Капиталът Критика на политическата икономия

Стоковият фетишизъм и неговата тайна

На пръв поглед една стока изглежда съвсем просто и тривиално нещо. Нейният анализ показва, че тя е нещо твърде забъркано, пълно с метафизични тънкости и теологични хитри­ни. Доколкото тя е потребителна стойност, в нея няма нищо мистериозно — все едно дали я разглеждаме от гледна точка на това, че тя със своите свойства задоволява човешки потребности, или от гледна точка на това, че тя придобива тези свойства само като продукт на човешки труд. Съвсем ясно е, че човек със своята дейност изменя формите на природните материали по един полезен за него начин. Формата на дървото например се изменя, когато от него правим маса. И все пак масата си остава дърво, най-обикновено сетивно нещо. Но щом се яви като стока, тя веднага се превръща в сетивно-свръхсетивно нещо. Тя не само стои с краката си на земята, но по отношение на всички други стоки застава на главата си и в тази нейна дървена глава се пораждат капризи, много по-чудновати, отколкото ако тя отсамо себе си започнеше да танцува. [1]

Следователно мистичният характер на стоката не произтича от нейната потребителна стойност. Също така той не произтича и от съдържанието на стойностните определения. Първо, защото колкото и да са различни отделните видове полезен труд или производителна дейност, физиологическа истина е, че те са функции на човешкия организъм и че всяка такава функция, каквито и да бъдат нейното съдържание и форма, е по същество изразходване на човешки мозък, нерви, мускули, сетивни орга­ни и т. н. И второ, онова, което лежи в основата на определе­нието на величината на стойността — времетраенето на това изразходване, или количеството на труда, — се различава дори осезателно от качеството на труда. Работното време, което стру­ва произвеждането на средствата за живот, е трябвало да инте­ресува хората при всички обществени формации, макар и не­еднакво на различните стъпала на развитието. [2] Най-сетне, щом хората по какъвто и да е начин работят един за друг, то и техният труд добива обществена форма.

И тъй, откъде произлиза загадъчният характер на продукта на труда, когато той приеме стокова форма? Очевидно от самата тази форма. Еднородността на различните видове човешки труд придобива вещната форма на качество, еднакво за всички про­дукти на труда — стойността; мярката за изразходването на чо­вешката работна сила чрез неговото времетраене добива формата на величина на стойността на продуктите на труда; и най-сетне — онези отношения между производителите, в които се осъществя­ват казаните обществени определения на техния труд, добиват формата на обществено отношение на продуктите на труда.

Така че тайнствеността на стоковата форма се състои просто в това, че тя отразява за хората обществения характер на техния собствен труд като вещен характер на самите продукти на тру­да, като обществени природни свойства на тези неща, а поради това и общественото отношение на производителите към общата маса на труда се отразява във вид на съществуващо вън от тях обществено отношение между вещи. Чрез това quid pro quo [появяване на едно вместо друго] продуктите на труда стават стоки, сетивно-свръхсетивни, или обществени неща. Така свет­линното въздействие на дадено нещо върху зрителния нерв се изразява не като субективно раздразнение на самия зрителен нерв, а като вещна форма на нещо, което се намира вън от окото. Но при гледане действително се хвърля светлина от дадено нещо, от външен предмет, върху друго нещо — окото. Това е физиче­ско отношение между физически неща. Но стоковата форма и стойностното отношение на продуктите на труда, в което тя се проявява, нямат абсолютно нищо общо с тяхната физическа природа и с вещните отношения, които произтичат от нея. Това е само определено обществено отношение между самите хора, което приема за тях фантастичната форма на отношение между нещата. Затова, за да намерим аналогия, би трябвало да се впуснем в мъглявата област на религиозния свят. В него продуктите на човешкия мозък изглеждат като самостоятелни същества, надарени със собствен живот и намиращи се в отно­шения помежду си и с хората. Същото става в стоковия свят с произведенията на човешката ръка. Това нещо аз наричам фетишизъм, който е присъщ на продуктите на труда, когато те биват произвеждани като стоки, и който затова е неотделим от стоковото производство.

Този фетишен характер на стоковия свят произтича, както вече показа предходният анализ, от своеобразния обществен ха­рактер на труда, който произвежда стоки.

