Капиталът Критика на политическата икономия

Борбата за нормален работен ден. Принудителни закони за удължаване на работния ден от средата на XIV до края на XVII век

«Какво нещо е един работен ден?» Колко голямо е времето, през което капиталът има право да потребява работната сила чиято еднодневна стойност той заплаща? Докъде може да бъде удължен работният ден отвъд работното време, необходимо за възпроизвеждане на самата работна сила? На тези въпроси капиталът, както видяхме, отговаря: работният ден се състои от всичките 24 часа на денонощието, след като се извадят ония малко часове за почивка, без които работната сила е абсолютно негодна да възобнови своето действие. При това от само себе си се разбира, че работникът през целия си живот е само работна сила и че затова всичкото време, с което той разполага, естестве­но и по право представлява работно време и следователно изця­ло принадлежи на процеса на самонарастването на капитала. Що се отнася до времето, необходимо за образование, за умстве­но развитие, за изпълняване на обществени функции, за дру­гарско общуване, за свободно развитие на физическите и умстве­ните сили, дори за празнуване на неделния ден — пък било то и в страната на свещената събота[1], —всичко това е вятър ра­бота! Но в своя безмерен, сляп нагон, в своята вълча, ненаситна жажда за принаден труд капиталът погазва не само моралните, но и чисто физическите максимални граници на работния ден. Той узурпира времето за растеж, за развитие и за здравеопаз­ване на тялото. Той заграбва времето, което е необходимо за ползване от чист въздух и слънчева светлина. Той откъсва от времето за ядене и гледа колкото може повече да го включи в самия производствен процес, така че храната да се дава на работника като на просто средство за производство, както на парния котел се дават въглища и на машините — мас или ма­сло. Той свежда здравия сън, тъй необходим за набиране, възоб­новяване и опресняване на жизнената сила, към толкова часа неподвижност, колкото е необходимо за съживяването на един крайно изтощен организъм. Тук не нормалното поддържане на работната сила определя границите на работния ден, а, напро­тив, колкото може по-голямото изразходване на работна сила през денонощието (колкото и болезнено, насилствено и мъчи­телно да е това изразходване) определя времето за почивка на работника. Капиталът не пита за продължителността на живота на работната сила. Това, което го интересува, е само максиму­мът работна сила, която може да се постави в действие през един работен ден. Той достига тази цел чрез скъсяването на живота на работната сила — също както алчният селски стопанин по­стига увеличаване на доходността на своята земя чрез изтоща­ване на плодородието на почвата.

Така че капиталистическото производство, което по съще­ство е производство на принадена стойност, всмукване на при­наден труд, с удължаването на работния ден води не само към изтощаване на човешката работна сила, като й отнема нормал­ните морални и физически условия за развитие и функциони­ране. То води към преждевременното изтощаване и умъртвя­ване на самата работна сила[2]. То удължава производственото време на работника за даден период, като скъсява времето на неговия живот.

Но стойността на работната сила съдържа в себе си стой­ността на стоките, необходими за възпроизводството на работ­ника или за размножаването на работническата класа. Така че щом като противоестественото удължаване на работния ден, към което неизбежно се домогва капиталът в своя безмерен на­гон към самонарастване, скъсява периода на живота на отдел­ните работници, а с това и продължителността на функционира­нето на работната им сила, явява се необходимост от по-бързо заместване на износената работна сила, а следователно и от включване на по-големи амортизационни разходи във възпро­изводството на работната сила — също както частта от стой­ността на една машина, която всекидневно подлежи на възпро­изводство, е толкова по-голяма, колкото по-бързо тя се износва. Ето защо би следвало капиталът в свой собствен интерес да се стреми към установяване на нормален работен ден.

Робовладелецът купува своя работник така, както купува своя кон. Заедно със загубата на роба той губи капитал, който трябва да бъде заместен с нови разходи на пазара за роби. Но «колкото фатално съсипателно и да влияят върху човешкия ор­ганизъм оризените полета на Джорджия и блатата на Мисисипи, все пак това опустошаване на човешки живот не е така голямо, че да не е могло да бъде компенсирано от изобилните развъд­ници на негри във Вирджиния и Кентъки. Икономическите съображения, които биха могли да бъдат известна гаранция за човешко отнасяне с роба, доколкото интересът на господаря е съвпадал със запазването на роба, се превръщат след въвеж­дане на търговията с роби, наопаки, в причина за най-безпо- щадно отношение към роба, защото — щом като неговото място може да бъде винаги попълнено от чужди развъдници на не­гри — трайността на неговия живот става по-малко важна от неговата производителност, докато той продължава. Затова за страни, които внасят роби, максимата на робовладелското сто­панство е, че най-ефикасната икономия се състои в това — в колкото може по-кратко време да се изсмуче от човешкия до­битък (human cattle) колкото може по-голямо количество труд. Именно при тропическите култури, където годишните печалби често пъти са равни на целия капитал на плантацията, животът на негрите се жертвува по най-безскрупулен начин. Земеде­лието на Вестиндия, която от векове е била люлка на басно­словни богатства, е погълнало милиони хора от африканската раса. В днешно време в Куба, където доходите възлизат на милиони и където плантаторите са князе, значителна част от класата на робите ежегодно се унищожава не само вследствие на най-груба храна и най-изтощителен и непрекъснат труд, но и вследствие на бавното изтезание чрез прекомерен труд и липса на сън и почивка».

