Капиталът Критика на политическата икономия

Противоречия на общатата формула

Формата на обръщение, в която парите се излюпват като капитал, противоречи на всички по-рано развити закони за природата на стоката, на стойността, на парите и на само­то обръщение. Това, което я различава от простото стоково обръщение, е обратният ред на същите два противоположни процеса — продажбата и покупката. Но как една такава чисто формална разлика може да преобразува природата на тези процеси?

Нещо повече. Този обратен ред съществува само за един от тримата приятели, които участвуват в сделката. Като капита­лист аз купувам стока от А и я продавам на В, докато като прост стокопритежател аз продавам стока на В, а след това купувам стока от А. За деловите приятели А и В тази разлика не същест­вува. Те се явяват само като купувачи или продавачи на стоки. Аз самият им противостоя и в двата случая като притежател на пари или като стокопритежател, като купувач или като прода­вач. И в двете последователни метаморфози противостоя на едното лице само като купувач, на другото само като продавач, на едното само като пари, на другото само като стока, но на нито едно от тях не противостоя като капитал или капиталист или представител на нещо, което да е нещо повече от пари или стока или да може да извършва някакво друго действие освен това на парите или на стоката. За мен покупката от А и продажбата на В съставляват един последователен ред. Но връзката между тези два акта съществува само за мен. А не се интересува за моята сделка с В, а В не се интересува за моята сделка с А. Ако бих искал да им обясня моята особена заслуга, която се състои в преобръщането на последователния ред, те биха ми доказали, че аз греша относно самата последователност на реда и че цялата сделка не е започнала с покупка и не е завършила с продажба, а наопаки — започнала е с продажба и е завършила с покупка. И наистина, моят пръв акт, покупката, е от гледна точка на А продажба, а моят втори акт, продажбата, е от гледна точка на В покупка. Но не стига това — А и В ще заявят, че целият този последователен ред е съвсем излишен фокус. А би могъл да продаде стоката направо на В, а В да я купи направо от А. С това цялата сделка се превръща в един едностранен акт на обикновеното стоково обръщение — от гледна точка на А като проста продажба, а от гледна точка на В като проста покупка. Така че с изменението в последователността на реда ние не сме излезли вън от сферата на простото стоково обръщение и тряб­ва да разгледаме въпроса, дали тя по своята природа допуска нарастване на влизащите в нея стойности и следователно обра­зуване на принадена стойност.

Да вземем процеса на обръщението в оная негова форма, в която той се представя като проста размяна на стоки. Такъв е случаят винаги, когато и двамата стокопритежатели купуват стоки един от друг и с настъпването на срока на плащанията взаимно уравняват своите парични задължения. Тук парите служат само като сметни пари; те изразяват стойността на сто­ките в техните цени, но не противостоят вещно на самите стоки. Колкото се отнася до потребителната стойност, ясно е, че и двете разменящи лица могат да спечелят. И двете лица отчуждават свои стоки, които като потребителни стойности са безполезни за тях, и получават стоки, нужни им за употребле­ние. Но ползата от сделката може дори да бъде още по-голяма. А, който продава вино и купува жито, произвежда може би по­вече вино, отколкото в същото работно време би могъл да про­изведе селянинът В, а селянинът В в същото работно време про­извежда повече жито, отколкото би произвел винопроизводите­лят А. По такъв начин А получава за същата разменна стойност повече жито, а В — повече вино, отколкото биха имали, ако всеки от тях би бил принуден сам да си произвежда жито и вино, без да прибягва до размяна. Така че по отношение на по­требителната стойност може да се каже, че «размяната е сделка, при която печелят и двете страни»[1]. Другояче стои въпросът с разменната стойност.