Изобщо предметите за потребление стават стоки само защото са продукти на независими един от друг частни видове труд. Съвкупността на тези частни видове труд съставя целокупният труд на обществото. Тъй като производителите влизат в общест­вен контакт едва чрез размяната на своите продукти на труда, то и специфичният обществен характер на техните частни видове труд се проявява само в пределите на тази размяна. С други думи, частните видове труд в действителност действуват като звена на целокупния обществен труд само чрез отношенията, които размяната установява между продуктите на труда, а чрез тях и между производителите. Ето защо за производителите об­ществените отношения на техните частни видове труд се явяват такива, каквито те са в действителност, т. е. не като непосред­ствено обществени отношения между самите лица в техния труд, а, обратно, като вещни отношения между лицата и обществени, отношения между вещите.

Едва в рамките на своята размяна продуктите на труда при­добиват обществено-еднаква стойностна предметност, отделена от техните сетивно-различни потребителни стойности. Това раз­двоение на продукта на труда на нещо полезно и нещо, което въплъщава стойност, се осъществява практически само когато размяната вече е добила достатъчно разпространение и такова значение, че могат да се произвеждат полезни предмети специ­ално за размяна и стойностният характер на вещите се взема под внимание още при тяхното производство. От този момент частните видове труд на производителите получават наистина двояк обществен характер. От една страна, те, като определени полезни видове труд, трябва да задоволяват определена общест­вена потребност и с това да се утвърдят като звена на целокуп­ния труд на естествено развилата се система на общественото разделение на труда. От друга страна, те задоволяват само раз­нообразните потребности на своите собствени производители, доколкото всеки отделен вид на частния полезен труд е заменим с всеки друг вид частен полезен труд и следователно му е равно­значен. Еднаквостта на toto соlo [напълно] различни видове труд може да се състои само в абстрахирането от тяхната дей­ствителна нееднаквост, в свеждането им към оня общ характер, който те притежават като изразходване на човешка работна си­ла, на абстрактно-човешки труд. Мозъкът на частните производи­тели отразява този двояк обществен характер на техния частен труд само във формите, които се явяват в практическите им отношения, в размяната на продуктите, т. е. той отразява об­щественополезния характер на техните частни видове труд в такава форма, че продуктът на труда трябва да бъде полезен, но не за самия производител, а за други хора; а обществения характер на еднаквостта на разнородните видове труд той отра­зява в такава форма, че тези материално различни неща — продуктите на труда, са стойности.

Следователно хората съпоставят един на друг продуктите на своя труд като стойности не защото смятат тези вещи само като вещни обвивки на еднороден човешки труд. Наопаки. Като приравняват при размяната своите разнородни продукти като стойности, те приравняват своите различни видове труд като човешки труд. Те не съзнават това, но го вършат.[3] Така че на челото на стойността не е написано какво нещо е тя. Напротив, стойността превръща всеки продукт на труда в об­ществен йероглиф. По-сетне хората се стараят да разчетат сми­съла на йероглифа, да отгатнат тайната на своя собствен общест­вен продукт — защото определението на предметите за потре­бление като стойности е също така техен обществен продукт, както и езикът. По-късното научно откритие, че продуктите на труда, доколкото те са стойности, са само вещни изрази на из­разходвания за тяхното произвеждане човешки труд, създава епоха в историческото развитие на човечеството, но никак не разпръсва вещната привидност на обществения характер на труда. Това, което важи само за тази отделна форма на произ­водство, за стоковото производство, а именно, че специфично- общественият характер на независимите един от друг частни ви­дове труд се състои в тяхната еднаквост като човешки труд и приема формата на стойностен характер на продуктите на труда — това и преди, и след казаното откритие се струва на хората, които са сковани в условията на стоковото производство, като също тъй окончателна истина, каквато е и въздухът като форма на физическо тяло, която продължава да съществува и след като науката разложи въздуха на неговите съставни еле­менти.