Mutato nomine de te fabula narratur! Вместо търговия c роби чети трудов пазар, вместо Кентъки и Вирджиния — Ирландия и земеделските окръзи на Англия, Шотландия и Уелс, вместо Африка — Германия! Ние видяхме как прекомер­ният труд опустошава редовете на лондонските хлебари — и все пак лондонският трудов пазар е винаги препълнен с гер­мански и други хлебарски работници, кандидати за смърт. Както видяхме, грънчарството е един от ония отрасли на про­мишлеността, където животът на работниците е най-кратко­траен. Липсват ли поради това грънчари? Джусая Уеджуд, изобретателят на модерното грънчарство, по произход сам прост работник, заявил в 1785 г. пред камарата на общините, че в цялото производство работят от 15 до 20 000 души. През 1861 г. населението само на градските центрове на тази промиш­леност във Великобритания е възлизало на 101 302 души.

„Памучната промишленост съществува вече 90 години… В продъл­жение на три поколения от английската раса тя е погълнала девет по­коления памучни работници“[3].

Наистина през отделни епохи на трескав подем трудовият пазар е отбелязвал сериозен недостиг от работна сила. Така напр. — в 1834 г. Но господа фабрикантите предложили на Poor Law Commissioners [службата за бедните] да пращат «свръх- населението» от земеделските окръзи към северните окръзи с обяснението, че «фабрикантите ще го погълнат и консуми­рат»[4]. Това са техните собствени думи.

«В Манчестер бяха назначени агенти със съгласието на Poor Law Commissioners. Бяха изготвени списъци на земеделските работници и пре­дадени на тези агенти. Фабрикантите се разтичаха по бюрата и след като си избраха каквото им трябваше, от Южна Англия бяха изпратени и се­мействата. Тези човешки пакети бяха доставяни по каналите и с товарни коли, етикетирани също като толкова и толкова бали стока; някои се мъкнеха пеш, а мнозина се лутаха, заблудени и полугладни, из манифак­турните окръзи. Това нещо се разви в същински отрасъл на търговията. Камарата на общините едва ли ще го повярва. Тази редовна търговия, това търгуване с човешко месо продължи и по-нататък и манчестерските агенти също така редовно купуваха и продаваха тези хора на манчестер­ските фабриканти, както други продават негри на памучните плантатори от южните щати. . . Годината 1860 е апогеят на памучната промишле­ност. . . Отново се появи недостиг на работни ръце. Фабрикантите отново се обърнаха към агентите по продажба на човешко месо. . . и последните претършуваха дюните на Дорсет, хълмовете на Девън и равнините на Уилтс, но свръхнаселението вече беше погълнато.»

Вестник «Bury Guardian» с горест констатираше, че след сключването на англо-френския търговски договор биха могли да бъдат допълнително погълнати още 10 000 работни ръце, а скоро биха били нужни други 30—40 хиляди. След като агентите и подагентите на търговията с човешко месо през I860 г. почти безрезултатно преровиха земеделските окръзи,

«депутация от фабриканти се обърна към г. Вилиерс, председател на Poor Law Board [служба за бедните], с молба отново да им разреши да взе­мат за фабриките бедни деца и сирачета от трудовите домове»[5].

Изобщо опитът показва на капиталиста, че съществув? едно постоянно свръхнаселение, т. е. свръхнаселение по отно­шение на съществуващата в даден момент потребност на капитала да увеличи своята стойност, макар че това свръхнаселение се състои от изтощени, бързо измиращи, бързо измест­ващи се едни други, така да се каже, по косени преди зрелостта си човешки поколения[6]. От друга страна, опитът показва на сериозния наблюдател как капиталистическото производство, което от историческа гледна точка датира едва от вчера, бързо и дълбоко е подкопало корените на народната сила, как из­раждането на промишленото население се забавя само благода­рение на постоянното поглъщане на жизнени и здрави селски елементи и как дори селските работници започват вече да изми­рат въпреки чистия въздух и въпреки безграничното господство сред тях на принципа на естествения подбор, който позволява да се развиват само най-силните индивиди[7]. Капиталът, който има такива «основателни причини» да отрича страданията на съвременното работническо поколение, се интересува в своята практическа дейност толкова малко от опасността за бъдещо израждане на човечеството и за неговото неизбежно измиране, колкото и от опасността за възможно падане на земята върху слънцето. При всяка спекула с акции всеки знае, че един ден все ще настъпи буря, но всеки се надява, че след като той е събрал и скрил на сигурно място златния дъжд, бурята ще засегне само ближния му. Apres moi le deluge! — това е деви­зът на всеки капиталист и на всяка капиталистическа нация. Затова капиталът е безогледен по отношение на здравето и продължителността на живота на работника, ако обществото не го е заставило да държи сметка за тях[8] . На оплакванията срещу физическото и умственото осакатяване, срещу прежде­временната смърт и изтезанията чрез прекомерен труд той отго­варя: Защо ще ни терзаят тези мъки, щом като увеличават нашата радост (печалбата)? Но, общо взето, това не зависи от добрата или злата воля на отделния капиталист. При свободната конкуренция иманентните закони на капиталистическото про­изводство действуват по отношение на отделния капиталист като принудителни външни закони[9].