„Един човек, който има много вино, но няма жито, влиза в сдел­ка с друг човек, който има много жито, но няма вино, и двамата си разменят жито на стойност 50 срещу вино на стойност 50. Тази размя­на не представлява увеличение на разменната стойност нито за еди­ния, нито за другия, тъй като още преди размяната всеки от тях е при­тежавал стойност, равна на оная, която придобива чрез тази операция.“[2]

Работата никак не се променя, когато между стоките се изпречват парите като средство за обръщение и актовете на по­купка и продажба осезателно се отделят един от друг.[3] Стой­ността на стоките е изразена в техните цени, преди те да влязат в обръщението, тя е следователно предпоставка, а не резултат на същото.[4]

Разгледано абстрактно, т. е. без оглед на ония обстоятел­ства, които не произтичат от иманентните закони на простото стоково обръщение в него, освен замяната на една потребителна стойност с друга не се извършва нищо друго освен една мета­морфоза, проста промяна на формата на стоката. Една и съща стойност, т. е. едно и също количество овеществен обществен труд, остава в ръцете на един и същ стокопритежател най-напред във формата на неговата стока, после във формата на парите, в които тя се е превърнала, най-сетне, във формата на стоката в която отново са се превърнали парите. Тази промяна на фор­мата не включва никакво изменение на величината на стой­ността. Изменението, което претърпява стойността на самата стока в този процес, се ограничава в изменение на нейната па­рична форма. Тя съществува най-напред като цена на предложе­ната за продажба стока, после като парична сума, която обаче вече е била изразена в цената, и, най-сетне, като цена на една еквивалентна стока. Това изменение на формата не съдържа само по себе си изменение на величината на стойността, също както не съдържа такова изменение обмяната на една банкнота от пет ф. ст. срещу соверени, полусоверени и шилинги, следова­телно, щом като обръщението на стоката довежда само до про­мяна във формата на нейната стойност, то довежда, ако проце­сът протича в чист вид, до размяна на еквиваленти. Затова и самата вулгарна икономия, колкото и малко да разбира какво нещо е стойността, всеки път, когато по своя маниер се стреми да разглежда това явление в чист вид, приема за предпо­ставка, че търсенето и предлагането се покриват, т. е. че тяхното влияние изобщо се унищожава. Така че ако по отношение на по­требителната стойност и двамата контрагенти могат да спечелят, то разменна стойност не могат да печелят и двамата. Напротив, тук може да се каже: «Където има равенство — няма печалба.»[5] Наистина стоките могат да бъдат продавани на цени, които се отклоняват от тяхната стойност, но това отклонение е наруше­ние на закона за стоковата размяна.[6] В своя чист вид тя е размяна на еквиваленти, следователно не е средство за печелене на стойност.[7]

Затова зад опитите да се представи стоковото обръщение като източник на принадена стойност се крие обикновено едно quid pro quo, едно смесване на потребителна стойност с разменна стойност. Така напр. у Кондияк четем:

«Не е вярно, че при стоковата размяна една стойност се разменя с друга равна стойност. Напротив. Всеки от двамата контрагенти дава ви­наги по-малка стойност за по-голяма стойност. . . И наистина, ако ви­наги се разменяха равни стойности, нито един от контрагентите не би могъл да получи печалба. А и двамата печелят или би трябвало да печелят. Защо? Стойността на вещите се състои само в тяхното отношение към на­шите потребности. Това, което за единия е повече, е за другия по-малко, и обратно. . . Никой няма да приеме, че ние пускаме в продажба неща, необходими за нашето собствено потребление. . . Ние искаме да дадем неполезната за нас вещ, за да получим друга, която ни е необходима; ние искаме да дадем по-малко за повече. . . Естествено е било да се мисли, че при размяната се дава еднаква стойност за еднаква стойност, щом стой­ността и на двете разменени неща е равна на едно и също количество пари. . . Но трябва да се вземе предвид и едно друго съображение; пита се: не разменяме ли и двамата излишък срещу нещо необходимо?»[8]

Виждаме, че Кондияк не само смесва потребителна и раз­менна стойност, но чисто детински поставя на едно общество с развито стоково производство такива условия, при които производителят сам произвежда своите средства за съществуване а в обръщението пуска само онова, което надминава неговите нужди, само излишъка[9]. Въпреки това съвременните иконо­мисти често повтарят аргумента на Кондияк, особено когато целят да представят развитата форма на стоковата размяна., търговията, като източник за създаване на принадена стойност.