Хората, които си разменят продукти, се интересуват прак­тически преди всичко от въпроса, колко чужди продукти полу­чават срещу своя собствен продукт, т. е. в какви пропорции се разменят продуктите помежду им. Когато тези пропорции узреят до известна обичайна трайност, те изглеждат като да произтичат от самата природа на продуктите на труда, така че напр. един тон желязо и 2 унции злато са равностойни, също както 1 фунт злато и 1 фунт желязо са еднакво тежки въпреки техните раз­лични физически и химически свойства. В действителност стой­ностният характер на продуктите на труда се затвърдява едва чрез тяхното реализиране като стойностни величини. Послед­ните непрекъснато се променят, независимо от желанието, пред­виждането и дейността на разменящите. Тяхното собствено обществено движение приема за тях формата на движение на вещи, под чийто контрол те се намират, вместо сами да го контролират. Необходимо е пълно развитие на стоковото произ­водство, докато от самия опит израсне научното разбиране, че частните видове труд, извършвани независимо един от друг, но всестранно зависими един от друг като естествено развили се звена на общественото разделение на труда, постоянно биват свеждани в определени пропорции към тяхната обществена мярка, тъй като работното време, обществено необходимо за произвеждане на техните продукти, насилствено си пробива път като регулиращ природен закон сред случайните и постоянно колебаещи се разменни отношения на техните продукти, също както напр. действува законът за тежестта, когато къщата се сгромоляса върху главата на някого.[4] Така че определението на величината на стойността чрез работното време е тайна, която е скрита под видимите движения на относителните сто­кови стойности.

Разкриването й отстранява привидността, че величината на стойността на продуктите на труда се определя чисто случайно, но то съвсем не отстранява нейната вещна форма.

Изследването на формите на човешкия живот, а следова­телно и техният научен анализ избират изобщо път, противо­положен на действителното развитие. То започва post festum [със закъснение], т. е. изхожда от готовите резултати на процеса на развитието. Формите, които слагат върху продуктите на труда печата на стоки и поради това са предпоставки за стоко­вото обръщение, притежават устойчивостта на природни форми на обществения живот, преди още хората да са се опитали да си дадат сметка не за историческия характер на тези форми, които, напротив, вече им се струват неизменни, а за тяхното съдържа­ние. Така само анализът на стоковите цени доведе до определе­нието на величината на стойността и само общият паричен израз на стоките даде възможност да се фиксира техният стойностен характер. Но именно тази завършена форма на стоковия свят — паричната форма — не разкрива, а, напротив, вещно забулва обществения характер на частните видове труд, а значи и об­ществените отношения на частните производители. Когато каз­вам, че дрехата, обущата и т. н. се отнасят към платното, като към всеобщо въплъщение на абстрактен човешки труд неле­постта на този израз бие в очи. Но когато производителите на дрехи, на обуща и т. н. отнасят тези стоки към платното или — което е все същото — към златото или среброто като към все­общ еквивалент, тогава отношението на техните частни видове труд към целокупния обществен труд им се представя именно в тази нелепа форма.

Именно този род форми образуват категориите на буржоазната икономия. Те са обществено валидни, следователно обек­тивни мисловни форми за производствените отношения на този исторически определен обществен начин на производство, на стоковото производство. Поради това целият мистицизъм на стоковия свят, цялата магия и фантасмагория, която забулва в мъгла продуктите на труда, произвеждани на базата на стоко­вото производство, изчезва веднага, щом се обърнем към други форми на производството.

Тъй като политическата икономия обича робинзонадите[5], нека и на нашия остров се появи най-напред Робинзон. Колкото и да е невзискателен, той все пак трябва да задоволи различ­ните си потребности и затова трябва да извършва различни видове полезен труд — да прави сечива, да произвежда мебели, да опитомява лами, да лови риба, да ходи на лов и т. н. За молит­вите и други такива тук не говорим, тъй като за нашия Робин­зон те са удоволствие и той гледа на такъв род дейност като на почивка. Въпреки разнообразието на своите производителни функции, той знае, че те са само различни форми на дейността на един и същ Робинзон, следователно са само различни видове човешки труд. Самата нужда го кара точно да разпределя своето време между различните функции. Дали едната ще заеме по-голямо, а другата по-малко място в неговата целокупна дей­ност — това зависи от по-големите или по-малките трудности, които трябва да преодолее за постигане на търсения полезен ефект. Поучен от опита, нашият Робинзон, който е спасил от корабокрушението часовник, сметководен дневник, мастило и перо, като добър англичанин скоро започва да води сметковод­ство сам за себе си. Неговият инвентарен опис съдържа спи­сък на предметите за потребление, които той притежава, на различните действия, необходими за тяхното производство, и най-сетне, работното време, което той вредно изразходва за определени количества от тези различни продукти. Всички отношения между Робинзон и нещата, които съставят създаде­ното от него негово богатство, са тук толкова прости и прозрач­ни, че дори г. Макс Вирт би ги разбрал без особено напрягане на ума. И все пак в тях се съдържат всички съществени опреде­ления на стойността.

