Съвременното домашно производство

Сега пристъпвам към така нареченото домашно производ­ство. Който иска да получи представа за тая сфера на капи­талистическа експлоатация, построена върху фона на едрата промишленост, и за нейните ужаси, нека разгледа напр. на­глед съвсем идиличното производство на гвоздеи, с което се занимават в няколко затънтени села на Англия[1]. Тук са до­статъчни няколко примера от такива отрасли като производ­ството на дантели и плетенето на сламени предмети, които или съвсем не употребяват машини, или се конкурират с машинното и манифактурното производство.

От 150 000 души, заети в английското дантелено производство, около 10 000 попадат под действието на фабричния закон от 1861 г. Грамадното мнозинство от останалите 140 000 души са жени, младежи и деца от двата пола, макар че мъж­кият пол е твърде слабо застъпен. Здравословното състояние на този «евтин» материал за експлоатация се вижда от следната таблица на д-р Труман, лекар при General Dispensary [обща поликлиника за бедни] в Нотингам. От 686 болни работнички на дантели, повечето на възраст от 17 до 24 години, са били туберкулозни[2]:

Това прогресивно увеличение на броя на туберкулозните е достатъчен отговор дори за най-оптимистичния прогресист и за най-лъжливия чирак па немските амбулантни търговци на свободната търговия.

Фабричният закон от 1861 г. регулира същинското плетене на дантели, доколкото то се извършва с машини — а това е общо правило в Англия. Отраслите, които ние тук накъсо раз­глеждаме — и то не доколкото работниците са концентрирани в манифактури, магазини и т. н., а доколкото те са така наре­чени домашни работници, — се разпадат I) на lace finishing (окончателно дообработване на машинно произведените данте­ли — категория, която от своя страна включва множество под­разделения), 2) плетене на дантели.

Lace finishing се извършва като домашно производство в така наречените «mistresses houses» [домове на майсторки] или в частните квартири на жени, които работят сами или със своите деца. Самите жени, които държат «mistresses houses», са бедни. Работното помещение е част от тяхното частно жи­лище. Те получават поръчки от фабриканти, от собственици на стокови складове и т. н. и набират жени, момичета и деца според размерите на своите стаи и според колебанието на тър­сенето в бранша. Броят на заетите работнички се колебае ме­жду 20 и 40 в едни работилници и между 10 и 20 в други. Сред­ната минимална възраст, от която децата започват да работят, е 6 години, но някои започват под 5 години. Обикновеното работно време трае от 8 часа сутрин до 8 часа вечер с 11/3 часа прекъсване за хранене, което се извършва нередовно и често пъти в самите вонещи дупки, в които се работи. Когато търго­вията върви добре, работата често пъти трае от 8 часа сутрин (понякога от 6 часа) до 10, 11 или 12 часа през нощта. В англий­ските казарми за всеки войник се предвиждат 500—600 ку­бически фута пространство, във военните болници — по 1200. А в тези работни дупки се падат по 67—100 куб. фута на чо­век. Същевременно газовото осветление поглъща кислорода от въздуха. За да се запазят дантелите чисти, децата често пъти, дори и през зимата, трябва да си снемат обущата, макар че подът е постлан с тухли или плочи.

«В Нотингам съвсем не е нещо необикновено да видиш как 15 до 20 деца, наблъскани в мъничка стая, може би не по-голяма от 12 на 12 фута, в продължение на 15 от 24-те часа на денонощието са заети с работа, която сама по себе си е изтощителна със своята скучност и монотонност, а при това се извършва при най-гибелни за здравето условия. . . Дори най-малките деца работят с просто изумително напрегнато внимание и бързина, без да дават почти никога почивка на пръстите си или да ги дви­жат по-бавно. Когато човек нещо ги запита, те не дигат очи от работата си — от страх да не загубят някой миг.»

«Дългата пръчка» служи в ръцете на «mistresses» [май­сторките] като подбудително средство, което се употребява толкова по-често, колкото повече се удължава работното време,

«Децата постепенно се уморяват и стават безпокойни като птички към края на продължителното време, през което са обвързани към едно занятие — така еднообразно, вредно за очите, изтощително поради едно­образното положение на тялото. Това е същински робски труд» («Their work is like slavery»).

Там, където жените работят със собствените си деца в къщи, т. е. в съвременния смисъл на думата — във взета под наем стая, често пъти в таванска стая, — условията са дори още по-лоши. Такъв вид работа се раздава по къщите на едно пространство от 80 мили около Нотингам. Когато работещото в стоковия склад дете излиза от работа в 9—10 часа вечерта, често му дават цял вързоп работа за в къщи. Капиталисти­ческият фарисей, представляван от някого от своите наемни слуги, естествено прави това с елейната фраза: «Това за майка ти» — но твърде добре знае, че горкото дете ще трябва да не си отспива и да помага.

