Капиталът Критика на политическата икономия

Удължаване на работния ден

Ако машината е най-могъщото средство за повишаване на производителността на труда, т. е. за съкращаване на работ- ното време, необходимо за произвеждане на една стока, то като носителка на капитала тя става — най-напред в непосредно обхванатите от нея отрасли на промишлеността — най-могъщо средство за удължаване на работния ден извън всякакви есте­ствени предели. Тя създава, от една страна, нови условия, които позволяват на капитала свободно да отпусне юздите на тази своя постоянна тенденция, а от друга страна — нови подбуди за изостряне на неговата ненаситна жажда за чужд труд.

Преди всичко благодарение на машината движението и производствената дейност на средството на труда придобива самостоятелност по отношение на работника. То става само по себе си едно промишлено perpetuum mobile [вечно работещ ме­ханизъм], което би произвеждало непрекъснато, ако не срещаше известни естествени граници в лицето на своите човешки по­мощници: в тяхната телесна слабост и в тяхното своеволие. Затова като капитал — а като такъв автоматът има съзнание и воля в лицето на капиталиста — то е въодушевено от стремежа да доведе до минимум съпротивата на упорствуващата, но ела­стична граница на човешката природа[1]. Тази съпротива и без това е отслабена от привидната лекота на труда при машината и от по-голямата податливост и покорност на женския и детския елемент[2].

Производителността на машината, както видяхме, е обрат- но пропорционална на величината на онази съставна част|от стойността, която тя пренася върху продукта. Колкото е по- дълъг периодът на нейното функциониране, толкова по-голяма е масата от продукти, върху която се разпределя прибавяната от нея стойност, и толкова пo-малка е частта от стойността, която тя прибавя към отделната стокова единица. Но периодът на активния живот на машината се определя очевидно от дължи­ната на работния ден или от продължителността на дневния трудов процес, умножена с броя на дните, в които той се по­втаря.

Износването на машините съвсем не отговаря с математи­ческа точност на времето на тяхното използване. Но дори и да приемем, че отговаря, то една машина, която работи 7 ½  години по 16 часа дневно, обхваща също такъв производствен период и прибавя към общия продукт толкова стойност, кол­кото същата машина, ако тя работи 15 години по 8 часа дневно. Само че в първия случай стойността на машината би била въз­произведена двойно по-бързо, отколкото във втория, а капита­листът би погълнал за 71/2 години толкова принаден труд, кол­кото във втория случай за 15 години.

Материалното износване на машината е двояко. То или произтича от нейната употреба, както монетите се изтъркват от обръщение, или произтича от нейната неупотреба, както бездейният меч ръждясва в ножницата. Това е износването, което се дължи на природните сили. Износването от първия вид е повече или по-малко право пропорционално, а от последния вид — до известна степен обратно пропорционално на нейната употреба[3].

Но покрай материалното износване машината подлежи, така да се каже, и на морално износване. Тя губи разменна стой­ност, доколкото машини от същата конструкция могат да се възпроизвеждат по-евтино или по-добри машини започнат да я конкурират[4]. И в двата случая, колкото и млада и жизне­способна да е машината, нейната стойност вече не се определя от фактически овещественото в нея работно време, а от онова работно време, което е необходимо за нейното собствено въз­произвеждане или за възпроизвеждането на по-добрата машина. Затова тя повече или по-малко губи от стойността си. Колкото е по-къс периодът, през който се възпроизвежда цялата й стой­ност, толкова по-малка е опасността от морално износване, а колкото е по-дълъг работният ден — толкова по-къс е този период. След първото въвеждане на машината в някой произ­водствен отрасъл един след друг следват все по-нови методи за по-евтиното й възпроизвеждане[5] и подобрения, които засягат не само отделни части или апарати, но и цялата й конструкция. Затова през първия период от живота на машината този спе­циален мотив за удължаване на работния ден действува с най- голяма сила[6].

