Капиталът Критика на политическата икономия

Покупка и продажба на работната сила

Изменението на стойността на парите, които трябва да се превърнат в капитал, не може да произлезе в самите пари, за­щото като покупателно средство и като платежно средство те реализират само цената на стоката, която купуват или запла­щат, докато, запазвайки своята собствена форма, те се превръ­щат във вкаменелост с неизменна величина на стойността.[1] Също така това изменение не може да произлезе от втория акт на обръщението, от препродаването на стоката, защото този акт само превръща стоката от натуралната й форма обратно в паричната форма. Следователно изменението трябва да се из­вършва в самата стока, която се купува в първия акт ПС, а не в нейната стойност, тъй като се разменят еквиваленти и стоките се заплащат по техните стойности. Така че изменението може да възникне само от нейната потребителна стойност като такава, т. е. от нейното потребление. За да може да извлече стойност от потреблението на дадена стока, нашият притежател на пари трябва да има щастие да открие вътре в сферата на обръ­щението, т. е. на пазара, такава стока, чиято потребителна стойност да притежава своеобразното свойство да бъде източник на стойност, т. е. такава стока, чието фактическо потребление да представлява процес на овеществяване на труда, т. е. про­цес на създаване на стойност. И притежателят на пари намира на пазара такава специфична стока: работоспособността, или работната сила.

Под работна сила, или работоспособност, ние разбираме сбора от физически и умствени способности, с които разполага организмът, живата личност на един човек, и които той поставя в движение винаги, когато произвежда някакви потребителни стойности.

Но за да може притежателят на пари да намери на пазара работната сила като стока, трябва да бъдат изпълнени различни условия. Размяната на стоки сама по себе си не съдържа ни­какви други отношения на зависимост освен ония, които про­изтичат от нейната собствена природа. При тази предпоставка работната сила може да се появи на пазара като стока само доколкото и защото нейният собствен притежател, т. е. лицето, чиято работна сила е тя, сам я предлага или продава като стока. За да може нейният притежател да я продаде като стока, той трябва да разполага с нея, т. е. да бъде свободен собственик на своята работоспособност, на своята личност.[2] Той се среща на пазара с притежателя на пари и двамата влизат във взаимо­отношение като равноправни стокопритежатели, различаващи се само по това, че единият от тях е продавач, а другият купу­вач, така че и двамата са юридически равни лица. За да се про­дължава това отношение, собственикът на работната сила трябва винаги да я продава само за определено време, защото ако я продаде изцяло, веднъж завинаги, той ще продаде самия себе си, ще се превърне от свободен човек в роб, от стокопри­тежател в стока. Като личност той трябва винаги да се отнася към своята работна сила като към своя собственост, т. е. като към своя собствена стока, а това ще му бъде възможно само доколкото я предоставя на купувача или му я отстъпва за потребление само временно, за определен срок, т. е. доколкото при нейното отчуждаване той не се отказва от своята собственост върху нея.[3]

Второто съществено условие, за да може притежателят на пари да намери работната сила на пазара като стока, е следното: нейният притежател да бъде лишен от възможността да продава стоки, в които е овеществен неговият труд, и да бъде, напротив, принуден да продава като стока самата своя работна сила, която съществува само в неговия жив организъм.

За да може някой да продава стоки, различни от неговата работна сила, той трябва, разбира се, да притежава средства за производство, напр. суровини, оръдия на труда и т. н. Той не може да прави обуща без кожа. Освен това той има нужда от средства за живот. Никой, дори музикантът на бъдещето, не може да се храни с продуктите на бъдещето, значи не може да се храни и с потребителни стойности, чието производство още не е завършено, и — както още в първия ден от своето появяване на земята — човек трябва и сега всеки ден да консумира, преди да е започнал да произвежда и през времето, когато произвежда. Щом продуктите се произвеждат като стоки, те трябва да бъдат продавани, след като са произведени, и могат да задоволяват потребностите на производителя едва след продажбата. Към времето за производството се прибавя и времето, необходимо за продажбата.

Така че, за да превърне парите си в капитал, притежателят на пари трябва да намери на стоковия пазар свободен работник, свободен в двояк смисъл: че като свободна личност разполага с работната си сила като със своя стока и че, от друга страна, той няма за продан никаква друга стока, че е напълно лишен и сво­боден от всички предмети, нужни за практическото прилагане на неговата работна сила.

