Капиталът Критика на политическата икономия

Заплатата по време

Самата работна заплата взема най-разнообразни форми и това обстоятелство не проличава в наръчниците по политическа икономия, които в своята груба заинтересованост към мате­рията пренебрегват всяко различие във формата. Но мястото на едно изследване на всички тези форми е в специалното учение за наемния труд, следователно не в това съчинение. Тук трябва само накратко да разгледаме господствуващите две основни форми.

Продажбата на работната сила се извършва, както вече знаем, винаги за определен период от време. Така че превър­натата форма, в която непосредствено се представя едноднев­ната стойност, седмичната и т. н. стойност на работната сила, е формата на «заплатата по време», напр. надницата и т. н.

Преди всичко трябва да се забележи, че изложените в петна­десетата глава закони за изменението във величините на цената на работната сила и на принадената стойност чрез проста про­мяна на формата се превръщат в закони на работната заплата. Също тъй разликата между разменната стойност на работната сила и масата на средствата за живот, в които се превръща тази стойност, сега се явява като разлика между номиналната и реалната работна заплата. Би било безполезно да се повтаря при формата на проявление всичко окова, което вече бе развито при съществената форма. Затова ще се ограничим върху някол­ко точки, характерни за заплатата по време.

Паричната сума[1], която работникът получава за своя еднодневен, седмичен и т. н. труд, образува сумата на неговата номинална работна заплата, т. е. на работната заплата, изра­зена по стойност. Но ясно е, че според продължителността на работния ден, т. е. според всекидневно влаганото от работника количество труд, една и съща еднодневна, седмична и т. н. заплата може да представлява твърде различна цена на труда, т. е. твърде различни парични суми за едно и също количество труд[2]. Така че при заплатата по време пак трябва да се прави разлика между общата сума на работната заплата, надницата, седмичната заплата и т. н. и цената на труда. Но как да се на­мери тази цена, т. е. паричната стойност на дадено количество труд? Средната цена на труда се получава, като разделим сред­ната еднодневна стойност на работната сила с броя на часовете на един среден работен ден. Ако напр. еднодневната стойност на работната сила е 3 шилинга — новопроизведена стойност от 6 работни часа — и ако работният ден се състои от 12 часа, цената на един работен час е = eq1 пенса. Намере­ната по такъв начин цена на работния час служи като единица мярка за цената на труда.

Затова следва, че надницата, седмичната и т. н. заплата може да остава същата, макар цената на труда постоянно да спада. Ако напр. обикновеният работен ден е бил 10 часа, а еднодневната стойност на работната сила — 3 шилинга, цената на един работен час е била 33/5 пенса; тя спада на 3 пенса, щом работният ден се удължи на 12 часа, и на 22/5 пенса, ако той се удължи на 15 часа. Но въпреки това надницата или седмичната заплата остават неизменни. И обратно, надницата или сед­мичната заплата може да се повиши, макар цената на труда да остане неизменна или дори да спадне. Ако напр. работният ден е бил 10 часа, а еднодневната стойност на работната сила — 3 шилинга, цената на един работен час е 33/6 пенса. Ако работ­никът поради увеличение на работата и при неизменна цена на труда работи 12 часа, неговата надница ще се повиши на 3 шилинга и 71/5 пенса без всякакво изменение на цената на труда. Същият резултат би се получил, ако вместо екстензив­ната величина на труда се увеличеше неговата интензивна величина[3]. Затова покачването на номиналната надница или седмична заплата може да бъде придружавано от неизменна или падаща цена на труда. Същото важи и за дохода на ра­ботническото семейство, когато влаганото от главата на семей­ството количество труд бива увеличавано с труда на другите членове на семейството. Така че съществуват методи за пони­жаване на цената на труда, независими от намаляването на номиналната надница или седмична заплата[4].

Като общ закон обаче следва: при дадено количество едно­дневен, седмичен и т. н. труд надницата или седмичната заплата зависят от цената на труда, която пък се изменя или заедно със стойността на работната сила, или с отклоненията на нейната цена от стойността й. Ако, напротив, е дадена цената на труда, надницата или седмичната заплата зависят от количеството на еднодневния или седмичния труд.