Да се пренесем сега от светлия Робинзонов остров в мрачното европейско средновековие. Вместо независимия човек тук намираме само зависими хора — крепостни и земевладелци, васали и сюзерени, светски лица и попове. Личната зависимост характеризира както обществените отношения на материалното производство, така и възникналите върху тази основа сфери на живота. Но именно защото отношенията на лична зависимост образуват дадената обществена основа, трудът и продуктите няма защо да приемат различен от тяхната реалност фантастичен образ. Те се включват в обществения механизъм като натурална служба и натурални тегоби. Тук непосредствено-обществена форма на труда е неговата натурална форма, неговата особеност, а не неговата всеобщност — както е в обществото, основано върху стоковото производство. Крепостният труд също тъй се измерва с времето, както и стокопроизводителният труд, но всеки кре­постен селянин знае, че изразходва определено количество от своята лична работна сила в служба на своя господар. Деся­тъкът, който той трябва да дава на попа, е по-ясен от благосло­вията, която получава от попа. Поради това — както и да съдим за характерните маски, под които тук хората излизат едни срещу други — обществените отношения на лицата в техните видове труд се явяват във всеки случай като техни лични отношения и не са предрешени в обществени отношения на вещите, на продуктите на труда.

За да изследваме общия, т. е. непосредствено обобществе­ния труд, няма нужда да се връщаме към неговата примитивна форма, която срещаме на прага на историята на всички културни народи.[6] По-близък пример представлява патриархалното производство на едно селско семейство, което произвежда за соб­ствените си нужди жито, добитък, прежда, платно, дрехи и т. н. Тези различни неща представляват за семейството различни продукти на неговия семеен труд, но не се явяват едни срещу други като стоки. Различните видове труд, които произвеждат тези продукти, като земеделие, скотовъдство, предене, тъкане, шиене и т. н., са в своята натурална форма обществени функции, защото са функции на семейството, което също така, както и стоковото производство, има свое естествено развило се разде­ление на труда. Различията по пол и възраст, както и променя­щите се със смяната на годишните времена природни условия на труда регулират разпределението на труда в семейството и работното време на отделните членове на семейството. Но из­разходването на индивидуалните работни сили, измервано с времетраенето на труда, тук поначало придава обществен ха­рактер на самите видове труд, тъй като индивидуалните работни сили от самото начало функционират само като органи на съвкупната работна сила на семейството.

Най-сетне, нека за разнообразие си представим един съюз от свободни хора, които работят с общи средства за производ­ство и съзнателно [selbstbewufit] разходват многото си индиви­дуални работни сили като една обществена работна сила. Тук се повтарят всички определения на Робинзоновия труд, по в обществен, а не в индивидуален мащаб. Всички продукти на Робинзон бяха изключително негови лични произведения и затова непосредствено предмети за негово лично потребление. Целокупният продукт на съюза от свободни хора е обществен продукт. Част от този продукт отново служи като средства за производство. Те си остават обществени. Но друга част члено­вете на съюза потребяват като средства за живот. Затова тя трябва да бъде разпределена между тях. Начинът на това раз­пределение ще се променя според характера на самия обществен производителен организъм и степента на историческото разви­тие на производителите. Само като паралел със стоковото про­изводство нека приемем, че работното време на всеки производи­тел определя неговия дял от средствата за живот. В такъв случай работното време би играло двойна роля. Неговото обществено-планомерно разпределение регулира правилното отно­шение между различните трудови функции и различните потреб­ности. От друга страна, работното време служи същевременно като мярка на индивидуалното участие на производителя в об­щия труд, а значи като мярка на онази част от общия продукт, която остава за индивидуално потребление. Обществените отно­шения на хората към техния труд и към продуктите на техния труд тук остават прозрачно ясни както в производството, тъй и в разпределението.