Притежателят на пари, който заварва трудовия пазар като един особен отрасъл на стоковия пазар, не се интересува от въпроса, защо този свободен работник му противостои в сфе­рата на обръщението. Засега този въпрос не интересува и нас. Ние се придържаме към този факт теоретически, както прите­жателят на пари се придържа към него практически. Но едно е ясно. Природата не създава на едната страна притежатели на пари и на стоки, а на другата — притежатели само на работна сила. Това отношение не е нито създадено от природата, нито пък е такова обществено отношение, което е общо за всички исторически периоди. Очевидно то самото е резултат на едно предшествуващо историческо развитие, продукт на много ико­номически преврати, на залеза на цялата редица по-стари фор­мации на общественото производство.

И икономическите категории, които разглеждахме по-рано, носят своя исторически отпечатък. Съществуването на продукта като стока предполага определени исторически условия. За да стане стока, продуктът не трябва да бъде произведен като непо­средствено средство за съществуването на самия производител. Ако ние бяхме изследвали при какви условия всички или по- голямата част от продуктите приемат формата на стоки, щяхме да открием, че това става само въз основа на един съвсем специ­фичен начин на производство, а именно капиталистическия. Но едно такова изследване не влизаше в непосредствения анализ на стоката. Стоково производство и стоково обръщение може да има независимо от това, че преобладаващата маса от про­дуктите, предназначени за непосредно задоволяване на собстве­ните нужди, не се превръща в стоки, и следователно обществе­ният производствен процес още не е напълно подчинен на господ­ството на разменната стойност. За превръщането на продукта в· стока разделението на труда вътре в обществото трябва да се развие до такава степен, че разграничението между потреби­телната стойност и разменната стойност, което започва едва с непосредствената разменна търговия, да бъде напълно завър­шено. Но тази степен на развитие е исторически присъща на най различните обществено-икономически формации.

Ако разгледаме парите, ще видим, че те имат за предпоставка известно развитие на стоковата размяна. Различните парични форми като прост стоков еквивалент, средство за обръ­щение, платежно средство, съкровище и световни пари означа­ват — ако съдим по различните размери или по относителното преобладаване на една или друга от тези функции — твърде различни стъпала на обществения производствен процес. И все пак опитът показва, че е достатъчно едно сравнително слабо развито стоково обръщение, за да се образуват всички тези фор­ми. Другояче стои въпросът с капитала. Историческите условия на неговото съществуване съвсем не се изчерпват с наличността на стоковото и паричното обръщение. Той възниква само там, където притежателят на средства за производство и на средства за живот намира на пазара свободния работник като продавач на своята работна сила, и това единствено историческо условие вече включва в себе си цяла световна история. Затова капиталът още със самото си възникване възвестява настъпването на нова епоха на обществения производствен процес.[4]

Сега трябва да разгледаме по-отблизо тази своеобразна стока, работната сила. Както всички други стоки и тя има стойност.[5] Как се определя последната?

Стойността на работната сила, както и на всяка друга стока, се определя от работното време, което е необходимо за произвеждането, а следователно и за възпроизвеждането на този специфичен предмет на търговия. Доколкото е стойност, самата работна сила представлява само определено количество овеществен в нея среден обществен труд. Работната сила съще­ствува само като способност на живия индивид. Затова нейното произвеждане има за предпоставка неговото съществуване. Щом съществуването на индивида е дадено, произвеждането на работната сила се състои в неговото собствено възпроизвеждане, в поддържането на неговия живот. За поддържането на своя живот живият индивид има нужда от известно количество сред­ства за живот. Така че работното време, необходимо за про­извеждането на работната сила, се свежда към работното време, необходимо за произвеждането на тези средства за живот, т. е. стойността на работната сила е стойността на средствата за жи­вота, необходими за поддържане живота на нейния притежател. Обаче работната сила се реализира само чрез своята външна проява, действува само в труда. Но при нейното действие, при труда, се изразходва определено количество човешки му­скули, нерви, мозък и т. н., което трябва да бъде възстановено. Това увеличено изразходване предполага увеличено възстано­вяване.[6] Притежателят на работната сила, който е работил днес, трябва да бъде в състояние и утре да повтори същия процес при същите условия на сила и здраве. Следователно ко­личеството на средствата за живот трябва да бъде достатъчно, за да се поддържа трудещият се индивид като такъв в състояние на нормална жизнена дейност. Самите естествени потребности като храна, облекло, отопление, жилище и т. н. са различни според климатичните и другите природни особености на една или друга страна. От друга страна, самият размер на тъй наре­чените необходими потребности, както и начинът на тяхното задоволяване са исторически продукт и затова до голяма степен зависят от културното равнище на дадена страна, а между дру­гото в значителна степен и от това, при какви условия, а следо­вателно и с какви навици и с какви изисквания към живота се е формирала класата на свободните работници[7]. Така че в противоположност на другите стоки определението на стойност­та на работната сила съдържа исторически и морален елемент. Но за една определена страна и в един определен период сред­ният обем и състав на необходимите за работника средства за живот е дадена величина.