Дантеленото производство е развито главно в два англий­ски земеделски окръга, в Хонитонския дантелен окръг, на 20—30 мили по южния морски бряг на Девоншайр, включи­телно и някои селища на Северен Девон, и в друг един окръг, който обхваща голяма част от графствата Бъкингам, Бедфорд, Нортхемптън и съседните части на Оксфордшайр и Хънтинг- доншайр. Работни помещения са обикновено котеджите на земеделските надничари. Някои собственици на манифактури използват повече от 3000 такива домашни работници, пре­димно деца и младежи, изключително от женски пол. Усло­вията, които описахме при lace finishing, се повтарят. Само че вместо «mistresses houses» тук има «lace schools» [училища за дантели], които бедни жени са открили в своите къщурки. От 5-годишна възраст, а понякога и по-отрано, до 12 или 15 години децата работят в тези училища, като през първата го­дина най-малките работят от 4 до 8 часа дневно, а по-нататък от 6 часа сутрин до 8 и 10 часа вечер.

«Стаите изобщо са обикновено жилищни стаи на малки котеджи, огнището е запушено, за да няма течение, хората вътре се топлят, поня­кога и зиме, само със собствената си телесна топлина. В други случаи тези така наречени училищни стаи са помещения, приличащи на килери, без печка. . . Препълването на тия дупки и разваленият въздух, който се дължи на това, често пъти достигат до крайна степен. Към това се при­бавя и вредното влияние на улуци, нужници, гниещи вещества и други нечистотии, които обикновено се намират при входа на тези малки ко­теджи. Относно помещението е казано: «В едно дантелено училище се намират 18 момичета и майсторката, с по 35 кубически фута на човек; в друго, при нетърпима воня, се намират 18 души, с по 24V2 кубически фута въздух на човек. В това производство се срещат да работят и деца на 2—2Va години»*61).

В селските графства Бъкингам и Бедфорд, където свършва плетенето на дантели, започва плетенето на слама. То се про­стира върху голяма част от Хертфордшайр и върху западните и северните части на Есекс. През 1861 г. с плетене на слама и изработване на сламени шапки са били заети 40 043 души, от които 3815 души от мъжки пол на всякаква възраст, а оста­налите — от женски пол, и то от тях 14 913 под 20 години, в това число около 7000 деца. Мястото на дантелените училища заемат тук «straw plait schools» (училища за плетене на слама). В тях децата почват да се учат да плетат слама обикновено на 4 години, понякога дори между 3 и 4 години. Разбира се, те не получават никакво образование. Самите деца наричат основ­ните училища «natural schools» (истински училища), за разлика от тези кръвопийни заведения, в които просто ги карат да ра­ботят, за да привършат работата, като техните полугладни майки са им предписали — повечето пъти 30 ярда на ден. Тези майки често пъти ги карат след това да работят и в къщи до 10, 11 и 12 часа през нощта. Сламата им реже пръстите и устата, с която те постоянно я навлажняват. Според резюмираното от д-р Белърд общо мнение на лондонските служебни лекари 300 кубически фута са минималното пространство, необходимо за всеки човек в спалнята или работната стая. А в училищата за плетене на слама пространството е още по-оскъдно, откол­кото в дантелените училища — по 122/3, 17, 1872 и под 22 ку­бически фута на човек.

«Най-малките от тия числа — казва членът на комисията Уайт — представляват пространство, два пъти по-малко от онова, което би заело едно дете, ако бъде опаковано в кутия от по три фута във всички измере­ния».

Такъв е животът, на който се наслаждават децата до 12 или 14 години. Бедните и пропаднали родители мислят само как да изкарат от децата колкото се може повече доход. Естест­вено е, че децата, като пораснат, не дават и пукната пара за родителите си и ги изоставят.

«Няма нищо чудно, че невежеството и пороците гъмжат сред отгле­даното по такъв начин население. . . Неговият морал стои на най-долно стъпало. . . Голям брой жени имат незаконнородени деца, и то дори на такава незряла възраст, че това поразява и най-запознатите с криминалната статистика».

И отечество на тези образцови семейства е образцовата християнска страна на Европа, както казва несъмнено компе­тентният по християнството граф Монталанбер!

Работната заплата, която изобщо е мизерна в току-що разгледаните отрасли на производството (при изключителни случаи максималната заплата на децата в училищата за пле­тене на слама е 3 шил.), се смъква много по-долу от нейната номинална величина поради особено преобладаващата в данте­лените окръзи trucksystem (заплащане със стоки).

[1] Тук става дума за ковашките гвоздеи, а не за машинно фабрику­ваните пресовани гвоздеи. Виж «Children’s Employment Commission. 3rd Report», p. XI, XIX, № 125—130; p. 52, № 11, p. 113—114, № 487, p. 137, № 674.

[2] «Children’s Employment Commission. 2nd Report», p. XXII, №166.