Единицата мярка за заплата по време, цената на работ­ния час, е частното от еднодневната стойност на работната сила, разделена на броя на часовете на обичайния работен ден. Да приемем, че последният има 12 часа, че еднодневната стойност на работната сила е 3 шилинга, които са новопроизведена стой­ност на 6 работни часа. Цената на работния час при тези усло­вия е 3 пенса, а неговата новопроизведена стойност — 6 пенса. Ако работникът е зает (по-малко от 12 часа дневно (или по-малко от 6 дни през седмицата), напр. само 6 или 8 часа, то при тази цена на труда той получава само 2 или 11/2 шилинга над­ница34). Тъй като според предпоставката той трябва да работи средно 6 часа на ден, за да произведе само такава надница, която да отговаря на стойността на неговата работна сила, и тъй като според същата предпоставка той от всеки час работи само V2 час за себе си, а другия V2 час — за капиталиста, ясно е, че той може да изкара за себе си стойност, произведена за 6 часа, само ако работи не по-малко от 12 часа. Ако ние преди видяхме разрушителните последици на прекомерния труд, тук откриваме източниците на онези страдания, които застра­шават работника, когато той е принуден да работи непълно време.

Ако заплатата на час е фиксирана по такъв начин, че капи­талистът не се задължава да плаща надница или седмична за­плата, а да плаща само онези работни часове, през които му е угодно да дава работа на работника — той може да му дава работа през по-малко време от онова, което първоначално лежи в основата на изчисляването на заплатата на час, или на едини­цата мярка за цената на труда. Тъй като тази единица мярка се определя чрез отношението: eq2 тя естествено губи всякакъв смисъл, щом работният ден пре­стане да съдържа определен брой часове. Премахва се взаимната зависимост между заплатения и незаплатения труд. Се­га капиталистът може да изкара от работника определено количество принаден труд, без да му предостави работното време, необходимо за поддържане на съществуването на ра­ботника. Той може да унищожи всяка редовност на работата и ръководен изключително от своето удобство, каприз и моментна интереси, да сменя чудовищния прекомерен труд с периоди на относителна или дори пълна безработица. Той може не­нормално да удължи работния ден, без да дава никаква съот­ветна компенсация на работника — под предлог че плаща «нормалната цена на труда». На това се дължи напълно разумното опълчване на лондонските строителни работници (1860 г.) против опита на капиталистите да им наложат заплата на час. Законодателното ограничаване на работния ден слага край на това безобразие, макар че естествено не слага край и на недо- заангажирането на работника, което се дължи на конкурен­цията от страна на машините, на промените в квалификацията на заетите работници, на частичните и всеобщите кризи.

При нарастваща надница или седмична заплата цената на труда номинално може да остане постоянна и въпреки това да спадне под своето нормално равнище. Това става всеки път, когато при постоянна цена на труда, респективно на работния час, работният ден бъде удължен повече от обикновената му продължителност. Когато в дробта eq3 расте знаменателят, тогава числителят расте още по-бързо. Заедно с продължителността на функционирането на работ­ната сила нараства и нейната стойност, тъй като нараства и нейното изхабяване — и това нарастване се извършва в по­бърза пропорция, отколкото нарастването на продължител­ността на нейното функциониране. Затова в много клонове на индустрията, в които без законодателни ограничения на работното време господствува заплатата по време — стихийно се е развил обичаят работният ден само до известен предел, напр. до изтичането на 10-ия час, да бъде смятан за нормален («normal working day» [«нормален работен ден»], «the day’s work» [«дневен труд»] или «the regular hours of work» [«редовно работно време»]). Отвъд този предел работното време образува извънредно време (overtime) и се заплаща по-добре (extra pay), макар и често пъти в смешно малка пропорция, при което за единица мярка също се взема часът[5]. Нормалният работен ден тук съществува като откъс от действителния рабо­тен ден, а последният често пъти в продължение на цялата го­дина трае по-дълго от първия[6]. Нарастването на цената на труда заедно с удължаването на работния ден отвъд извеете нормален предел се извършва в някои английски отрасли н промишлеността по такъв начин, че ниската цена на труд през време на тъй нареченото нормално време налага на работ­ника — ако той изобщо иска да изкара достатъчно работна за плата — да работи и през по-добре платеното извънредно време[7]. Законодателното ограничаване на работния ден тур край на това удоволствие[8].