Притежателят на работната сила е смъртен. Затова ако трябва непрекъснато да се явява на пазара — а това е предпо­ставка за непрекъснатото превръщане на парите в капитал, — продавачът на работната сила трябва да се увековечава, «както се увековечава всеки жив индивид, т. е. чрез размножаване»[8] Работните сили, които поради изхабяване или смърт изчезват от пазара, трябва постоянно да се заместват поне със същото ко­личество нови работни сили. Така че сумата на средствата за живот, необходими за произвеждането на работната сила, включ­ва и средствата за живот за заместниците, т. е. за децата на работниците, и по такъв начин се увековечава на стоковия пазар расата на тези своеобразни стокопритежатели.[9]

За да се преобразува общочовешката природа така, че да придобие ловкост и похватност в определен отрасъл на труда, да се превърне в развита и специфична работна сила, изисква се определено образование или възпитание, което от своя страна струва една по-голяма или по-малка сума от стокови еквива­ленти. Тези разходи за образование са различни в зависимост от квалификацията на работната сила. Така че и тези разходи по обучението, които са нищожни за обикновената работна сила, влизат в кръга на стойностите, изразходвани за нейното про­извеждане.

И така, стойността на работната сила се свежда към стой­ността на определена сума от средства за живот. Поради това тя се изменя с изменението на стойността на тези средства за живот, т. е. с изменението на величината на работното време, необходимо за тяхното произвеждане.

Част от средствата за живот, напр. хранителните продукти, топливото и т. н., всекидневно се изразходват и трябва всеки­дневно да се възобновяват. Други средства за живот като дре­хите, мебелите и т. н. се износват в течение на по-продължително време и затова трябва да се възобновяват само след изти­чането на по-продължителни периоди. Едни стоки трябва да се купуват или заплащат всекидневно, други — седмично, триме­сечно и т. н. Но както и да се разпределя сумата на тези разходи в течение напр. на една година, тя винаги трябва да се покрива от средния приход, който работникът получава от ден на ден. Ако масата на стоките, необходими всекидневно за произвежда­нето на работната сила, е — А, тази на седмично необходимите — В, тази на тримесечно необходимите = С и т. н., то средната дневна маса на тези стоки би била =      

Ако приемем, че в тази маса от стоки, необходими за един среден ден, се съдържа 6 часа обществен труд, то в работната сила все­кидневно се овеществява половин ден среден обществен труд, т. е. за всекидневното произвеждане на работната сила е необ­ходим половин работен ден. Това количество труд, нужно за нейното всекидневно произвеждане, съставя еднодневната стой­ност на работната сила, или стойността на всекидневно възпро­извежданата работна сила. Ако половин ден среден обществен труд се изразява в една златна маса от 3 шилинга, или от един талер, то един талер е цената, която отговаря на еднодневната стойност на работната сила. Ако притежателят на работната сила я предлага за един талер дневно, то продажната й цена е равна на нейната стойност и според нашата предпоставка при­тежателят на пари, който бърза да превърне своите талери в капитал, плаща тази стойност.

Най-ниската граница, или минималната граница на стой­ността на работната сила, се образува от стойността на такава маса от стоки, без всекидневния приток на които носителят на работната сила, човекът, не може да възобновява своя жизнен процес, т. е. от стойността на физически необходимите средства за живот. Ако цената на работната сила спадне до този минимум, тя спада под стойността на работната сила, тъй като при тези условия последната може да се поддържа и развива само в хилав вид. А стойността на всяка стока се определя от работното време, нужно за произвеждането й в нормално качество.