При равни други условия и при даден работен ден експлоа­тацията на удвоен брой работници изисква както удвояване на онази част от постоянния капитал, която е вложена в машини и постройки, така и на оная част, която е вложена в суров ма­териал, в спомагателни материали и т. н. С удължаването на работния ден се разширява мащабът на производството, докато вложената в машини и в постройки част от капитала остава неизменна[7]. От това не само че расте принадената стойност, но и се намаляват разходите, необходими за нейното извличане. Наистина това става повече или по-малко при всяко удължаване на работния ден, но тук то има особено голямо значение, тъй като частта от капитала, която е превърната в средства на труда, тук изобщо играе по-важна роля[8]. Работата е там, че развитието на машинното производство обвързва една все по- нарастваща част от капитала в такава форма, в която той, от една страна, постоянно може да нараства по стойност, а, от друга, губи потребителна и разменна стойност, щом бъде пре­къснат неговият контакт с живия труд.

«През времето, когато един земеделец — поучава г. Ешуърт, англий­ски памучен магнат, професора Насау У. Сениор — е захвърлил своята лопата, той прави безполезен един капитал от 18 пенса. Когато един от нашите хора (т. е. от фабричните работници) напусне фабриката, в такъв случай той прави безполезен един капитал, който е струвал 100 000 ф. ст.»

Помислете си само! Да се направи «безполезен», макар и само за миг, един капитал, който струвал 100 000 ф. ст.! На­истина ужасно безобразие е някой от нашите хора изобщо да напусне някога фабриката! Както е проумял Сениор след това поучаване от страна на Ешуърт, нарастващите размери на ма­шините правят «желателно» едно постоянно удължаване на работния ден[9].

Машината произвежда относителна принадена стойност не само като пряко понижава стойността на работната сила и косвено я поевтинява чрез поевтиняването на· стоките, необхо­дими за нейното възпроизводство, но и като превръща труда, използван от притежателя на машините при първото им спо- радично въвеждане, в потенциран труд, като повдига обществе­ната стойност на машинния продукт над неговата индивидуална стойност и по такъв начин дава на капиталиста възможност да замества еднодневната стойност на работната сила със сравни­телно по-малка част от стойността на еднодневния продукт. Затова през този преходен период, когато машинното производ­ство си остава един вид монопол, печалбите са извънредно го­леми и капиталистът се старае най-основно да използва тия «първи дни на младата любов» чрез колкото може по-голямо удължаване на работния ден. Голямата печалба изостря нена­ситната жажда за още по-голяма печалба.

С всеобщото разпространение на машината в един и същ производствен отрасъл обществената стойност на машинния продукт спада до неговата индивидуална стойност. Тогава влиза в сила законът, според който принадената стойност произлиза не от работните сили, които капиталистът е заместил с маши­ната, а обратното — от работните сили, които той прилага към нея. Принадената стойност произлиза само от променливата част на капитала, а ние видяхме, че масата на принадената стойност се определя от два фактора — от нормата на прина­дената стойност и от броя на едновременно заетите работници. При дадена дължина на работния ден нормата на принадената стойност се определя от отношението, в което работният ден се разпада на необходим и принаден труд. А броят на едновре­менно заетите работници от своя страна зависи от отношението между променливата и постоянната част на капитала. Ясно е сега, че машинното производство, колкото и да разширява — чрез увеличаване на производителната сила на труда — при­надения труд за сметка на необходимия труд, достига тоя ре­зултат само като намалява броя на заангажираните от даден капиталист работници. То превръща в машини, т. е. в постоя­нен капитал, който не произвежда принадена стойност, една част от капитала, който по-рано е бил променлив, т. е. превръ­щал се е в жива работна сила. Напр. от двама работници е невъзможно да се изстиска толкова принадена стойност, кол­кото от 24. Ако всеки от 24-те работници дава за 12 часа само един час принаден труд, те заедно ще дадат 24 часа принаден труд, докато съвкупният труд на двамата работници обема само 24 часа. Така че в прилагането на машините с цел да се произ­вежда принадена стойност се съдържа иманентното противоре­чие, че от двата фактора на принадената стойност, която дава капиталът от дадена величина, машините увеличават единия фактор, нормата на принадената стойност, само с това, че нама­ляват другия фактор, броя на работниците. Това иманентно противоречие изпъква, когато с внедряването на машините в някой промишлен отрасъл стойността на машинно произведе­ната стока става регулираща обществена стойност на всички стоки от този род; и именно това противоречие наново подбужда капиталиста — без той да осъзнава това[10] — да се стреми към максимално удължаване на работния ден, за да компенсира намаляването на относителния брой на експлоатираните работ­ници с увеличаване не само на относителния, но и на абсолют­ния принаден труд.

