че паричната форма е само свързаното с една стока отражение на отношенията на всички други стоки към нея. Следователно фактът, че парите са стока[9], може да бъде откритие само за оногова, който изхожда от тяхната завършена форма и след това ги анализира. Процесът на размяната при­дава на стоката, която той превръща в пари, не нейната стойност, а нейната специфична стойностна форма. Смесването на едното определение с другото е заблудило някои да смятат стойността на златото и среброто за въображаема.[10] Тъй като парите в известни свои функции могат да бъдат заместени с прости па­рични знаци, от това е произлязло и другото заблуждение, че те били само знаци. От друга страна, в това заблуждение се съдържа догадката, че паричната форма на вещите е нещо външно за самите тях и е просто форма на проявление на скри­тите зад тях човешки отношения. В този смисъл всяка стока може да се вземе като знак, защото като стойност тя е само вещна обвивка на изразходвания за нея човешки труд.[11] Но като обявяват за прости знаци тия обществени свойства, които добиват вещите, или тия вещни форми, които добиват обществе­ните определения на труда върху основата на един определен начин на производство, те едновременно с това ги обявяват за произволен мисловен продукт на хората. Този любим маниер на просветителите от XVIII век е бил прилаган, за да може поне временно да се смъкне булото на тайнственост от загадъч­ните форми на човешките отношения, процесът на чието зараж­дане още не е можел да бъде разгадан.

По-горе вече отбелязахме, че еквивалентната форма на една

стока не включва в себе си количественото определение на вели­чината на нейната стойност. Ако знаем, че златото е пари и затова е непосредствено разменимо с всички други стоки, то от това още не знаем колко е напр. стойността на злато, тежко 10 фунта. Както всяка стока, и златото може да изрази величината на своята собствена стойност само относително, в други стоки. Неговата собствена стойност се определя от работното време, необходимо за произвеждането му, и се изразява в онова ко­личество от всяка друга стока, в което е кристализирано същото количество работно време.[12] Това определяне на относителната величина на стойността на златото се извършва на мястото на неговото производство, в непосредствена разменна търговия. Щом то влезе в обръщението като пари, неговата стойност е вече дадена. Ако в последните десетилетия на XVII век е било установено благодарение на анализа на парите, че парите са стока, то все пак това е било само начало на анализа. Труд­ността се състои не в това, да се разбере, че парите са стока, а да се разбере как, защо и по какъв начин стоката става пари.[13]

Ние видяхме, че още в най-простия стойностен израз: х от стоката А — у от стоката В, се създава илюзия — вещта, в която се изразява величината на стойността на другата вещ, като че ли притежава своя еквивалентна форма независимо от това отношение на стоките, като някакво обществено природно свойство. Ние проследихме как се затвърдява тази привидност. Тя се оказва завършена, когато всеобщата еквивалентна форма се сраства с натуралната форма на даден отделен вид стока или се кристализира във формата на пари. Създава се впечатле­нието, че една стока става пари не защото другите стоки все­странно изразяват в нея своята стойност, а, наопаки, че те изоб­що изразяват своята стойност в нея, защото тя е пари. Посредствуващото движение изчезва в своя собствен резултат и не оста­вя зад себе си никаква следа. Без всякакво негово съдействие стоките намират своята собствена стойностна форма в завършен вид като стоково тяло, което стои вън от тях и наред с тях. Тези вещи, златото и среброто, във вида, в който излизат из недрата на земята, са същевременно непосредствено въплъщение на всеки човешки труд. Оттук и магията на парите. Чисто атомистичните отношения между хората в техния обществен произ­водствен процес, а оттук и независимият от техния контрол и от тяхната съзнателна индивидуална дейност вещен образ на техните собствени производствени отношения се проявяват преди всичко в това, че продуктите на техния труд всеобщо приемат формата на стоки. Поради това загадката на паричния фетиш е само загадката на стоковия фетиш, станала видима и заслепяваща очите.

 


[1] В толкова прославения със своето благочестие XII век между тези стоки често са се намирали твърде нежни неща. Така един френски поет от онова време наброява между стоките, които са се намирали на пазара в Ланди3’, наред с платове за дрехи, обуща, обработени и сурови кожи, земеделски оръдия и т. н. също и «femmes follesde leur corps» [жени, които предлагат телата си].