Съвсем евтина сантименталност е да се счита за грубо това определение на стойността на работната сила, което произтича от природата на нещата, и да се хленчи заедно с Роси:

«Да разглеждаш работоспособността (puissance de travail), като се абстрахираш от средствата за издръжка на труда през време на производ­ствения процес, значи да разглеждаш една измислица (etre de raison). Който казва труд, който казва работоспособност, той казва същевременно работник и средства за издръжка, работник и работна заплата».[10]

Работоспособността още не означава труд, също както и способността за хранене още не означава храносмилане. За този последния процес е нужно, както е известно, нещо повече от добър стомах. Който казва работоспособност, той не се абстра­хира от средствата за живот, необходими за нейната издръжка, нейната стойност изразява именно стойността на тези средства за живот. Ако работната сила не може да бъде продадена, тя е безполезна за работника, той дори чувствува като жестока природна необходимост факта, че неговата работоспособност се е

нуждаела за своето произвеждане от определено количество средства за живот и постоянно се нуждае от такива за своето възпроизвеждане. Той открива тогава заедно със Сисмонди: «Работоспособността. . . е нищо, ако не се продаде»[11].

Своеобразната природа на тази специфична стока, на ра­ботната сила, се изразява между другото и в това, че със сключ­ването на договора между купувача и продавача нейната потре­бителна стойност още не е преминала действително в ръцете на купувача. Нейната стойност, както и тази на всяка друга стока, е била определена, преди тя да е влязла в обръщението, тъй като е било вече изразходвано определено количество обществен труд за произвеждането на работната сила, но нейната потреби­телна стойност се състои в нейните предстоящи активни прояви. Затова отчуждаването на силата и нейното действително проя­вяване, т. е. нейното налично битие като потребителна стойност не съвпадат по време. Обаче при такива стоки, при които формалното отчуждаване на потребителната им стойност чрез про­дажбата и действителното предаване на тази потребителна стой­ност на купувача не съвпадат по време, парите на купувача функционират в повечето случаи като платежно средство[12]. Във всички страни с капиталистически начин на производство работната сила се заплаща едва след като вече е функционирала в продължение на предвидения в договора за покупката срок, напр. в края на всяка седмица. Така че навсякъде работникът авансира на капиталиста потребителната стойност на своята работна сила; той предоставя на купувача да я консумира още преди последният да му е заплатил нейната цена. Следова­телно работникът навсякъде кредитира капиталиста. Не само евентуалното загубване на кредитираната заплата при банкрут на капиталиста[13], но и цяла редица факти с по-трайно въздей­ствие показват, че това кредитиране не е празна фантазия.[14]

Но дали парите функционират като покупателно или като пла­тежно средство — това никак не изменя характера на самата стокова размяна. Цената на работната сила е договорно установена, макар да се реализира едва по-късно, също както наемът на една къща. Работната сила е продадена, макар че ще бъде заплатена едва по-късно. Но за да разберем това отношение в чистия му вид, полезно е временно да приемем предпоставката, че при продажбата на работната сила нейният притежател всеки път веднага получава предвидената в договора цена.

Ние се запознахме с начина на определяне на онази стой­ност, която притежателят на пари плаща на притежателя на тази своеобразна стока — работната сила. Потребителната стой­ност, която пък притежателят на пари получава при размяната, се разкрива едва при действителното използване, едва в про­цеса на потреблението на работната сила. Всички неща, необхо­дими за този процес, като суровини и т. н., притежателят на пари купува на стоковия пазар и ги плаща по пълната им цена. Процесът на потреблението на работната сила е същевременно процес на производство на стока и на принадена стойност. По­треблението на работната сила, както и потреблението на всяка друга стока, се извършва вън от пазара, или вън от сферата на обръщението. Затова ние заедно с притежателя на парите и при­тежателя на работната сила напускаме тази шумна сфера, раз­положена на повърхността и намираща се пред очите на всички, и тръгваме подир двамата в скритата област на производството, над чиято врата пише: No admittance except on business [Вход за външни лица забранен]. Тук ще се види не само как капи­талът произвежда, но и как самият капитал се произвежда. Най-сетне трябва да се разкрие тайната на печалбата.

Сферата на обръщението, или на стоковата размяна, в рам­ките на която се движат покупката и продажбата на работната сила, е същински рай за вродените човешки права. Тук господствуват само свобода, равенство, собственост и Бентам. Сво­бода! Защото купувачът и продавачът на една стока, напр. на работната сила, се ръководят само от своята свободна воля. Те контрактуват като свободни, юридически равноправни лич­ности. Договорът е крайният резултат, в който техните воли намират своя общ юридически израз. Равенство! Защото те се отнасят един към друг само като стокопритежатели и разменят еквивалент срещу еквивалент. Собственост! Защото всеки раз­полага само със своето. Бентам! Защото всеки от тях мисли само за себе си. Единствената сила, която ги събира и ги поставя във взаимно отношение, е тази на техния егоизъм, на тяхната лична полза, на техните частни интереси. И тъкмо защото всеки работи за себе си и никой не се грижи за другия, всички те по силата на една предустановена хармония на нещата или под покрови­телството на всехитрото провидение осъществяват само делото на своята взаимна полза, на своето общо благо, на своя общ интерес.