За едно общество от стокопроизводители, които се намират в такова всеобщо обществено производствено отношение, че се отнасят към своите продукти като към стоки, т. е. като към стойности, и които в тази вещна форма отнасят своите частни видове труд един към друг като еднакъв човешки труд — за такова общество най-подходящата религиозна форма е хри­стиянството с неговия култ абстрактния човек, особено в неговите буржоазни разновидности — протестантството, дензма и т. н. В древноазиатските, античните и т. н. начини на произ­водство превръщането на продукта в стока, а следователно и битието на човека като стокопроизводител, играе подчинена роля, която обаче става толкова по-значителна, колкото повече общинните форми навлизат в стадия на своя залез. Истински търговски народи съществуват само в междините на древния свят36, както боговете на Епикур или както евреите в порите на полското общество. Тези древни обществени производствени организми са несравнено по-прости и по-прозрачни от буржоаз­ния, но те почиват или на незрелостта на индивидуалния човек, който още не се е откъснал от пъпното черво на естествената родова връзка с останалите хора, или пък на отношенията на непосредствено господство и подчинение. Те са обусловени от ниското стъпало на развитие на производителните сили на труда и от съответната ограниченост на отношенията между хората в рамките на производствения процес на техния материален жи­вот, т. е. от ограничеността на отношенията им едни към други и към природата. Тази действителна ограниченост мисловно се отразява в древните религии, обожествяващи природата, и в народните поверия. Религиозното отражение на действителния свят може изобщо да изчезне само когато условията на практи­ческия делничен живот на хората всеки ден ще се изразяват в прозрачно-разумни отношения на хората помежду им и към природата. Образът на обществения процес на живота, т. е. на материалния процес на производството, ще снеме своето мистично мъгляво було само когато стане продукт на свободно обединили се хора и се намира под техния съзнателен, пла­номерен контрол. Но за това е нужна определена материална основа на обществото или редица от материални условия за съществуване, които от своя страна са самобитен продукт на една дълга и мъчителна история на развитие.

Политическата икономия наистина е анализирала, макар и недостатъчно[7], стойността и величината на стойността и е разкрила скритото в тези форми съдържание. Но тя никога не е поставяла дори въпроса, защо това съдържание приема такава форма, т. е. защо трудът се изразява в стойността, а времетрае­нето на труда като негова мярка — във величината на стой­ността на продукта на труда.[8] Формулите, ..на чието чело е написано, че принадлежат на една обществена формация, в която процесът на производството господствува над хората, а човекът още не е овладял процеса на производството, важат за буржоазното съзнание на тази формация като също тъй разби­раща се от само себе си естествена необходимост, както и самият производителен труд. Затова тя третира предбуржоазните форми на обществения производствен организъм така, както напр. църковните отци третират предхристиянските религии.

Доколко някои от икономистите са заблудени от присъщия на стоковия свят фетишизъм, или от предметната привидност на обществените определения на труда, доказва между другото скучноблудкавият спор върху ролята на природата в образу­ването на разменната стойност. Тъй като разменната стойност е определен обществен начин на изразяване на изразходвания за дадено нещо труд, тя не може да съдържа повече природно вещество, отколкото напр. валутният курс.

Тъй като стоковата форма е най-общата и най-неразвитата форма на буржоазното производство, поради което тя е възник­нала твърде рано, макар че не е била така господствуваща, а следователно и така характерна, както в днешни дни, то нейният фетишен характер като че ли все още лесно е могъл да се прозре.

Но в по-конкретните форми изчезва дори и тази привидна про­стота. Откъде възникват илюзиите на монетарната система? От това, че тя не можа да разбере, че златото и среброто като пари представляват обществено производствено отношение, обаче представено във формата на природни вещи с чудновати обществени свойства. А нима фетишизмът на съвременната по­литическа икономия, която тъй високомерно се присмива над монетарната система, не става съвсем осезаем, когато тя започва да изследва капитала? Нима отдавна е изчезнала физиократската илюзия, че поземлената рента израства от земята, а не от обществото?