Така че ако капиталистическото прилагане на машините създава, от една страна, нови могъщи подбуди към безпределно удължаване на работния ден и революционизира самия начин на работа, както и характера на обществения трудов организъм по начин, който сломява съпротивата против тая тенденция, от друга страна, то произвежда — отчасти чрез подчиняване на капитала на недостъпни по-преди за него слоеве от работни­ческата класа, отчасти чрез уволняване на изтиканите от маши­ната работници — едно излишно работническо население[11], което е принудено да се подчинява на законите, които му дикту­ва капиталът. Оттук забележителното явление в историята на съвременната промишленост, че машината разрушава всички нравствени и естествени граници на работния ден. Оттук и ико­номическият парадокс, че най-мощното средство за скъсяване на работното време се превръща в най-сигурно средство за пре­връщане на целия живот на работника и на неговото семейство в разполагаемо работно време за увеличаване стойността на капитала.

«Ако — мечтаел Аристотел, най-великият мислител на древността, — ако всяко сечиво би могло по заповед или по предчувствие да извършва полагащата му се работа, както майсторските творби на Дедал са се дви­жели сами или както триножниците на Хефест пристъпвали сами към све­щения труд, ако и тъкачните сновалки по същия начин тъчаха сами, тогава нито майсторът би имал нужда от помощници, нито господарят от ро­би.»

А Антипатър, гръцки поет от времето на Цицерон, привет- ствувал изнамирането на воденицата за мелене на жито — тази елементарна форма на всяка производителна машина — като освободител на робините и възстановител на златния век![12] «Езичниците, о тия езичници!» Те, както е открил ум­ният Бастиа, а преди него — още по-умният Мак Кулох, нищо не разбирали от политическа икономия и от християн­ство. Те, между другото, не разбирали, че машината е най-изпитаното средство за удължаване на работния ден. Те напр. оправдавали робството на едни хора като средство за пълното човешко развитие на други. Но да проповядват масово робство, за да превърнат неколцина груби, полуобразовани парвенюта във «видни предачни фабриканти», «едри фабриканти на салам» и «влиятелни търговци на боя за обуща» — затова им са лип­свали специфичните християнски добродетели.

 


[1] «Откак навсякъде са въведени скъпо костващите машини, човек е принуден да работи далеч над своите средни сили» (Robert Owen. «Obser­vations on the effect of the manufacturing system», 2nd ed., London, 1817 [p. 16]).

[2] Англичаните, които охотно възприемат първата външна форма, в която се проявява известно явление, за негова причина, често пъти обясняват онова огромно иродовско заграбване на деца от приютите за бедни и сираци, което капиталът е извършил при зараждането на фабрич- ната система и чрез което той си е набавил съвсем безволен човешки мате­риал, като причина за дългото работно време във фабриките. Така напр. Фийлдън, сам английски фабрикант, казва: «Ясно е, че дългото работно време произлиза от обстоятелството, че от различни части на страната са доставени толкова голям брой изоставени деца, че господарите станаха независими от работниците, че те, след като с помощта на насъбрания по такъв начин мизерен човешки материал бяха сполучили да превърнат дългото работно време в обичай, сега вече по-лесно можеха да го налагат и на своите съседи» (J. Fielden, «The Curse of the Factory System», London, 1836, p. 11). Относно женския труд фабричният инспектор Саундърс казва във фабричния отчет от 1844 г.: «Между работничките има жени, които много седмици наред, с изключение на няколко дни, работят от 6 часа сутринта до 12 часа през нощта с по-малко от два часа за хранене, така че в продължение на 5 дни от седмицата от 24-те часа дневно им оста­ват само 6 часа, за да си идат до в къщи, да отпочинат в леглото и пак да се върнат.»