Като напущаме тази сфера на простото обръщение, или на стоковата размяна, от която привърженикът на свободната тър­говия vulgaris черпи възгледи, понятия и мащаб за своята преценка относно обществото на капитала и наемния труд, ние виждаме, че физиономиите на нашите dramatis personae [действуващи лица] като че ли започват малко да се изменят. На­шият предишен притежател на пари крачи напред като капи­талист, притежателят на работна сила го следва като негов ра­ботник; единият многозначително се подхилва и гори от деловитост, а другият плахо се тегли назад като човек, който е продал на пазара своята собствена кожа и сега не очаква нищо друго освен. . . да му я ощавят.

 


[1] «Във формата на пари. . . капиталът не произвежда никаква печалба» (Ricardo, «Principles of Political Economy», 3 ed. London, 1821, p. 267).

[2] В енциклопедии върху класическата древност човек може да срещ­не безсмислицата, че в античния свят капиталът бил напълно развит — «липсвали само свободният работник и кредитните учреждения». И г. Момзен в своята «Римска история» изпада от едно quid pro quo [неле­пост] в друго.

[3] Затова различни законодателства определят максимални срокове на трудовите договори. Всички законодателства на народите, у които тру­дът е свободен, регулират условията за прекратяването на договорите. В редица страни, особено в Мексико (преди американската гражданска война също и в откъснатите от Мексико територии, а фактически и в ду­навските провинции преди реформите на Куза64, робството е скрито под формата на «пеонаж». Чрез заеми, които трябва да бъдат погасени чрез отработване и се протакат от поколение на поколение, не само отделният работник, но и неговото семейство фактически стават собственост на други лица и на техните семейства. Хуарес беше отменил този «пеонаж». Тъй нареченият император Максимилиан го въведе пак с декрет, който в парла­мента във Вашингтон справедливо бе заклеймен като декрет за възстано­вяване на робството в Мексико. «Отделни мои телесни и духовни способ­ности и възможности за различен род дейност аз мога. . . да отчуждя на някой друг за ограничено по време използване, защото след това огра­ничение те имат само външно отношение към моята цялостност и всеобщ­ност. Обаче ако отчуждя цялото си време, което става конкретно чрез процеса на труда, ако отчуждя производителната си дейност като цяло, аз бих превърнал в собственост на други самата същност на тази дейност, моята всеобща дейност и действителност, моята личност» {Hegel, «Philo- sophie des Rechts», Berlin, 1840, S. 104, § 67).

[4] Онова, което характеризира капиталистическата епоха, е, че ра­ботната сила приема за самия работник формата на стока, която му при­надлежи, и следователно неговият труд приема формата на наемен труд. От друга страна, едва от този момент стоковата форма става всеобща форма на продуктите на труда.

[5] «Стойността на един човек, както и на всички други неща, е него­вата цена, т. е. тя възлиза на толкова, колкото плащат за използването на неговата сила» (Th. Hobbes. «Leviathan», във «Works», изд. Molesworth, London, 1839—1844, v. Ill, p. 76).

[6] Поради това староримският vilicus, който е стоял като управител начело на земеделските роби, е получавал «по-малък; дял от тях, тъй като неговият труд е бил по-лек от труда на робите» (Th. Mommsen, «Romische Geschichte», 1856, S. 810).

[7] Сравни W.Th.’Thornton, «Over-population and its Remedy», London, 1846.

[8] Пети.

[9] Неговата (на труда) естествена цена. . . се състои от такова коли­чество необходими средства за живот и удобства, което — съобразно с кли­мата и обичаите на една страна — е необходимо за поддържането на ра­ботника и му дава възможност да отгледа такова семейство, което осигу­рява на пазара едно неотслабващо предлагане на труд» (R. Torrens, «An Essay on the External Corn Trade», London, 815, p. 62). Думата «труд» тук е неправилно употребена вместо «работна сила».

[10] Rossi, «Cours d’Economie Politique». Bruxelles, 1842, p. 370.