Установяването на нормален работен ден е резултат на многовековна борба между капиталиста и работника. Но исто­рията на тази борба показва две противоположни течения. Да сравним напр. английското фабрично законодателство от наше време с английските трудови статути през периода от XIV до средата на XVIII век[10]. Докато съвременният фабричен закон насилствено скъсява работния ден, споменатите статути се стараят насилствено да го удължат. Но във всеки случай претен­циите на капитала в неговото ембрионално състояние, когато той току-що е възниквал и следователно все още си е осигу­рявал правото да всмуква достатъчно количество принаден труд не само по силата на икономическите условия, но и с по­мощта на държавната власт, изглеждат съвсем скромни в срав­нение с отстъпките, които той с ръмжене и съпротива трябва да прави през зрялата си възраст. Нужни са били векове, докато «свободният» работник вследствие развитието на капиталисти­ческия начин на производство доброволно се е съгласил, т. е. докато е бил принуден от обществените условия да продава цялото активно време на своя живот и дори самата си работо­способност срещу цената на своите обичайни средства за жи­вот, да продава първородството си за паница леща. Затова е твърде естествено, че удължаването на работния ден, което ка­питалът в период от средата на XIV до края на XVII век се старае да наложи чрез държавната власт на пълнолетните ра­ботници, съвпада приблизително с границите на работното вре­ме, които държавата през втората половина на XIX век поставя тук-таме на превръщането на детската кръв в капитал. Онова,, което сега напр. е обявено в щата Масачузетс — досега най- свободния щат на Северноамериканската република — като узаконен от държавата предел за труда на деца, по-малки от 12 години, е било в Англия чак до средата на XVII век норма­лен работен ден за възрастните занаятчии, за издръжливите селски ратаи и за исполините-ковачи[11].

Първият «Работнически статут» (23, Едуард III, 1349) е имал за свой непосредствен повод (не причина, тъй като това законодателство е съществувало цели векове, въпреки че този повод вече не съществува) голямата чума, която покосила та­кава част от населението, че както казва един писател-тори, «наистина станала непоносима трудността да се намерят работ­ници на разумни цени» (т. е. на цени, които да оставят на тези, които наемат работниците, разумно количество принадена труд)[12]. Затова законът започнал да диктува разумна работна заплата, както и границите на работния ден. Последният пункт — тук ни интересува само той — е повторен в статута от 1496 г. (при Хенри VII). Работният ден за всички занаятчий­ски (artificers) и земеделски работници от март до септември е трябвало тогава да трае — макар на практика това никога да не е било прокарано — от 5 часа сутринта до между 7 и 8 часа вечерта, но времето за ядене е било 1 час за закуска, 1 ½ часа за обед и 1/2 час за следобедна закуска, т. е. точно два пъти повече, отколкото според фабричния закон, който сега е в си­ла[13] През зимата е трябвало да се работи от 5 часа сутринта до мръкване — със същите прекъсвания. Един статут на Елизабета от 1562 г. за всички работници, «наемани на заплата за ден или за седмица», оставя незасегната продължителността на работния ден, но се старае да намали свободните часове на 2 1/2 часа през лятото и на 2 часа през зимата. Обедът трябвало да трае само един час, а «половинчасовият следобеден сън» да бъде разрешен само от средата на май до средата на август. За всеки час отсъствие да се удържа от заплатата 1 пенс. Но на практика положението на работниците е било много по-благо- приятно, отколкото според статута. Бащата на политическата икономия и, тъй да се каже, създател на статистиката, Уилям Пети, казва в едно свое съчинение, публикувано през последната гретина на XVII век:

«Работниците (labouring men, всъщност тогава земеделски работ­ници) работят по 10 часа дневно и се хранят 20 пъти седмично, а именно: през работните дни по три пъти дневно, а през неделните — по два пъти; от това ясно личи, че ако те речеха да постят всеки петък вечер и да употребяват за обядване един и половина часа, докато сега за това им са нужни два часа, от 11 до 1 часа, т. е. ако те работеха с 1/20 повече и потребяваха с 1/20 по-малко, то би могло да се покрие една десета част от горе­споменатия данък»[14].