Общоизвестен е фактът, че колкото по-дълъг е работния ден в някой отрасъл на промишлеността, толкова по-ниска работната заплата[9]. Фабричният инспектор А. Редгрейв илюстрира това с една сравнителна таблица за 20-годишния период от 1839—1859 г., според която във фабриките, подчинени на закона за 10-часовия работен ден, работната заплата се е пока­чила, докато във фабриките, където се работи по 14 до 15 часа дневно, тя е спаднала[10].

От закона: «при дадена цена на труда надницата или сед­мичната заплата зависят от количеството на вложения труд», преди всичко следва, че колкото по-ниска е цената на труда, толкова по-голямо трябва да бъде количеството труд, или тол­кова по-дълъг работният ден, за да може работникът да си оси­гури поне оскъдна средна заплата. В този случай ниската цена на труда действува като подбуда за удължаване на работното време[11].

И обратно, удължаването на работното време от своя страна предизвиква спадане на цената на труда, а с това и на надницата или на седмичната заплата.

От определянето на цената на труда с отношението

eq4

следва, че простото удължаване на работния ден намалява це­ната на труда, ако не настъпи никаква компенсация. Но същите обстоятелства, които позволяват на капиталиста да удължава за продължителен срок работния ден, отначало му позволяват, а в края на краищата го принуждават да намалява и номинално цената на труда — дотогава, докато спадне общата цена на умно­жения брой часове, т. е. докато спадне надницата или седмич­ната заплата. Тук е достатъчно да се посочат две обстоятелства. Ако един човек извършва работата на 1У2 или на 2 души, на­раства притокът на труд, макар че притокът на работни сили на пазара остава постоянен. Предизвиканата по този начин конкуренция между работниците дава възможност на капи­талиста да смъкне цената на труда, докато пък падащата цена на труда му дава възможност още повече да увеличи работното време[12]. Но това разполагане с ненормално количество незаплатен труд, т. е. с количество, което превишава средното об­ществено равнище, скоро става средство за конкуренция между самите капиталисти. Част от стоковата цена се състои от цената на труда. Незаплатената част от цената на труда може и да не се включва в стоковата цена. Тя може да бъде подарена на купувача на стоката. Тази е първата крачка под натиска на конкуренцията. Втората крачка, към която тя заставя, е да се изключи от продажната цена на стоката поне част от ненормал­ната принадена стойност, произведена чрез удължаването на работния ден. По този начин се образува ненормално ниска продажна цена на стоката, която отначало възниква спорадично, а след това постепенно се фиксира и става постоянна основа на мизерната работна заплата при прекомерно работно време, докато първоначално е била продукт на тези обстоятелства. Ние само набелязваме това движение, тъй като тук не е мястото за анализ на конкуренцията. Но за минута нека дадем думата на самия капиталист.

«В Бирмингам конкуренцията между господарите е толкова голяма, че някои от нас са принудени като предприемачи да постъпват така, както бихме се срамували да постъпваме при други обстоятелства; и въпреки това не се печелят повече пари (and yet no more money is made), а само пу­бликата има полза от това.»

Да си спомним за двата вида лондонски хлебари, от които едните продават хляба по пълната му цена (the «fullpriced» bakers), а другите под нормалната му цена («the underpriced», «the undersellers»). «Fullpriced» доносничат за своите конку­ренти пред парламентарната следствена комисия:

«Те съществуват само като, първо, измамват публиката (чрез фал­шификация на стоката), второ, измъкват от своите работници 18 работни часа срещу заплата за 12-часов труд. . . Незаплатеният труд (the unpaid labour) на работниците е средството, с което те се борят с конкурентите. . . Конкуренцията между господарите хлебари е причина за мъчнотиите при премахването на нощната работа. Underseller, който продава хляба под неговата цена, която се мени заедно с цената на брашното, се обезщетява за загубите, като изстисква повече труд от своите хора. Ако аз извличам само 12 часа труд от своите хора, а моят съсед, напротив, 18 или 20 часа той ще ме бие в продажната цена. Ако работниците можеха да наложа да им се заплаща извънредното време, тогава скоро щеше да се тури край на тая маневра. . . Голям брой от работещите при undersellers са чужденци, младежи и други, които са принудени да се задоволяват едва ли не каквато и да е работна заплата, която могат да получат.»[13]