«Търговията — казват те напр. — прибавя към продуктите стойност, тъй като същите продукти имат повече стойност в ръцете на потребителя, отколкото в ръцете на производителя, и затова търговията трябва да се разглежда буквално (strictly) като производствен акт.»[10]

Но човек не заплаща стоките два пъти: единия път тяхната потребителна стойност, а другия път — тяхната стойност. И ако потребителната стойност на стоката е по-полезна за купу­вача, отколкото за продавача, то паричната й форма е по-по­лезна за продавача, отколкото за купувача. Нима иначе би я продавал? Така че със същото право би могло да се каже, че купувачът буквално (strictly) извършва един «производствен акт», когато превръща напр. чорапите на търговеца в пари.

Когато се разменят стоки, или стоки и пари с еднаква раз­менна стойност, т. е. когато се разменят еквиваленти, тогава очевидно никой не извлича от обръщението повече стойност, отколкото е пуснал в него. Тогава не се образува принадена стойност, В чистата си форма процесът на стоковото обръщение обуславя размяна на еквиваленти, обаче в действителност ра­ботите не се извършват в чист вид. Затова да приемем, че се разменят нееквиваленти.

Във всеки случай на стоковия пазар си противостоят само стокопритежатели срещу стокопритежатели — и властта, която всяко от тези лица притежава по отношение на друго лице, е само властта на техните стоки. Веществената разлика между стоките е вещественият подтик на размяната и поставя стокопритежателите във взаимна зависимост, тъй като нито един от тях не държи в ръцете си предмета на своето собствено потре­бление, а всеки държи в ръцете си предмета на потреблението на другия. Освен тази веществена разлика между потребител­ните стойности на стоките между тях съществува още само една разлика — разликата между тяхната натурална и тяхната пре­върната форма, между стока и пари. И така стокопритежателите се различават помежду си само като продавачи, притежатели на стоки, и като купувачи, притежатели на пари.

Нека приемем сега, че поради някоя необяснима привиле­гия продавачът може да продава своята стока над нейната стой­ност, напр. за 110, ако тя струва 100, т. е. с едно номинално увеличение на цената с 10%. Така че продавачът получава при­надена стойност = на 10. Но след като е бил продавач, той става купувач. Сега трети стокопритежател му се изпречва като про­давач, който на свой ред се ползва от привилегията да продава стоката с 10% по-скъпо. Нашият човек като продавач е спече­лил 10, за да изгуби 10 като купувач.[11] Фактически работата се свежда до това, че всички стокопритежатели продават един другиму своите стоки с 10% над стойността, а това е равносилно да ги продават по тяхната стойност. Такова всеобщо номинално покачване цената на стоките има същия резултат, както ако стоковите стойности се оценяват напр. в сребро вместо в злато. Паричните названия, т. е. цените на стоките, биха се покачили, но техните стойностни отношения биха останали неизменни.

Да предположим обратното, че купувачът има привилегията да купува стоките под тяхната стойност. Тук дори не е нужно да се напомня, че купувачът на свой ред става продавач. Той е бил вече продавач, преди да стане купувач. Той е изгубил вече 10% като продавач, преди да е спечелил 10% като купувач.[12] Всичко си остава постарому.

Така че създаването на принадена стойност и следователно превръщането на пари в капитал не може да бъде обяснено нито с това, че продавачите продават стоките над тяхната стойност, нито с това, че купувачите ги купуват по стойността им.[13]

Проблемата никак не ще се опрости, ако по контрабанден начин вмъкнем чужди отношения и напр. кажем заедно с пол­ковник Торене:

«Действителното търсене се състои в способността и в склонността на потребителите да дават за стоките — по пътя на пряката или на не­пряката размяна — известно по-голямо количество от всички съставни части на капитала, отколкото струва тяхното производство.»[14]

В обръщението производители и консуматори си противо­стоят едни на други само като продавачи и купувачи. Да се твърди, че принадената стойност възниква за производителя от това, че потребителите плащат стоките над тяхната стойност, това значи само да се замаскира простото положение, че стокопритежателят имал като продавач привилегията да продава по- скъпо. Продавачът или сам е произвел стоката, или замества нейния производител. Но и купувачът също така или сам е про­извел стоката, изразена в неговите пари, или замества нейния производител. Така че производител противостои на произво­дител. Това, което ги различава, е, че единият купува, а дру­гият продава. Обстоятелството, че стокопритежателят под името производител продава стоките над тяхната стойност, а под името потребител ги плаща по-скъпо, не ни помага да направим нито крачка напред.[15]