Нима д-р Андрю Юър не е имал право, когато заклеймил законопроекта за дванадесетчасовия работен ден от 1833 г. като възвръщане към мрака на миналото? Наистина постано­вленията на статутите и ония, за които споменава Пети, се отнасят и за «apprentices» (чираците). Но в какво положение се е намирал детският труд още в края на XVII век — това се вижда от следното оплакване:

«Нашите младежи тук, в Англия, съвсем нищо не правят до постъп­ването си като чираци, а тогава, естествено, им е нужно дълго време — седем години, — за да се подготвят като опитни занаятчии.»

Германия, напротив, се слави с това, че там децата още от люлката започват вече по малко да «се приучват към работа»[15].

Дори през по-голямата част на XVIII век, до епохата на едрата промишленост, капиталът в Англия не е успявал, като плаща седмичната стойност на работната сила, да завладее ця­лата седмица на работника. Изключение са правели, впрочем, земеделските работници. Обстоятелството, че работниците са можели да преживеят цяла седмица със заплатата за 4 дни, не е било за тях достатъчно основание да работят и другите два дни за капиталиста. Част от английските икономисти, нами­ращи се на служба на капитала, най-бясно нападала това упор­ство на работниците, а друга част ги защищавала. Нека чуем напр. полемиката между Посълтуейт, чийто търговски речник навремето се е ползвал със същата слава, както в днешни дни подобните съчинения на Маккулох и Макгрегор и цитирания по-горе автор на «Essay on Trade and Commerce»[16].

Посълтуейт казва между другото:

«Аз не мога да завърша тези няколко бележки, без да спомена твърде тривиалната фраза на твърде много хора, че щом работникът (industrious poor) може за 5 дни да получи достатъчно, за да живее, тон няма да иска да работи пълни 6 дни. Оттук те заключават, че е необходимо чрез данъци или някакви други средства да се предизвика поскъпване дори на най-необхо­димите средства за живот, за да бъдат принудени занаятчията и манифак­турният работник непрекъснато да работят шест дни в седмицата. Аз трябва да поискам позволение да бъда на по-друго мнение, отколкото тия големи политици, които дигат меч в защита на постоянното робство на работниче­ското население на това кралство («the perpetual slavery of the working peo­ple»); те забравят поговорката «all work and no play» (само работа, без игра, ватъпява). Нима англичаните не се гордеят с гениалността и сръчността на своите занаятчии и манифактурни работници, които досега са осигурявали всеобщ кредит и слава на английските стоки? На какво се дължи това? Вероятно на нищо друго освен на начина, по който нашият работен народ по своему умее да се забавлява. Нима не биха се притъпили техните спо­собности и не биха станали тъпи и апатични вместо бодри и сръчни, ако биха били принудени да работят цялата година през всичките шест дни на седмицата и постоянно да повтарят една и съща работа; под гнета на едно такова вечно робство не биха ли загубили нашите работници своята репу­тация, вместо да я запазят?. . . Каква майсторска сръчност бихме могли да очакваме от толкова жестоко измъчвани животни (hard driven animals)?. . . Мнозина от тях извършват за 4 дни толкова работа, колкото един французин за 5 или 6 дни. Но ако англичаните трябва да се превърнат във вечни роби на труда, можем да се страхуваме, че те ще се изродят (degenerate) още повече, отколкото французите. Ако нашият народ е про­чут със своята военна храброст, не казваме ли, че това се дължи, от една страна, на добрия английски ростбив и пудинг в стомаха му, а, от друга страна, не по-малко и на нашия конституционен дух на свободата? И защо по-голямата гениалност, енергия и сръчност на нашите занаятчии и мани­фактурни работници да не се дължи на свободата, с която те се забавляват по своему? Надявам се, че те никога вече няма да изгубят тези привиле­гии, нито пък добрия живот, от който произтича както тяхната сръчност в работата, така и тяхната смелост»[17].

На това авторът на «Essay on Trade and Commerce» отго­варя:

«Ако празнуването на седмия ден от седмицата се смята за божествена наредба, то с това се предполага, че другите дни на седмицата принадлежат на труда (той иска да каже: на капитала — както ще видим ей сега) и че не може да се упреква като жестоко принудителното изпълнение на тази божия заповед. . . Че човечеството изобщо по природа е склонно към удобство и леност — в това ни убеждава фаталният опит от поведението на нашето манифактурно простолюдие, което средно не работи повече от 4 дни в седмицата, освен в случай на поскъпване на средствата за жи­вот. . . Да приемем, че един бушел пшеница представлява всичките сред­ства за живот на работника и струва 5 шилинга и че работникът получава за своя труд по един шилинг на ден. Тогава той ще трябва да работи само 5 дни в седмицата; и само 4, ако един бушел струва 4 шилинга. . . Но тъй като работната заплата в това кралство е много по-висока в сравнение с цените на средствата за живот, манифактурният работник, който работи 4 дни, притежава излишни пари, с които живее в безделие през остатъка от седмицата. . . Мисля, че казаното от мене е достатъчно, за да се изясни, че умерен труд в продължение на 6 дни в седмицата не е робство. Нашите земеделски работници работят 6 дни и по всичко изглежда, че те са най- щастливите между работниците (labouring poor)[18], а холандците работят толкова дни и в манифактурите и изглежда, че са много щастлив народ. И французите постъпват така, доколкото не им пречат многото празни­ци[19]. . . Но нашият човек от простолюдието си е втълпил в главата фикс идеята, че той по силата на това, че е роден англичанин, притежава привилегията да бъде по-свободен и по-независим от (работническото на­селение) на всяка друга страна в Европа. Наистина тази идея, доколкото тя влияе върху храбростта на нашите войници, може да принася известна полза; но колкото по-малко са проникнати от нея манифактурните работ­ници, толкова по-добре е за тях самите и за държавата. Работниците никога не би трябвало да се смятат за независими от своите началници («independent of their superiors»).. . Извънредно опасно е да се насърчават тълпите в една промишлена държава като нашата, където може би 7/8 от цялото население са хора с малко или без никаква собственост[20]. . . Лечението няма да бъде пълно, докато нашите бедни промишлени слоеве не склонят да работят 6 дни за същата сума, която сега изкарват за 4 дни[21].

За тази цел, както и за «изкореняване на леността, разхай- теността и романтичните фантасмагории за свобода», а също и «за намаление на данъците в полза на бедните, за поощрение на духа на предприемчивостта и за понижаване цените на труда в манифактурите» — нашият верен Екарт на капитала предлага изпитаното средство: такива работници, които прибягват към обществената благотворителност, с една дума пауперите, да бъдат затваряни в един «идеален трудов дом» (an ideal Work­house). «Този дом трябва да стане дом на ужаса (House of Ter­ror)»[22]. В «този дом на ужаса», в този «идеален Workhouse» [трудов дом] трябва да се работи «по 14 часа на ден, но като се включи тук съответното време за ядене, така че да останат пъл­ни 12 работни часа»[23].

Дванадесет работни часа дневно в «идеалния Workhouse» в дома на ужаса от 1770 г.! Шестдесет и три години по-късно, в 1833 г., когато английският парламент ограничил в четири отра­съла на промишлеността работния ден за деца от 13 до 18 години на 12 пълни работни часа — тогава сякаш настъпил краят на света за английската промишленост! В 1852 г., когато Луи Бонапарт поиска да посегне на законния работен ден, за да се закрепи пред буржоазията, френското работничество заяви в един глас: «Законът, който ограничава работния ден на 12 часа, е едничкото благо, което ни е останало от законодателството на републиката!»[24] В Цюрих трудът на децата над 10 години е ограничен на 12 часа; в Ааргау трудът на деца между 13 и 16 години е бил намален през 1862 г. от 121/2 на 12 часа; в Австрия през 1860 г. трудът на деца между 14 и 16 години — също на 12 часа[25]. Какъв «прогрес от 1770 насам», би се провикнал с «exaltation» Маколей!

«Домът на ужаса» за пауперите, за който душата на капи­тала е мечтаела още в 1770 г., е бил въздигнат не след много години като грамаден «трудов дом» за самите манифактурни работници. Той е бил наречен фабрика. Но този път идеалът избледнял пред действителността. . .

 


[1] В Англия напр. и сега още на някои места в селата осъждат някой работник на затвор, загдето осквернил светостта на неделния ден, като ра­ботел в градинката пред къщата си. Но същият работник бива наказван за нарушаване на договора, ако в неделя не се яви на работа в металургиче- ската, стъкларската или книжната фабрика, макар и поради религиозни мотиви. Благочестивият парламент е равнодушен към осквернението на неделния ден, когато то става «в процеса на нарастване стойността» на капитала. В един меморандум (август 1863), с който лондонските наднича­ри от магазините за продажба на риба и заклани птици искат да се пре­махне неделният труд, се казва, че техният труд през първите 6 дни на седмицата трае средно по 15 часа на ден, а в неделя 8 до 10 часа. От същия меморандум личи, че този «неделен труд» е особено насърчаван от изтън­чените чревоугодници и аристократически набожници-лицемери от Екзетър-хол Тези «светии», които са така ревностни «in cute curanda» [е грижите за своето благоутробие], доказват своето християнство с прими­рението, с което те понасят извънмерния труд, лишенията и глада на трет лица. Obsequium ventris istis (за работниците) perniciosius est [за тях (ра­ботниците) чревоугодието е пагубно].

[2] «Ние вече приведохме в нашите предишни отчети отзивите на редица опитни фабриканти, според които извънредните часове. . . не­съмнено крият в себе си опасността от преждевремен но изтощаване на чо­вешката работна сила» («Children’s Employment Com mission, 4th Report» 1865, № 64, p. XIII).

[3] Реч на феранд в камарата на общините от 27 април 1863 г.