Тази перемиада е интересна и затова, че показва как мозъка на капиталиста се отразява само привидността на производствените отношения. Капиталистът не знае, че и нормалната цена на труда съдържа определено количество незаплатен труд, и че именно този незаплатен труд е нормалният източник на неговата печалба. Категорията на принаденото работно време за него изобщо не съществува, защото то е включено в нормалния работен ден, който той смята, че заплаща с надницата. Но за него съществува извънредното време, удължаването на работния ден отвъд пределите, които отговарят на обикновената цена на труда. В борбата си против своя конкурент който продава на цена под нормалната, той дори настоява за извънредно заплащане (extra pay) на това извънредно време Той пак не знае, че тази извънредна заплата също съдържа незаплатен труд, както го съдържа и цената на обикновен работен час. Напр. цената на един час от 12-часовия работен ден е 3 пенса, т. е. стойността, произведена за 1/2 работен час докато цената на извънредния работен час е 4 пенса, т. е. стой­ност, произведена за 2/3 работен час. В първия случай капи­талистът си присвоява без заплащане половината от работния час, във втория — една трета.

 


[1] Тук самата стойност на парите винаги се предпоставя като по­стоянна.

[2] «Цената на труда е сумата, която се плаща за дадено’количество труд» (Sir Edward West, «Price of Corn and Wages of Labour», London, 1826, p. 67). Уест е авторът на анонимното съчинение, което направи епоха в историята на политическата икономия: «Essay on the application of Capital to Land». By a Fellow of the University College of Oxford, London, 1815.

[3] «Работните заплати зазнсят от цената на труда и от количеството на извършения труд. . . Увеличението на работните заплати не включва по необходимост повишаване на цената на труда. При по-дълго работене и по-голямо напрягане работните заплати могат значително да нараснат, докато цената на труда си остава същата» (West. «Price of Com and Wages of Labour», London, 1826, p. 66, 68 и 112). Впрочем Уест c банални фразр се измъква от главния въпрос: как се определя «цената на труда»?

[4] Най-фанатичният представител на индустриалната буржоазия от XVIII век, автор на често цитираното тук съчинение «Essay on Trade and Commerce», съвсем вярно долавя това, макар да представя работата извънредно объркано: «Количеството на труда, а не неговата цена (под това той разбира номиналната надница или седмична заплата) се определя чрез цената на средствата за живот и на другите предмети за потребление: ако се намали силно цената на предметите за потребление — съответно спада и количеството на труда. . . Фабрикантите знаят, че има различни пътища за повишаване или понижаване цената на труда освен чрез изме­нянето на неговата номинална сума» (пак там, с. 48 и 61). Н. У. Сениор в своите «Three Lectures on the Rate of Wages», London, 1830, като се ползва от съчинението на Уест, без да го посочва, между другото казва: «Работ­никът се интересува главно от размера на работната заплата» (с. 15). И така, работникът бил заинтересован главно от това, което получава, от номиналната сума на заплатата, а не от това, което дава, не от коли­чеството труд!

[5] «Нормата на заплатата за извънредно време (в производството на дантели) е толкова нищожна — 3 2 пени и т. н. на час, — че се намира в остър контраст с грамадната вреда, която тя причинява на здравето и жиз­нената сила на работниците. . . При това малката добавка, спечелена по този начин, често пъти пак трябва да се изразходва за извънредни под­крепителни средства» («Children’s Employment Commission. 2nd Report», p. XVI, № 117).