[11] Sismondi, «Nouveaux Principes d’Economie Politique», t. I, p. 113

[12] «Всеки труд се заплаща след неговото завършване» (An Inquiry into those Principles respecting the Nature of Demand etc.», p. 104). Търгов­ският кредит вероятно е започнал в момента, в който работникът, първо­източникът на всяко производство, е бил в състояние въз основа на своите спестявания да чака заплащането на своя труд до края на седмицата, 14 дни, 3 месеца и т. н.» (Ch. Ganilh, «Des Sistemes de l’Economie Politique», 2-eme edit. Paris, 1821, t. II, p. 150).

[13] «Работникът. . . дава в заем своята производителна сила», казва Щорх, но коварно добавя, че той «нищо не рискува», освен «да изгуби своя­та заплата. . . работникът не влага нищо материално» (Slorch, «Cours d’Economie Politique», Petersbourg, 1815, t. II, p. 36, 37).

[14] Един пример. В Лондон съществуват два вида хлебари — «full priced», които продават хляба по пълната му стойност, и «undersellers», които го продават под тази стойност. Последната категория обхваща повече от3/4 от общия брой на хлебарите (стр. XXXII в «Report» на пра­вителствения комисар X. С. Тримънхийр относно «Grievances complained of by the journeymen bakers etc.», London 1862). Всички тези undersellers продават почти без изключение хляб, фалшифициран с примеси от стипца, сапун, поташ, вар, дербишърско каменно брашно и други такива при­ятни, хранителни и здрави прибавки. (Виж цитираната по-горе Синя кни­га, а също и отчета на «Committee of 1855 on the Adulteration of Bread» и книгата на д-р Хасел «Adulterations Detected», 2 nd. edit. London 1861). Сър Джон Гордън заявил в своите показания пред комитета за 1855 г., че «поради тази фалшификация бедният, който живее с два фунта хляб на ден, в действителност не получава и една четвърт от хранителните вещества, да не говорим за вредното влияние върху неговото здраве». Като причина за това, че «твърде голяма част от работническата класа», макар че е добре осведомена за тези фалшификации, все пак се примирява със стип­цата, каменното брашно и т. н., Тримънхийр (пак там, стр. XLVIII) из­тъква, че те «по силата на необходимостта са принудени да вземат от хле­баря или от chandler’s shop [бакалницата] хляба, който там благоволяват да им дадат». Тъй като трудът им се заплаща едва в края на седмицата, «те едва в края на седмицата могат да платят хляба, който е бил консу­миран от техните семейства в продължение на седмицата»; и Тримън­хийр, като привежда свидетелски показания, добавя: «Общопризнато е, че хлябът с такива примеси се приготвя специално за този род купувачи» («It is notorious that bread composed of those mixtures, is made expressly for sale in this manner»). «В много английски (особено шотландски) земеделски окръзи работната заплата се изплаща на две седмици и дори месечно. При такива дълги срокове земеделският работник е принуден да купува своите стоки на кредит. . . Той трябва да плаща по-високи цени и фактически е прикрепен към онова дюкянче, което му дава на кредит. Така напр. в Хорнингшем в Уилтс, където изплащането на заплатата става веднъж на месец, работникът плаща 2 шилинга и 4 пенса за stone [14 фунта] от същото бра­шно, за което иначе навсякъде би заплатил 1 шил. и 10 пенса («Sixth Report» on «Public Health» by «The Medical Officer of the Privy Council etc.», 1864, p. 264). «Работниците от работилниците за ръчно щампосване на басми в Пейзли и Килмарнок (Западна Шотландия) наложиха в 1853 г. чрез стачка намаление на платежния срок от един месец на 14 дни» («Re­ports of the Inspectors of Factories for 31st Oct. 1853», p. 34). Като по-нататъшно твърде мило развитие на кредита, който работникът дава на капи­талиста, може да се разгледа методът на много английски притежатели на каменовъглени мини, където работникът получава заплата само в края на месеца, а дотогава получава от капиталиста аванси често пъти в стоки, за които той трябва да плаща по-високо от пазарната им цена (Trucksys- tem). «Собствениците на каменовъглените мини навсякъде са свикнали да изплащат заплатите на работниците веднаж в месеца, а дотогава да им дават аванси в края на всяка седмица. Този аванс се дава в лавката (а имен­но в tommy-shop, т. е. в лавката, която принадлежи на самия собственик). Работникът получава аванса на единия край и веднага го изразходва на другия край.» («Children’s Employment Commission. 3rd Report». London 1864, p. 38, № 192).