[2] Прудон извлича отначало своя идеал за справедливостта, justice eternelle, от онези правни отношения, които отговарят на стоковото произ­водство, а това между впрочем довежда и до така утешителното за всички филистери доказателство, че формата на стоковото производство е също тъй вечна, както справедливостта. След това пък той иска, наопаки, да преобразува според този идеал действителното стоково производство и отговарящото му действително право. Какво бихме помислили за един химик, който, вместо да изучава действителните закони на обмяната на веществата и въз основа на тях да разрешава определени задачи, би искал да преобразува обмяната на веществата според «вечните идеи» на «naturalite» [«естеството»], и affinite [«сродността»]. Нима ще знаем нещо повече за «лихварството», когато кажем, че то противоречи на «justice eternelle [«вечната справедливост»], на «equite eternelle» [«вечното равенство»], на «mutualite eternelle» [«вечната взаимност»] и на други «verites eternelles» [«вечни истини»], отколкото са знаели отците на черквата, когато са каз­вали, че то противоречи на «grace eternelle» [«вечната милост»], на «ίοϊ eternelle» [«вечната вяра»] и на «volonte eternelle de Dieu» [«вечната воля божия»]?

[3] «Защото употребата на всяко благо е двояка. — Едната е свой­ствена на валутата като такава, а другата — не, както един сандал може да служи и за обуване, и за размяна. И едното, и другото са потребителни стойности на сандала, тъй като и оня, който разменя сандала срещу нещо, което му липсва, напр. срещу храна, използва сандала като сандал. Но не по естествения начин на неговата употреба. Защото той не съществува заради размяната» (Aristoteles, De Republica», кн. I, гл. 9).

[4] По това може да се съди за хитростта на дребнобуржоазния социа­лизъм, който иска да увековечи стоковото производство и същевременно да премахне «противоположността между парите и стоката», т. е. самите пари, тъй като те съществуват само в тази противоположност. По същия начин би могло да се премахне папата, а да се остави католицизмът. По-подробно по това виж в моето съчинение: «Към критиката на политическата икономия», стр. 61 и сл. [виж К. Маркс, Ф. Енгелс, Съч. Т. 13, с. 69].

[5] Докато все още не се разменят един с друг два различни потреби­телни предмета, а както често срещаме това у диваците, като еквивалент за един и същ предмет се предлага хаотична маса от най-разнообразни вещи, дори непосредствената размяна на продуктите се намира още в своето преддверие.

[6] Карл Маркс, «Към критиката на политическата икономия» стр. 135 [виж К. Маркс, Ф. Енгелс, Съч. Т. 13, с. 139]. «Скъпоценните метали. . . са по природа пари» (Galiani, «Della Moneta», в сбирката на Кустоди, Parte Moderna, т. III, с. 137).

[7] По-подробно по това в моето току-що цитирано съчинение, в отдела «Благородните метали».

[8] «Парите са всеобщата стока» (Verri. Цит. съч., с. 16).

[9] «Сами по себе си среброто и златото, които можем да означим с общото наименование благороден метал, са. . . стоки. . . стойността на които. . . се качва и спада. На благородния метал може да се признае по- голяма стойност, когато за по-малко тегло от него може да се добие по- голямо количество промишлени продукти или селски произведения на страната и т. н.» ([S. Clement.] «А. Discourse of the General Notions of Money, Trade, and Exchanges as they stand in Relations each to other». By a Merchant», London, 1695, p. 7). «Среброто и златото, в монети или не, наистина служат като мярка на всички други неща, но и те са не по- малко стока, отколкото виното, растителното масло, тютюнът, дрехите или платовете» ([У. Child.] «А Discourse concerning Trade, and that in particular of the East—Indies etc., London, 1689, p. 2). «Капиталът и богатството на кралството не могат да се състоят само от пари, нито пък може златото и среброто да не се смятат за стоки» ([Th. Papillon.] «The East-India-trade a most Profitable Trade», London, 1677, p. 4).