Но за да не забягваме напред, ще се ограничим тук с още един пример относно самата стокова форма. Ако стоките можеха да приказват, те биха казали: «Хората може да се интересуват от нашата потребителна стойност. Но нас като вещи тя не ни засяга. Онова, което принадлежи на нашата веществена при­рода, това е нашата стойност. Нашето собствено обръщение като стоки го доказва. Ние се отнасяме едни към други само като разменни стойности.» — А сега да чуем какво казва душата на стоката чрез устата на икономиста:

«Стойността» (разменната стойност) «е свойство на нещата, богат­ството» (потребителната стойност) «е свойство на човека. В този смисъл стойността по необходимост предполага размяна, а богатството — не.»[9] «Богатството» (потребителната стойност) «е атрибут на човека, стойността е атрибут на стоките. Човекът или обществото са богати; бисерът или диа­мантът са ценни. . . Бисерът или диамантът имат стойност като бисер или диамант.»[10]

Досега още нито един химик не е открил разменна стойност в бисер или в диамант. Но икономистите, откриватели на тази «химическа» субстанция, които предявяват особена претенция за критическа задълбоченост, намират, че потребителната стой­ност на вещите е независима от техните вещни свойства, докато тяхната стойност им принадлежи като на вещи. Това тяхно мнение се затвърдява от странното обстоятелство, че потребител­ната стойност на нещата се реализира за хората без размяна, т. е. в непосредствено отношение между нещото и човека; а стойността им се реализира само в размяната, т. е. в даден обществен процес. Кой не си спомня тук добродушния Догбъри, който поучава нощния пазач Сийкоул: «Да бъдеш хубавец — това е дар на щастливия случай; а изкуството да пишеш и да четеш — това е дар на природата.»[11]

 


[1] Да си припомним, че Китай и масите започнаха да танцуват, ко­гато целият останал свят изглеждаше в пълен покой — pour encourager les autres [за окуражаване на другите].

[2]  Бележка към второто издание. У древните германци големината на един морген земя е била измервана с труда на един ден и затова моргенът е бил наричан Tagwerk (или Tagwanne) (jurnale или jurnalis terra jurnalis, jornalis или diurnalis), Mannwerk, Mannskraft, Mannsmaad, Mannshauet и т. н. Виж Georg Ludwig von Maurer. «Einleitung zur Geschichte der Mark, Hof-, usw. VerTassung», Miinchen, 1854, S. 129 sq.

[3] Бележка към второто издание. Така че когато Галиани казва: стойността е отношение между две лица — «La Ricchezza е una ragione tra due persone», той би трябвало да прибави: отношение, скрито под вещна обвивка. (Galiani, «Della Moneta», с. 221, т. III от сборника на Custodi. «Scrittori Classici Italiani di Economia Politica», Parte Moderna, Milano 1803).

[4] Какво да кажем за един закон, който може да си пробива път само чрез периодични революции? Именно това е природен закон, който почива върху липсата на съзнателност на засегнатите от него хора» (Фри­дрих Енгелс. «Очерци към критиката на политическата икономия» в Deutsch-Franzosische Jahrbucher», издавани от Арнолд Руге и Карл Маркс, Париж, 1844 [виж К· Маркс, Ф. Енгелс. Съч, Т. 1, с. 540]).

[5] Бележка към второто издание. И Рикардо не минава без своя робинзонада. «Той кара първобитния риболовец и първобитния ловец веднага да почнат да си разменят рибата и дивеча като стокопритежатели, пропорционално на работното време, овеществено в тези разменни стой­ности. При този случай той изпада в анахронизма, че първобитният рибо­ловец и ловец при изчисляване на своите оръдия на труда се ползват от анюитетните таблици, к ιτο са били в сила на лондонската борса през 1817 г. «Паралелограмите на г. Оуен» изглежда да са били единствената обществена форма, която той е познавал извън буржоазната» ( Карл Маркс. «Към критиката на политическата икономия», Берлин, 1859, с. 38, 39 [виж К. Маркс, Ф. Енгелс. Съч. Т. 13, с. 48]).

[6] Бележка към второто издание. «Смешен е разпространеният в най- ново време предразсъдък, че формата на първобитната общинска собстве­ност била специфично славянска, а дори и изключително руска форма. Тя е онази първична форма, която можем да посочим у римляните, германите, келтите, а у индусите още се среща, макар отчасти вече в разруха, цяла колекция от разнообразни форми. По-точното изследване на азиат­ските и по-специално на индийските форми на общинска собственост би показало как от различните форми на самораслата общинска собственост произлизат различни форми на нейното разпадане. Така напр. различните оригинални типове на частната собственост у римляните и у германите могат да се извлекат от различни форми на индийската общинска собственост» (Карл Маркс, «Към критиката на политическата икономия», Берлин,. 1859, г., с. 10 [виж^/С. Маркс, Ф. Енгелс, Съч. Т. 13, с. 21]).