И тъй последователните застъпници на илюзията, че при­надената стойност произлиза от някаква номинална надбавка към цената или от привилегията на продавача да продава сто­ките по-скъпо, предполагат съществуването на една класа, която само купува, без да продава, а следователно и само кон­сумира, без да произвежда. От оная гледна точка, която до­стигнахме дотук, т. е. от гледна точка на простото обръщение, съществуването на една такава класа е още необяснимо. Но да надникнем напред. Парите, с които тази класа постоянно купу­ва, очевидно трябва постоянно да се стичат към нея от същитестокопритежатели, и то без размяна, даром, по силата на ня­какво право или узаконено насилие. Да продаваш на тази класа стоките над тяхната стойност — това значи само по измамен начин да си възвръщаш част от дадените й даром пари.[16] Така напр. малоазиатските градове плащали годишен паричен данък на стария Рим. За тези пари Рим купувал от тях стоки и ги купувал твърде скъпо. Малоазийците изигравали римляните, като чрез търговията измъквали от победителите част от данъка. И все пак излъганите са били малоазийците. Техните стоки, както и по-преди, били заплащани с техните собствени пари. Това не е метод за забогатяване или за образуване на принадена стойност.

Затова нека се държим в границите на стоковата размяна, където продавачите са купувачи и купувачите — продавачи. Нашето затруднение произлиза може би от това, че разглеждахме лицата не като индивиди, а като персонифицирани [олицетво­рени] категории.

Да приемем, че стокопритежателят А е толкова хитър, че може да изиграе своите колеги В или С, докато те при всичкото си желание не могат да му отвърнат със същото. А продава на В вино на стойност 40 ф. ст. и придобива в замяна жито на стой­ност 50 ф. ст. А е превърнал своите 40 ф. ст. в 50 ф. ст., напра­вил е от по-малко пари повече пари и е превърнал своята стока в капитал. Да разгледаме въпроса по-отблизо. Преди размяната имахме вино за 40 ф. ст. в ръцете на А и жито за 50 ф. ст. в ръцете на В, т. е. обща стойност 90 ф. ст. След размяната имаме същата обща стойност от 90 ф. ст. Намиращата се в обръщение стойност не се е увеличила нито с атом, но разпределението й между А и В се е изменило. Онова, което за едната страна се явява като принадена стойност, представлява за другата страна намалена стойност, онова, което за едната страна се явява като плюс, представлява за другата минус. Същата промяна би ста­нала, ако А без прикриващата форма на размяната направо би откраднал от В 10 ф. ст. Сумата на намиращите се в обръщение стойности очевидно не може да бъде увеличена с каквато и да е промяна в тяхното разпределение, също както никой евреин не може да увеличи масата на благородните метали в една страна, ако продаде един фартинг от времето на кралица Ана за една гвинея. Целокупната капиталистическа класа на една страна не може да изиграе сама себе си.[17]

И тъй, както и да го извърта човек, резултатът си остава същият. Ако се разменят еквиваленти, не възниква никаква при­надена стойност, а ако се разменят нееквиваленти — също не възниква принадена стойност.[18] Обръщението или стоковата размяна не създава стойност.[19]

Оттук се разбира защо в нашия анализ на основната форма на капитала, на формата, в която той определя икономическата организация на съвременното общество, ние оставяме засега изцяло неразгледани неговите популярни и, така да се каже, допотопни форми — търговския капитал и лихварския капитал.

В същинския търговски капитал формата ПСП’, да ку­пиш с цел да продадеш по-скъпо, се явява в най-чист вид. От друга страна, цялото негово движение протича вътре в сферата на обръщението. Но тъй като не е възможно да се обясни със самото обръщение превръщането на парите в капитал, образу­ването на принадена стойност, то търговският капитал изглежда невъзможен, доколкото се разменят еквиваленти.[20] Поради това неговото съществуване може да бъде изведено само от двустранното изиграване на купуващите и продаващите стокопро­изводители от страна на паразитно вмъкващия се помежду тях търговец. В този смисъл Франклин казва: «Войната е грабеж, а търговията — измама.»[21] За да се обясни нарастването на търговския капитал не с просто измамване на стокопроизводи­телите, необходим е дълъг ред от междинни брънки, които още напълно ни липсват тук, където стоковото обръщение и неговите прости моменти образуват единствената ни предпоставка.