[4]  «Фабрикантите ще го погълнат и изконсумират. Това са били точните думи на фабрикантите на памук» (пак там).

[5] Пак там. Въпреки доброто си желание Вилиерс е трябвало по силата на «закона» да отклони домогванията на фабрикантите. Но тези господа все пак постигнали своята цел благодарение на услужливостта на администрацията на местните учреждения за бедните. Господин А. Ред· грейв, фабричен инспектор, уверява, че този път системата, според която сираците и децата на бедняците «по закон» се вземат като apprentices (чираци), «не бе съпроводена от старите злоупотреби» (за тези «злоупо­треби» виж Ф. Енгелс. «Положението на работническата класа в Англия», Лайпциг, 1845), макар че впрочем в един случай «бе допусната злоупо­треба с тази система по отношение на момичета и млади жени, докарани от земеделските окръзи на Шотландия в Ланкшайр и Чешайр». Според тази «система» фабрикантът сключва договор за определени периоди с администрациите на приютите за бедни. Той храни и облича децата, дава им покрив и освен това малка парична добавка. Странно звучи следната забележка на г. Редгрейв, особено като се има предвид, че дори в периода на разцвета на английската памучна промишленост годината 1860 изпъква като изключение и че тогава работните заплати бяха особено високи, за­щото необикновеното търсене на работна ръка се сблъска с намаляването на населението на Ирландия, с безпримерното изселване от английските и шотландските земеделски окръзи в Австралия и Америка, с положител­ното намаление на населението в някои английски земеделски окръзи — отчасти поради успешно постигнатото сломяване на жизнената сила, от­части поради по-раншното изчерпване на разполагаемото население от страна на търговците на човешко месо. И въпреки всичко това г. Редгрейв казва: «Към този вид труд» (на децата от приютите за бедни) прибягват само тогава, когато не може да се намери друг, тъй като той е скъп труд (high-priced labour). Обикновената работна заплата на момче на 13 години е около 4 шилинга седмично; но невъзможно е да даваш на 50 или 100 такива момчета жилище, облекло, храна, медицинска помощ и съответ­ния надзор, а на това отгоре и малка парична добавка — всичко това срещу 4 шилинга на глава седмично» (Rep. of the Insp. of Factories for 30th April 1860, p. 27). Господин Редгрейв забравя да каже как самият работник може да достави всичко това на своите деца с тяхната заплата от 4 шилинга, щом като фабрикантът не може да го направи за 50 или 1С0 момчета, които са настанени, прехранвани и надзиравани общо. За да предотвратя погрешни заключения от текста, трябва да отбележа тук и това, че откак английската памучна промишленост бе подчинена на фа­бричния закон от 1850 г. с неговото урегулиране на работното време и т. н., тя трябва да се разглежда като сбразцсва прсмишленсст на Англия. Английският памучен работник стои във всяко отношение по-горе ст своя континентален другар по съдба. «Пруският фабричен работник работи сед­мично най-малко 10 часа повече от своя английски съперник, а ако работи в къщи, на свой собствен тъкачен стан, то за допълнителните работни ча­сове отпада и тази граница» («Rep. of the Insp. of Fact. 31st Oct. 1855», p. 103). Гореспоменатият фабричен инспектор Редгрейв след промишле­ната изложба в 1851 г. обиколил континента, специално Франция и Пру­сия, за да изучи тамошните фабрични условия. Той казва за пруския фабричен работник: «Той получава заплата, достатъчна за набавяне ка простата храна и малкото удобства, на които е навикнал и с които се задоволява. . . Той живее по-зле и работи по-тежко, отколкото неговият английски събрат» («Rep. of the Insp. of Fact. 31st Oct. 1853», p. 85).

[6] «Изтощените от работа умират с поразителна бързина; но местата на загиналите веднага пак се запълват и честата смяна на действуващите лица не създава на сцената никаква промяна» («England and America», London. 1833, v. I, p. 55. Автор е Е. Г. Уейкфийлд).

[7] Виж «Public Health Sixth Report of the Medical Officer of the Privy Council, 1863», обнародван в Лондон през 1864 г. Този отчет го­вори особено за земеделските работници. «Графството Сътерленд се со­чеше като графство, в което били направени най-големи подобрения, но едно неотдавнашно изследване разкри, че тук, в окръзи, които някога се славеха с хубави мъже и храбри войници, населението е изродено в една мършава и хилава раса. В най-здравословните местности, по склоновете на крайморските хълмове, лицата на децата са така мършави и бледи, каквито могат да се срещнат само в гнилата атмосфера на някоя затънтена лондонска улица» (Tornton, цит. съч., с. 74, 75). В действителност те приличат на ония 30 000 «gallant Highlanders» [«юначни планинци»], които Глазгоу настанява в своите wynds [дупки] и closes [вертепи] заедно с проститутки и крадци.