[7] Недостатъчността «а Рикардовия анализ на величината на стой­ността — а той е най-добрият — ще бъде изтъкната в третата и в четвъртата книга на това съчинение. Но колкото се отнася до стойността изобщо, класическата политическа икономия никъде не различава изрично и с ясно съзнание труда, както той се изразява в стойността, от същия труд, доколкото той се изразява в потребителната стойност на неговия продукт. Естествено тя прави фактически това различие, като разглежда труда ту количествено, ту качествено. Но тя не се досеща, че чисто количественото различие на видовете труд има за предпоставка тяхното качествено единство или равенство, т. е. тяхното свеждане към абстрактно-човешки труд. Рикардо напр. изказва своето съгласие със следните думи на Дестют дьо Траси: «Тъй като е сигурно, че само нашите телесни и духовни способности са нашето първоначално богатство, употребата на тези способности, под вида на какъвто и да е труд, е нашето първоначално съкровище; и винаги именно тази употреба създава всички онези неща, които ние наричаме богатства. . . При това е сигурно, че всички тези неща представляват само трудът, който ги е произвел, и че ако те имат стойност или дори две различни стойности, те могат да я имат само от стойността на труда, от който произтичат» (Ricardo. «The Principles of Political Economy», 3 ed., London, 1821, p. 334). Нека само споменем, че Рикардо приписва на Дестют своето собствено по-дълбоко разбиране на въпроса. Наистина Дестют, от една страна, казва, че всички неща, които съставят богатството, «пред­ставляват само трудът, който гн е произвел», но, от друга страна, той казва, че те получавали своите «две различни стойности» (потребителна и разменна стойност) от «стойността на труда». С това той изпада в пошлостта на вулгарната икономия, която най-напред взема за предпоставка стойността на една стока (в дадения случай на труда), за да определи след това чрез нея стойността на другите стоки. А Рикардо го чете така, че както в потребителната, така и в разменната стойност се изразява труд (не стойност на труда). Но сам той тъй малко различава двоякия характер на труда, който е изразен двояко, че в цялата глава «Стойност и богатство, техните отличителни свойства» е принуден да се блъска с тривиалностите на един Ж. Б. Сей. II затова накрая е съвсем учуден, че Дестют наистина, от една страна, е съгласен с него за труда като източник на стойността, но въпреки това, от друга страна, е съгласен със Сей по въпроса за понятието стойностната форма като нещо съвсем безразлично или външно по отношение на природата на самата стока. Причината не е само в това, че вниманието им е изцяло погълнато от анализа на величината на стойността. Причината се намира по-дълбоко. Стойностната форма на продукта на труда е най- абстрактната, но и най-общата форма на буржоазния начин на производ­ство, който чрез нея се характеризира като особен вид обществено про­изводство, а едновременно с това се характеризира и исторически. Така че когато погрешно се разглежда и буржоазният начин на производство като вечна природна форма на общественото производство, неизбежно се изпуска изпредвид и специфичната особеност на стойностната форма, значи и на стоковата форма, която по-нататък е развита като парична форма, капиталова форма и т. н. Затова и у икономисти, които са напълно съгласни по въпроса за измерването на величината на стойността с ра­ботното време, намираме най-пъстри и най-противоречиви представи за парите, т. е. за завършената форма на всеобщия еквивалент. Това особено ярко изпъква напр. при разглеждане на банковото дело, където вече никак не са достатъчни площадни дефиниции на парите. В противополож­ност на това възникна една реставрирана меркантилна система (Ганил и др.), която вижда в стойността само обществената форма или по-скоро само нейния лишен от субстанция отблясък. — Ще забележа тук веднъж завинаги, че под класическа политическа икономия аз разбирам цялата политическа икономия от Уилям Пети насам, която изследва вътрешната зависимост на буржоазните производствени отношения, в противополож­ност на вулгарната икономия, която се върти само в сферата на външните привидни зависимости и — за да стигне до едно приемливо обяснение на тъй наречените най-груби явления на икономическия живот и да ги при­способи за домашна употреба от страна на буржоазията — постоянно предъвква материала, който отдавна вече е разработен от научната полити­ческа икономия, но във всичко друго се ограничава с това, да системати­зира и педантизира баналните и самодоволни представи на агентите на буржоазното производство за техния собствен най-съвършен свят и да ги провъзгласява за вечни истини.