Всичко, което казахме за търговския капитал, важи още повече за лихварския капитал. При търговския капитал двете крайни точки: хвърлените на пазара пари и извлечените от па­зара умножени пари, са поне свързани помежду си чрез посред­ничеството на покупката и продажбата, чрез движението на обръщението. При лихварския капитал формата П—СП’ е съкратена само до непосредствено свързаните крайни точки ПП’ до пари, които се разменят за повече пари — форма, която противоречи на природата на парите и е необяснима от гледна точка на стоковата размяна. Затова Аристотел казва: ,

„Съществуват два вида хрематистика: едната спада към търговията а другата към икономиката; последната е необходима и заслужава похвала а първата е основана на обръщението и справедливо се порицава (защото тя не се основава на природата на нещата, а на взаимната измама). Затова лихварството с пълно право възбужда ненавист, тъй като самите пари служат тук за източник на доход и не се употребяват за това, за което са били изнамерени. Защото те са възникнали за стоковата размяна — лихвата прави от парите повече пари. Оттук и нейното название („τόκοζ“ — «лихва» и «рожба»). Защото рожбите приличат на родителите. А лихвата е пари от пари така че от всички занятия това е най-противно на при­родата.»[22]

В хода на нашето изследване ние ще видим, че както търгов­ският капитал, така и лихвоносният капитал са производни форми на капитала, и същевременно ще видим защо историче­ски те се явяват преди съвременната основна форма на капитала.

Ние видяхме, че принадената стойност не може да възникне от обръщението и че следователно при нейното образуване ве­роятно става зад гърба на обръщението нещо, което не се вижда в самия процес на обръщението.[23] Но може ли принадената стойност да възникне от някъде другаде освен от обръщението? Обръщението е сборът на всички взаимни отношения между стокопритежателите. Вън от него стокопритежателят се намира в отношение само към своята собствена стока. Колкото се отна­ся до нейната стойност, отношението се ограничава с това, че тя съдържа известно количество от неговия собствен труд, измервано въз основа на определени обществени закони. Това количество труд се изразява във величината на стойността на неговата стока и тъй като величината на стойността се изразява в сметни пари, то количеството труд се изразява в дадена цена, напр. 10 ф. ст. Но неговият труд не се изразява в стойността на стоката плюс една прибавка към нейната собствена стойност, той не се изразява в цена, равна на 10, която същевременно е и 11, не се изразява в стойност, която е по-голяма от самата себе си. Стокопритежателят може със своя труд да създава стойно­сти, но не и самонарастващи стойности. Той може да увеличи стойността на стоката, като към наличната й стойност прибави чрез нов труд нова стойност, напр. като направи от обработената кожа обуща. Същият материал има сега по-голяма стойност, понеже съдържа по-голямо количество труд. Затова обущата имат по-голяма стойност, отколкото обработената кожа, но стойността на кожата е останала същата, каквато е била. Тя не е нараснала, не е присъединила към себе си принадена стой­ност през време на производството на обущата. Така че стоко­производителят не може да увеличава стойността вън от сфе­рата на обръщението, той не може да превръща пари или стока в капитал, без да влиза в съприкосновение с други стокопри­тежател и.

Така че капитал не може да възникне от обръщението, но също тъй не може да не възникне от обръщението. Той трябва да възникне в обръщението и същевременно не в него.

Получава се следователно двойствен резултат.

Превръщането на парите в капитал трябва да бъде изведено въз основа на закони, които са иманентни на стоковата размяна, така че за изходна точка да важи размяната на еквиваленти.[24]

Нашият притежател на пари, който е още какавида на същинска капиталист, трябва да купува стоките по тяхната стойност да ги продава по стойността им и все пак в края на процеса д; извлече повече стойност, отколкото е вложил в него. Превръща­нето му в пеперуда трябва да се извърши в сферата на обръще­нието и същевременно не в сферата на обръщението. Това са условията на задачата Hie Rhodus, hie salta! [Тук е Родос, тука скачай!]