[8]«Въпреки че здравето на населението е толкова важен елемент от националния капитал, ние за съжаление трябва да признаем, че капита листите не са разположени да пазят и да ценят това съкровище. . . Фа­брикантите бяха заставени да държат сметка за здравето на работниците» («Times» от 5 ноември 1861 г.). «Мъжете от Уест Райдинг се превърнаха в производители на платове за цялото човечество. . . здравето на работ­ния народ беше пожертвувано и в няколко поколения цялата раса би се изродила, ако не беше настъпила реакция. Часовете на детския труд бяха ограничени и т. н.» («Twentysecond Report of the Registrar General. London, 1861).

[9] Затова ние виждаме например, че в началото на 1863 г. 26 фирми, които притежават големи грънчарски фабрики в Стафордшайр — между тях и Дж. Уеджуд и синове, — искат в една петиция «насилствена на­меса на държавата». — «Конкуренцията с други капиталисти» не им по­зволява никакво «доброволно» ограничаване на работното време на децата и т. н. «Така че колкото и много да съжаляваме за гореспоменатите злини, тяхното премахване не би било възможно чрез някаква спогодба между фабрикантите. . . Превид на всички тези обстоятелства ние дойдохме до убеждението,че е необходим един принудителен закон» («Children’s Employ­ment Commission. 1st Report», 1863, p. 322).

[10] Тези трудови статути, които в същото време намираме и във Франция, Холандия и т. н., са формално отменени в Англия едва пре: 1813 г., след като отдавна вече са били отстранени по силата на самите производствени отношения.

[11] «Нито едно дете под 12 години не може да бъде заставено да работи във фабрично предприятие повече от 10 часа дневно» («General Statutes of Massachusetts», гл. 63, § 3). (Постановленията са издадени от 1836 до 1858 г.). «Трудът, извършван в продължение на 10 часа дневно, трябва да се смята като законен работен ден за всички предприятия на памучната, вълнената, копринената, хартиената, стъкларската и лене­ната промишленост, както и в желязната и минната промишленост. Освен това се предписва, че занапред нито един юноша, който работи във фабри­ка, не може да бъде задържан там или заставян да остане на работа повече от 10 часа дневно, или 60 часа седмично; и още се предписва, че занапред нито едно дете под 10 години не може да бъде допуснато като работник в коя да е фабрика в областта на този щат» («State of New-Jersey. An act to limit the hours cf labour etc.», § 1 и 2. Закон от 18 март 1851 г.). «Нито един юноша между 12 и 15 години не може да работи във фабрика повече от 11 часа дневко, нито преди 5 часа сутринта или след 71/2 часа вечерта» («Revised Statutes of the State of Rhode Island etc.» гл. 139, § 23, 1 юл1: 1857 г.)

[12] [J. В. Byles.] «Sophisms of Free Trade», 7th edit. London, 1850, p. 205. Впрочем’същият тори признава: «Парламентарни закони, които са регулирали работната заплата във вреда на работника и в полза на ра­ботодателя, е имало през един дълъг период от 464 години. Но населението нараствало. Сега тези закони станаха излишни и обременителни» (пак там, с. 206).

[13]  Дж. Уейд с право забелязва по повод на този статут: «От статута от 1496 г. следва, че тогава са смятали храната като еквивалент на 1/3 от дохода на занаятчийския работник и на 1/9 от дохода на земеделския ра­ботник, а товайпоказва едно по-високо стъпало на независимост на ра­ботниците, отколкото това, което имаме сега, когато храната както на земеделските, така и на манифактурните работници съставя много по- голяма част от тяхната заплата» (J. Wade, цит. съч., с. 24, 25 и 577). И най-повърхностният поглед върху «Chronicon Preciosum etc.» by Bishop Fleetwood, 1 изд., London, 1707, 2 изд., London, 1745 — опровергава мне­нието, че тази разлика се дължала на разликата между цените на хра­нителните продукти и облеклото сега и тогава.

[14] W. Petty. «Political Anatomy of Ireland», 1672, edit. 1691, p. 10.