[8] «Икономистите имат своеобразен начин на разсъждаване. За тях съществуват само два вида институции — изкуствени и естествени. Феодал­ните институции били изкуствени, буржоазните — естествени. В това отношение икономистите приличат на теолозите, които също така устано­вяват два вида религии. Всяка религия, която не е тяхната, е човешка измислица, но тяхната собствена религия е божествено откровение. — И така, имало е история, но сега вече няма» (Карл Маркс, «Нищета на философията. Отговор на «Философската нищета» на г-н Прудон», 1847, с. 113 [виж К. Маркс, Ф. Енгелс, Съч. Т. 4, с. 142]). Наистина забавен е господин Бастиа, който си въобразява, че старите гърци и римляни са живеели само от грабеж. Но ако през цели векове се живее от грабеж, все пак винаги трябва да има какво да се граби, или с други думи — пред­метът на грабежа непрекъснато да се произвежда. Затова трябва да се допусне, че и гърците, и римляните са имали някакъв производствен про­цес, някаква икономика, която е образувала материалната основа на тех­ния свят, точно тъй, както буржоазната икономика образува тази на днешния свят. Или Бастиа може би си мисли, че начинът на производство, основан на робския труд, почива върху системата на грабеж? Тогава той застава на опасна почва. Но ако един гигант на мисълта като Аристотел е грешил в своята оценка на робския труд — защо едно джудже иконо­мист като Бастиа да не сгреши в своята оценка за наемния труд? — Полз­вам се от този повод, за да отхвърля накъсо едно възражение, което ми бе направено от един немско-американски вестник при излизането на моето съчинение: «Към критиката на политическата икономия», 1859. По мнението на вестника моят възглед, че даденият начин на производство и съответните му за всяко дадено време производствени отношения, на­късо — че «икономическата структура на обществото е реалната основа, върху която се издига една юридическа и политическа надстройка и на която отговарят определени обществени форми на съзнанието», че «начи­нът на производството на материалния живот обуславя социалния, поли­тическия и духовния процес на живота изобщо» [виж К· Маркс", Ф. Енгелс, Съч. т. 13, с. 8—9 ] — всичко това наистина било вярно за днешния свят, в който господствуват материалните интереси, но не и за средните векове, когато господствувал католицизмът, нито за Атина и Рим, където господствувала политиката. Първо, чудно е, че има хора, които могат да предположат, че на някого са останали непознати тези световноизвестни фрази за средните векове и за античния свят. Ясно е поне това, че сред­ните векове не са могли да живеят от католицизъм, а античният свят — от политика. Напротив, начинът, по който теса осигурявали своя живот, обяснява защо в единия случай главна роля е играла политиката, а в другия — католицизмът. Впрочем нужно е човек малко да познава напр. историята на римската република, за да знае, че скритата нейна пру­жина се съдържа в историята на поземлената собственост. От друга страна, още Дон Кихот е изкупил заблуждението си, че скитническото рицарство е еднакво съвместимо с всички икономически форми на обществото.

[9] «Observation on certain verbal disputes in Political Economy, par iicularly relating to Value, and to Demand and Supply», London, 1821, p. 16.

[10]  S. Bailey, «А Critical Dissertation on the Nature etc. of Value», p. 165.

[11] Авторът на «Observations» и С. Бейлн обвиняват Рикардо, че пре­върнал разменната стойност от нещо само относително в нещо абсолютно. Напротив. Той е свел привидната относителност, която тези предмети, напр. диаманти и бисери, притежават като разменни стойности, към скри­тото зад привидността истинско отношение към тяхната относителност като прости изрази на човешки труд. Ако рикардианците отговарят на Бейли грубо, но не убедително, то е само затова, че те не са намерили у самия Рикардо никакво указание за вътрешната връзка между стойността и формата на стойността, или разменната стойност.