[3] «Причината. . . за повреждането на чувствителните подвижни ча­сти на металическия механизъм може да се дължи на бездействието» (Ure, «Philosophy of Manufactures», p. 281).

[4] Споменатият вече «Манчестерски предач» («Times» от 26 ноември 1862 г.) изброява между разходите за машините: «То (именно «удръжката за износването на машините») има и целта да покрие загубата, която не­прекъснато произтича от това, че машини от по-нова и по-добра конструк­ция изваждат от употреба други машини, преди още те да са се аморти­зирали.»

[5] «По груба преценка изработването на първия екземпляр на една новоизобретена машина струва пет пъти по-скъпо от изработването на следващите екземпляри» (Babbage, цит. съч., с. 349).

[6] «От няколко години във фабрикацията на тюл са направени толкова значителни и многобройни подобрения, че една добре запазена машина, която е струвала първоначално 1200 ф. ст., след няколко години се е продавала за 60 ф. ст. . . Подобренията следваха едно подир друго с такава бързина, че някои машини оставаха недовършени в ръцете на своите строители, понеже бяха вече остарели поради по-сполучливи изо­бретения.» Затова през този период на бурни устреми фабрикантите на тюл увеличиха първоначалния 8-часов работен ден до 24-часов при две смени работници (пак там, с. 233).

[7] «От само себе си се разбира, че при приливите и отливите на пазара и при променливото увеличаване и намаляване на търсенето по­стоянно ще се повтарят случаите, при които фабрикантът може да вложи добавъчен оборотен капитал, без да увеличава основния капитал. . . ако добавъчното количество суров материал може да бъде обработено без до­пълнителни разходи за постройки и машини (R. Torrens, «On Wages and Combination», London, 1834, p. 64).

[8]  Споменатото в текста обстоятелство е дадено само за пълнота, тъй като аз едва в третата книга разглеждам нормата на печалбата, т. е. отношението на принадената стойност към съвкупния авансиран капитал.

[9]  «Голямото преобладаване на основния капитал над оборотния. . . прави желателно дълго работно време.» С нарастващите размери на ма­шинните съоръжения и т. н. «подбудите за удължаване на работното време се усилват, тъй като това е единственото средство да се направи доходна голямата маса основен капитал» (пак там, с. 11 —14). «В една фабрика има различни разходи, които остават постоянни, безразлично дали фабриката работи повече или по-малко време, напр. наема за постройките, местните и общите данъци, осигуровките против пожар, работната заплата на различни постоянни работници, поправките на машините и различни други разходи, чието съотношение към печалбата се намалява в същата пропорция, в която расте размерът на производството» («Reports of the Insp. of Fact, for 31st October 1862», p. 19).

[10] Защо нито отделният капиталист, кито намиращата се под власт­та иа неговите възгледи политическа икономия не осъзнават това иманентно противоречие, това ще бъде показано в първите отдели на третата книга.

[11] Една от големите заслуги на Рикардо се състои в това, че е схванал машините като средство за производство не само на стоки, но и на «redundant population» [свръхнаселение].

[12] Привеждам тук това стихотворение в превод на Щолберг, тъй като то, също както и предишните цитати за разделението на труда, характеризира противоположността между античните и съвременните възгледи:
    «Щадете своите ръце от камъка, о мелничарки,
    и спете кротко, пък нека петелът пропява в зори!
    Део възложи на нимфите вашия труд, о девойки,
    и ето ги, лекичко скачат над колелата сега;
    раздвижени, яките оси обръщат своите спици
    и дейно превъртат във кръг товара на тежкия камък.
    Нека живеем живота на нашите деди и без труд
    нека ни радва това, богинята що ни дарява.»
(«Gedichte aus dem Griechischen iibersetzt von Christian Graf zu Stolberg», Hamburg, 1782).