[15] «А Discourse on the Necessity of Encouraging Mechanic Industry», London, 1689, p. 13. Маколей, който фалшифицирал английската история « интерес на вигите и буржоазията, се впуска в такива декламации: «Оби­чаят да се пращат деца преждевременно на работа. . . е господствувал в XVII век в степен почти невероятна за тогавашното състояние на про­мишлеността. В Норуич, главен център на вълнената промишленост, са смятали, че дете на 6 години е способно за работа. Разни автори от онова време, някои между които минавали за извънредно благонамерени, спо­менават с «exaltation (възторг) факта, че в този град само момчетата и момичетата създават богатство, което надминава с 12 000 фунта стерлинги в годината тяхната собствена издръжка. Колкото по-точно изучаваме историята на миналото, толкова повече основания намираме за отхвърляне .на мнението, че нашият век бил донесъл много нови социални злини. . . Новото в него е образованието, което открива злините, и хуманността, която ги лекува» («History of England», v. I, p. 417). Маколей би тряб­вало да прибави, че «извънредно благонамерените» amis du commerce [приятели на търговията] от XVII век разказват с «exaltation» как в един .дом за бедни в Холандия заставили да работи едно дете на 4 години и че този пример на «vertue mise en pratique» [«добродетел, приложена на прак­тика», фигурира във всички съчинения на представителите на хуман­ността а 1а [оч типа на] Маколей до времето на А. Смит. Вярно е, че с .появяването на манифактурата, за разлика от занаятчийството, се явяват следи от експлоатация на деца, която в известна степен открай време е съществувала у селяните и била толкова по-развита, колкото по-тежък е бил гнетът, който е тежал над тях. Тенденцията на капитала е явна, но самите факти имат още такъв изключителен характер, както и появата на двуглави деца. Затова догаждащите се за бъдещето «amis du commerce» [«приятели на търговията»] с «exaltation» са ги записвали за своите съ­временници и за следващите поколения и са ги препоръчвали за подража­ние като нещо особено забележително и особено чудно. Същият шотланд­ски сикофант и фразьор Маколей казва: «Ние сега слушаме само за ре­грес, а виждаме само прогрес.» Какви очи и главно — какви уши!

[16] Между обвинителите на работниците най-озлабен е споменатият в текста анонимен автор на съчинението: «An Essay on Trade and Commerce, containing Observations on Taxesetc», London, 1770. Още преди това той се проявил като такъв със своето съчинение: «Consideration on Taxes», London, 1765. Към тях принадлежи и Полоний, неизразимият статистиче­ски бърборко Артър Йънг. Между защитниците на работниците са: Джей- къб Вандерлинт в «Money answers all Things», London, 1734; отец Натаниел Форстър, доктор по богословие в «An Enquiry into the Causes of the Present High Price of Provisions», London, 1767; д-р Прайс и особено Посълтуейт — както в една притурка към неговия «Universal Dictionary of Trade and Commerce», така и в «Great Britain’s Commercial Interest explained and improved», 2nd. edit. London, 1755. Самите факти се срещат констатирани! у много други писатели от онова време, между другите и у Джозая Тъкер.

[17] Postlethwayt, пак там, «First Preliminary Discourse», p. 14.

[18] «An Essay on Trade and Commerce etc.», London, 1770. Той сам разказва на с. 96 в какво се е състояло още през 1770 г. «щастието» на английските земеделски работници. «Техните работни сили («their working powers») са винаги напрегнати до крайност («on the stretch»); те не могат да живеят по-зле, отколкото живеят сега («they cannot live cheaper than they do»), нито да работят по-тежко» («nor work harder»).

[19] Още със самия факт, че превръща почти всички традиционни празници в делници, протестантството играе важна роля при генезиса на капитала.

[20] «An Essay on Trade and Commerce etc.», London, 1770, p. 41, 15, 96, 97, 55, 56, 57.

[21] Пак там, c. 69. Джейкъб Вандърлинт обяснил още през 1734 г., че тайната на оплакванията на капиталистите от леността на работническо­то население просто се заключава в това, че за същата заплата те са искали 6 работни дни вместо 4.

[22] Пак там, с. 242—243. «Този идеален трудов дом трябва да ста­не «дом на ужаса», а не приют за бедните, където те получават обилна храна, топло и прилично облекло и твърде малко работят.»

[23] Пак там [с. 260]: «Французите — казва той — се смеят на на­шите възторжени идеи за свобода» (пак там, с. 78).

[42] «Те протестираха против удължаването на работното време над 12 часа дневно най-вече затова, защото законът, който установяваше този работен ден, беше едничкото благо, което им оставаше от законодателството на републиката» («Rep. of Insp. of 31st Oct. 1855», p. 80). Френският за­кон за дванадесетчасовия работен ден от 5 септември 1850 г., който пред­ставляваше обуржоазено издание на декрета на временното правителство от 2 март 1848 г., засяга всички предприятия без разлика. Преди този закон работният ден във Франция е бил неограничен. Той е траял във фабриките по 14, 15 и повече часа. Виж «Des classes ouvrieres en France pendant Pannee 1848. Par M. Blanqub. Господин Бланки, икономистът, a не революционерът, е бил натоварен от правителството да извърши анкета върху положението на работниците.

[25] Белгия се оказва образцова буржоазна държава и по въпроса за регулирането на работния ден. Лорд Хауърд де Уелден, английски по­сланик в Брюксел, докладва на Foreign Office [английското външно мини­стерство] на 12 май 1862 г.: «Министър Рожие ми заяви, че нито някакъв общ закон, нито местни правила ограничават по някакъв начин детския труд; че през последните 3 години правителството при всяко свое заседание се е занимавало с идеята да внесе в камарата един закон по този въпрос, но винаги е срещало непреодолима пречка в ревнивия страх от всяко за­конодателство, което противоречи на принципа за пълната свобода на труда!»