[10] «Златото и среброто имат стойност като метали още преди да са станали пари» (Galiani, цит. съч.). Лок казва: «Общото споразумение ме­жду хората е придало въображаема стойност на среброто поради неговите качества, които го правят подходящо за ролята на парите.» Лоу, напротив, казва: «По какъв начин различни нации биха могли да придадат на една и съща вещ въображаема стойност. . . и как би могла да се задържи тази въображаема стойност?» Но колко малко е разбирал самият той същността на въпроса, се вижда от следните негови думи: «Среброто се е разменяло по потребителната стойност, която то е имало, т. е. по своята действителна стойност; по силата на своето назначение да служи като. . . пари то е придобило още една добавъчна стойност (une valeur additionnelle)» (Jean Law, «Considerations sur le numeraire et le commerce.» В изданието на E. Daire, «Economistes Financiers du XVIII siecle», p. 469, 470).

[11] «Парите са техен» (на стоките) «знак» (V. de Forbonnais, «Elements du Commerce», Nouv. Edit, Leyde, 1766, t. II, p. 143). «Като знак те биват привличани от стоките» (пак там, стр. 155). «Парите са знак на някоя вещ и я представляват» (Montesquieu, «Esprit des Lois», Oeuvres, London, 1767, t. II, p. 3). «Парите не са прост знак, защото те самите са богатство; те не представляват стойностите, те самите са стойност» (Le Trosne, цит. съч., стр. 910). «Ако разглеждаме понятието ценност, самата вещ се взема само като знак и има значение не сама по себе си, а като това, което струва» (Hegel, «Philosophie des Rechts», S. 100). Юристите още дълго преди ико­номистите са пуснали в ход представата, че парите са само знак и че бла­городните метали имат само въображаема стойност. Те са вършили това в своята служба като лакеи на кралската власт, чието право да фалшифи­цира монети те през цялото средновековие са подкрепяли с традициите на Римската империя и с изразените в пандектите понятия за парите.41 «Никой не може и не бива да се съмнява» — казва техният верен ученик Филип Валоа в един декрет от 1346 г., — «че само на нас и на наше крал­ско величество принадлежи правото на. . . сечене на пари, на тяхното производство, състав, резерви и на всички разпореждания относно па­рите, както и правото да ги пущаме в обръщение по такъв начин и на та­кава цена, както на нас ни е угодно и както ние благоволим.» Догма на римското право е било императорът да декретира стойността на парите. Изрично е било забранено парите да се третират като стока. «Не бива да се разрешава никому да купува пари, защото те са създадени за общо ползване и не бива да бъдат стока.» Добре излага този въпрос G. F. Pagnini в «Saggio sopra il giusto pregio del le cose», 1751, y Kycmogu. Parte Mo- derna, т. II. Особено във втората част на своето съчинение Панини полемизира с господа юристите.

[12]  «Ако някой човек би могъл да добие в мините в Перу една унция сребро и да го достави в Лондон, като изразходва същото време, което му е потребно за производството на един бушел жито, то тогава едното ще бъде естествената цена на другото; ако пък благодарение на разработването на нови и по-богати мини той сега може да добие две унции сребро със същите усилия, както по-преди една, то един бушел пшеница caeteris paribus {при равни други условия] ще струва 10 шилинга, ако по-рано е струвала 5 шилинга» (William Petty, «А Treatise on Taxes and Contributions». London, 1667, p. 31).

[13] След като господин професор Рошер ни поучава, че «погрешните дефиниции на парите могат да бъдат разделени на две главни групи: де­финиции, които считат парите за нещо повече от стока, и такива, които ги считат за нещо по-малко от стока», следва един пъстър каталог от съчине­ния върху същността на парите, през който не прозира нито намек за разбиране на действителната история на теорията на парите, а след това идва поуката: «Впрочем не може да се отрича, че мнозинството от най- новите икономисти не обръщат достатъчно внимание на особеностите, които отличават парите от другите стоки» (значи парите все пак са повече или по-малко от стока?). . . «В този смисъл полумеркантилистичната реакция на Ганил не е съвсем неоснователна» (Wilhelm Roscher, «Die Grundlagen der Nationalokonomie», 3 Aufl., 1858, S. 207—210). «Повече — по-малко — недостатъчно — в този смисъл — не съвсем!» Какви опреде­ления на понятията! И тия еклектични професорски брътвежи г. Рошер скромно нарича «анатомо-физиологически метод» на политическата ико­номия! Впрочем ние все пак дължим на г. Рошер едно откритие, а именно, че парите са «приятна стока».