[6]  Напр. в тапетните фабрики преди неотдавнашното въвеждане на фабричния закон. «Ние работехме без обедна почивка, тъй че 10 1/2-ча­совата дневна работа свършва в 4 1/2 часа след обед; а всичко по-нататък е извънредно време, което рядко свършва преди 8 часа вечер, така че ние всъщност работим извънредно време през цялата година (показания н мистър Смит пред «Children’s Employment Commission 1st Report, p. 125)

[7] Напр.вшотландските белилни. «В някои части на Шотландия тази промишленост (преди въвеждането на фабричния закон от 1862 г работеше по системата на извънредното работно време, т. е. 10 часа се смятаха за нормален работен ден, за това време работникът получаваш· 1 шилинг и 2 пенса. Но към това всекидневно се прибавяше извънредно време от 3 или 4 часа, което се заплащаше по 3 пенса за час. Ето последи ците на тази система: работник, който е работил само през нормалнотс време, можеше да спечели само 8 шилинга в седмицата. Без извънреднатa работната заплата беше недостатъчна» («Reports of Insp. of Fact, or 30th April 1848», p. 10). «Допълнителното заплащане на извънреднот време е изкушение, на което работниците не могат да устоят («Reports of Insp. of Fact, for 30th April 1848», p. 5).

В книговезкия бранш на лондонското Сити са заети твърде много млади момичета от 14—15 години, и то по чирашкия договор, който пред­писва определен брой работни часове. При все това през последната сед­мица на всеки месец те работят до 10, 11, 12 и 1 час& през нощта заедно с възрастните работници, в твърде смесено общество. «Господарите ги при­мамват (tempt) с извънредна заплата и пари за добра вечеря», която те консумират в близки кръчми. Голямата разпуснатост, която се развива между тези «young immortals» (млади души) («Children’s Employmen1 Commission, 5th Report», 44, Ns 191), се компенсира c това, че те под­вързват между другото и много библии и други душеспасителни книги

[8] Виж «Reports of Insp. of Fact, for 30th April 1863», пак там. Зае­тите в строителния бранш лондонски работници с напълно правилна критика на положението на нещата заявиха през време на голямата стачка и локаут от I860 г., че са съгласни на заплата на час само при две условия: 1) заедно с цената на работния час да бъде установен нормален работен ден от 9 или 10 часа и цената на един час от 10-часовия работен ден да бъде по- голяма от цената на един час от 9-часовия; 2) всеки час свръх нормалния работен ден да се заплаща като извънредно време — сравнително по-ви­соко.

[9] «При това за отбелязване е фактът, че там, където дългото работно време е правило, правило са и ниските заплати» («Reports of Insp. of Fact, for 31st October 1863», p. 9). «Работата, която едва дава оскъдна прехрана повечето пъти бива прекомерно удължавана» («Public Health. 6th Report 1864», p. 15).

[10] «Reports of Insp. of Fact, for 30th April 1860», p. 31, 32.

[11] Напр. английските работници в ръчното производство на гвоздеи трябва поради ниската цена на труда да работят по 15 часа дневно, за да изкарат най-оскъдна седмична заплата. «Той трябва да работи упорито много и много часове през деня, за да изкара 11 пенса или 1 шилинг, при това от тях 2V2—3 пенса отиват за износване на инструментите, за гориво

и за железни отпадъци» («Children’s Employment Commission, 3rd Report», p. 136, № G71). Жените за същото работно време получават само 5 шилинга седмична заплата (пак там, с. 137, № 674).

[12] Напр. ако един фабричен работник откаже да работи обичайния голям брой часове, «той много скоро би бил заместен от някой друг, който е съгласен да работи произволно дълго време — и така би останал без работа» («Reports of Insp. of Fact, for 31st October 1848», Evidence, p. 39, № 58). «Ако. . . един човек извършва работата на двама. . . нормата на печалбата обикновено ще се повишава. . . защото този допълнителен при­ток на труд намалява цената му» (Senior, «Three Lectures on the Rate of Wages», London, 1830, p. 15)

[13] «Report etc. relative to the grievances complained of by the Journey­men Bakers», London, 1862, p. LII, и пак там, показания № 479, 359, 27. Впрочем и fullpriced хлебари, както споменахме по-рано и както призна­ва сам техният представител Бенет, заставят своите работници «да почват работа от 11 часа вечер или още по-рано и често я удължават до 7 часа другата вечер» (пак там, с. 22).