 


[1] «Размяната е чудесна сделка, при която и двамата контрагенти винаги (!) печелят» (Destutt de Tracy. «Traite de la Volonte et deses Effets», Paris, 1826, p. 68). Същата книга излезе по-късно под заглавието «Traite d’Economie Politique».

[2] Mercier de la Riviere, цит. съч., c. 544.

[3] «Дали едната от тези две стойности е пари или и двете са обикно­вени стоки — това само по себе си е съвсем безразлично» (Mercier de la Riviere, цит. съч., с. 543).

[4] «Контрагентите не определят стойността; тя вече е определена преди сделката» (Le Trosne, цит. съч., с. 906).

[5] «Dove е eguaglita, non е lucro» (Galiani. «Della Moneta», т. IV от сборника Кустоди, Parte Moderna, с. 244).

[6] «Размяната става неизгодна за едната от страните, когато някое странично обстоятелство намали или увеличи цената: тогава равенството е нарушено; но това нарушение се дължи на тази странична причина, а не на размяната» (Le Trosne, цит. съч., с. 904).

[7] «Размяната по своята природа е договор на равенство, който се сключва между една стойност и друга, равна на нея стойност. Следова­телно тя не е средство за забогатяване, понеже се дава толкова, колкото се получава» (Le Trosne, пак там, с. 903).

[8] Condillac. «Le Commerce et le Gouvernement» (1776), издание на Дара и Молинари в «Melanges d’Economie Politique», Paris, 1847, p. 267 и 291.

[9] Затова Льо Трон много правилно възразява на своя приятел Кон­дияк: «В развитото общество няма нищо излишно» [Le Trosne, цит. съч., с. 907]. Същевременно той му подхвърля забележката, че «ако и двамата разменящи получават еднакво повече срещу еднакво по-малко, то и двамата получават по еднакво». Тъй като Кондияк няма още нито най-малка пред­става за природата на разменната стойност, той е най-подходящият авто­ритет за г. проф. Вилхелм Рошер при създаването на неговите собствени детински възгледи. Виж неговата книга «Die Grundlagen der National- 5konomie». Dritte Auflage, 1858.

[10] S. P. Newman. «Elements of Political Economy», Andover and New York, 1835, p. 175.

[11] «Чрез покачването на номиналната стойност на продукта. . . продавачите не стават по-богати. . . тъй като тъкмо онова, което спечелват като продавачи, те го губят като купувачи» ([/. GrayJ «The Essential Prin­ciples of the Wealth of Nations etc.», London, 1797, p. 66).

[12] «Ако човек е принуден да продава за 18 ливри известно количество от такива произведения, което в действителност има стойност 24 ливри, то пък когато употреби същите пари за купуване, той ще получи за 18 ливри толкова колкото за 24 ливри» {Le Trosne, цит. съч., с. 897).

[13] «Така че никой продавач обикновено не може да покачва цената на своите стоки и същевременно да не бъде принуден да плаща по-скъпо стоките на другите продавачи; по същата причина никой потребител не може да купува всичко по-евтино и да не бъде същевременно принуден да намали цената на стоките, които сам продава (Merrier de la Rioitre, цит. съч., с. 555).

[14] R. Torrens. «An Essay on the Production of Wealth», London, 1821, p. 349.

[15] «Мисълта, че потребителите заплащат печалбата, сигурно е на­пълно абсурдна. Кои са потребителите?» (0. Ramsay. «An Essay on the Distribution of. Wealth», Edinburgh, 1836, p. 183).

[16] «Когато някой не намира пазар за стоките си — съветва ли го г. Малтус да даде пари на друго лице, за да му купи то стоките?» — така един негодуващ рикардианец запитва Малтус, който, както и неговият ученик, попът Челмърс, величае икономическото значение на класата на тези, които само купуват или консумират. Виж «An Inquiry into those Principles respecting the Nature of Demand and the Necessity of Consumption* lately abvocated by Mr. Malthus etc.» London, 1821, c. 55.

[17] Дестют де Траси, макар да е бил — а може би, защото е бил член на института62, е бил на противоположното мнение. Промишлените капи­талисти, казва той, си докарват печалбите с това, че «продават всички стоки по-скъпо, отколкото е струвало тяхното производство. Но на кого ги продават? Най-напред едни на други» (Destutt de Trasu, цит. съч., с. 239).

[18] «Размяната на две равни стойности нито увеличава, нито нама­лява масата на стойностите, които се намират в обществото. А размяната на две неравни стойности. . . също така никак не изменя сумата на об­ществените стойности, макар че прибавя към състоянието на единия онова, което отнема от състоянието на другия» (J. В. Say, «Traite d’Economie Politique», 3-eme ed. Paris, 1817, t. II, p. 443, 444). Разбира се, Сей, без да мисли за изводите от това положение, го взема почти буквално от фи- зиократите. Следният пример ще посочи начина, по който той, за да уве­личи своята собствена «стойност», използува техните съчинения, които по негово време са били почти в неизвестност. «Най-знаменитото» положе­ние на monsieur Сей «Продуктите се купуват само срещу продукти» (пак там, том II, стр. 441) гласи в оригинала на физиократите: «Продуктите се заплащат само с продукти» (Le Trosne, цит. съч., с. 899).

[19] «Размяната не прибавя към продуктите изобщо никаква стойност (F. Wayland, The Elements of Political Economy», Boston, 1843, p. 169).

[20] «При господството на неизменни еквиваленти търговията 15п била невъзможна», (G. Opdyke, «А Treatise on Political Economy», New York, 1851, p. 66—69). «В основата на разликата между реална стойност и раз­менна стойност лежи един факт, а именно фактът, че стойността на една вещ се различава от така наречения еквивалент, който се дава за нея в търговията, т. е. че този еквивалент съвсем не е еквивалент.» (Фридрих Енгелс, «Очерци към критиката на политическата икономия», в «Deutsch-Franzosische Jahrbiicher», издавани от Арнолд Руге и Карл Маркс. Париж 1844, стр. 95, 96 [виж К. Маркс, Ф. Енгелс, Съч., т. I, стр. 532]).

[21] Benjamin Franklin, Works, vol. II, edit. Sparks, in «Positions to be examined, concerning National Wealth», p. 376.

[22] Aristoteles, «De Republica», книга, I, гл. 10 [c. 17].

[23] «При обикновени условия на пазара печалба не се получава от размяна. Ако не е съществувала от по-рано, тя не би могла да бъде налице и след тази сделка» (Ramsay, цит. съч., с. 184).

[24] След всичко гореизложено читателят ще разбере, че това означава само едно: образуването на капитала трябва да бъде възможно, и тогава, когато цената на стоката е равна на стойността на стоката. То не може да бъде обяснено с отклонението на стоковите цени от стоковите стойно­сти. Ако цените действително се отклоняват от стойностите, трябва най- напред да ги сведем към последните, т. е. да се абстрахираме от това обстоятелство като чисто случайно, за да имаме пред себе си в чист вид явлението на образуването на капитал въз основа на стоковата размяна и при изучаването му да не ни въвеждат в заблуждение пречещи странични обстоятелства, чужди на същинския процес. Известно е впрочем, че това свеждане съвсем не е само научна процедура. Постоянните колебания на пазарните цени, тяхното покачване и спадане, се компенсират, унищо­жават се взаимно и сами се свеждат към средната цена като към своя вътрешна норма. Тя е пътеводната звезда напр. за търговеца или инду­стриалеца във всяко начинание, което изисква по-продължително време. Така той знае, че ако се вземе един по-дълъг период като цяло, стоките наистина не се продават нито по-евтино, нито по-скъпо, а винаги по тяхната средна цена. Така че ако незаинтересованото мислене беше в интерес на капиталиста, той би трябвало да си постави проблемата за образуването на капитала така: как може да възникне капитал, когато цените се регулират от средната цена, т. е. в последна сметка от стой­ността на стоката? Казвам «в последна сметка», понеже средните цени не съвпадат направо с величината на стоковите стойности, както мислеха А. Смит, Рикардо и др.